Луиз Бегшоу
Филмът (35)

Тридесет и пета глава

Роксана Феликс отвори вратата на Елинор Маршал и я изгледа предизвикателно. Беше шест часа сутринта, достатъчно рано, за да може зеленият лотус на Елинор да премине през полицейския кордон, без да привлича излишно внимание, а и жената я бе молила за среща, оставяйки трийсет и две поредни съобщения на телефонния й секретар, докато накрая тя не издържа и вдигна слушалката. В тона на Елинор не се долавяше укор, но Роксана не се заблуждаваше: жената бе дошла да излее гнева си, да вика и да заплашва. Бездруго нямаше никакво значение. Бе стигнала до дъното и нямаше накъде повече да потъва.

— Благодаря, че ме прие, Роксана — тихо каза Елинор. — Мога ли да вляза?

Тя отстъпи встрани.

— Заповядай. Влез, казвай каквото имаш да казваш и си тръгвай. Искам просто да приключим с това.

— Не си изключила никой от телефоните, така ли? — попита Елинор, заслушана в постоянното звънене, което отекваше в къщата.

Роксана бе облечена в изискан памучен костюм с панталон на „Ралф Лорън“ в кралско синьо, дългата й коса бе прибрана на кок и бе напълно гримирана, на красивите й устни проблясваше меко малиново червило, а острите й скули бяха подчертани от малко ярък руж. Дори си бе сложила малки златни обици. Беше с деликатен, чувствен парфюм. Изглеждаше също толкова пленително, колкото и последния път, когато Елинор я бе видяла, сякаш току-що бе слязла от модния подиум.

„Права бях за нея — каза си Елинор. — Роксана няма да покаже и най-малка слабост, по-скоро би умряла. Иска от мен да заявя пред всички, че изобщо не я е грижа. Тя има достойнство“.

Вчерашната сцена с Пол се върна в съзнанието й. Може би в крайна сметка чувството за собствено достойнство бе единственото, на което можеше да се опре една жена.

— Защо да го правя? Приемам съобщенията — отвърна Роксана. — Хората могат да кажат какво си искат. Не бягам от тях.

— Точно това се надявах да кажеш. — Елинор отиде в кухнята. — Мога ли да направя малко кафе и за двете ни? Имам предложение за теб.

— Щом се налага — малко грубо отвърна Роксана. — Надявам се, че това няма да отнеме дълго време, Елинор. Ако става дума за акциите ви — много жалко. Нищо не мога да направя. А ако искаш да подпиша заявление, че не ви е било известно миналото ми, когато сте ми дали ролята във филма, просто го изпрати по някого. Нямам възражения. Просто искам да ме оставите на мира. Но ако си дошла за още информация — устните й се свиха, — по-добре попитай Изабел Кендрик. Тя е тази, която стои в основата на всичко. Можеш да виниш нея за сриването на компанията си.

— Не става дума за никое от трите — отвърна Елинор, докато сипваше смляно кафе с аромат на ванилия в кафе машината. Изабел Кендрик! Защото Роксана спеше със… Сам? — Знаеш ли, че Сам Кендрик се развежда? — попита тя небрежно.

Роксана поклати глава.

— Не мисля. Скоро ще разбереш, че е решил да остане при жена си.

— Не. Говорих с него По-рано тази сутрин — каза Елинор. — Пренесъл се е в Бел Еър. Стори ми се много разстроен.

— Така ли? С много хора е така напоследък — отбеляза Роксана, но на Елинор й се стори, че долавя леко объркване под остроумния отговор.

— Роксана, моля те, изслушай ме — започна Елинор Маршал. Сърцето й туптеше силно; длъжна бе да убеди момичето, просто трябваше да го направи. Щеше да й е нужна огромна смелост, дори известна доза безкористност, все качества, които хората не свързваха с Роксана точно в този момент. Но Елинор трябваше да разчита на инстинктите си, знаеше го. Бе пожертвала всичко, което имаше, в борбата за този филм. Нямаше да се откаже сега. — Не съм дошла тук днес, за да ти крещя, да искам информация или да те карам да подписваш нещо. Онова, което се случи с акциите ни, не е по твоя вина. Никой не е казвал, че си длъжна да изповядаш греховете си пред нас, преди да ти дадем роля във филма. Тук съм, за да те помоля за помощ.

Роксана се облегна на вратата и я загледа с присвити очи.

„Научила се е да не вярва на никого — помисли си Елинор. — Каква ли е причината? Навярно нещо се е случило с нея преди години“.

— Какво искаш? — предпазливо попита Роксана.

— Искам да се върнеш на остров Махе и да се снимаш в последните сцени на „Виж светлината“.

Тя задържа дъха си за миг. Готово, каза го. Това бе мигът на истината; ако Роксана искаше да закрещи, да вика или да я изгони от къщата си, всичко бе свършено.

Последваха мигове на мълчание.

— Защо? — попита Роксана, като я гледаше втренчено.

— Защото, ако успеем да го завършим, от него ще излезе страхотен филм. Фред Флореску ми показа някои от кадрите. Когато наистина играеш, Роксана, а не правиш всичко възможно да провалиш изпълнението на другите, ти си много добра. Наистина имаш талант. А любовните сцени със Зак просто ще опожарят екрана. Смятам, че ако някога пуснем този филм по киносалоните и хората го видят, няма да остане човек, който да не се съгласи с думите ми.

— И защо да го правя?

— Заради себе си — отвърна Елинор. — Бих могла да ти кажа да го направиш заради мен или Зак, или Фред, но не искам. Трябва да знаеш, че съм наясно по отношение на сътрудничеството ти с Дейвид Тобър и Джейк Келър, но това наистина не ме интересува. Вече е минало. Единственото важно нещо за мен е този филм да бъде завършен и да излезе на екран, а за това си ми нужна ти. Защо да го правиш ли? Защото така можеш да си възвърнеш самоуважението. Когато дойдох днес, ти ми каза, че няма да бягаш от никого. Недей! Довърши този филм! Искаше светът да те види като актриса, дойде в Лос Анджелис, принуди ни да ти дадем ролята — един бог знае какво си направила, но най-накрая я получи…

Роксана се усмихна леко само за миг.

— … и свърши страхотна работа в един страхотен филм, който е почти завършен. Всички очакват да се скриеш някъде и кротко да потънеш в забрава, Роксана. Виж, няма да стоя тук и да те уверявам, че поведението ти е нещо, с което може да се гордееш. Не е така. И ако очакваш да чуеш това, то още сега ще си изляза, защото нямам подобно намерение. Но ще ти кажа друго — убедена съм, че не сме чули цялата история.

Била си четиринайсетгодишно американско момиче, как си се озовала в Париж?

И как една тийнейджърка проститутка успява да стане съдържателка на елитен бордей за две години?

Няма логика. Но онова, което разбрах от тази история, е жестоката ти потребност от независимост — върнала си се в Съединените щати, взела си изпитите за гимназията като частна ученичка, получила си нова самоличност и нова кариера и си успяла да се издигнеш в тази сфера по-високо от всеки друг досега. Не те моля да ми разказваш нищо, Роксана. Не те съдя, защото не те познавам. Но онова, за което те моля, е да покажеш пред всички малко от тази независимост на духа. Преди не са успели да те сломят; не позволявай това да се случи сега.

Роксана Феликс избухна в сълзи.

— Хей. — Елинор пристъпи напред и прегърна хлипащото момиче, галеше косата й и лекичко я полюляваше, докато тя продължаваше да плаче. — Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи.

Над Махе се бе спуснала нощ, когато пристигнаха там, звездите грееха над плажа Анс Полит и танцуваха около огромната пълна луна, увиснала ниско в ясното небе. Таксито профуча покрай хотела и спря на три километра по-нагоре по брега, до едно невзрачно на вид заведение за бързо хранене близо до плажа, което изглеждаше затворено. Елинор плати на шофьора и помогна на Роксана да слезе, докато оглеждаше заведението и търсеше онази единствена светлина в прозорчето на долния етаж, която означаваше, че Флореску е вътре и чака заедно със Зак, Мегън, Сет, Мери, Робърт, Джак и останалите актьори.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита тя. — Знаеш, че не си длъжна да им казваш нищо. Мога да вляза и просто да им съобщя, че си се върнала, за да довършиш филма. Никой няма да те тормози. Мога да говоря с Фред и да се погрижа за това.

Роксана поклати глава и дългата й черна коса заблестя под лунната светлина.

— Не. Не искам повече да го крия. Ако поговоря с хората, може би те ще ме разберат, както направи ти, и ще ми простят за онова, което бях преди.

— Ти си много смела жена — каза й Елинор.

— Ти също — простичко отвърна Роксана.

Елинор й предложи ръката си и двете влязоха в закусвалнята заедно. Зад дървената врата се озоваха в топла, ухаеща на сладко стая, огряна от три газени лампи. Фред и останалите седяха около дълга дървена маса и хапваха нещо, което приличаше на силно подправен омар, и пиеха от високи чаши местния ликьор „Бака“, подсладен със захарна тръстика. Разговорите бяха шумни и весели, но щом влязоха в стаята, всички незабавно притихнаха. Елинор усети как Роксана леко се сковава до нея; трийсет чифта очи се взираха в нея в пълна изненада.

— Дами и господа — започна Елинор. — Помолих Фред да резервира това заведение за вечерята ви днес, защото ми трябваше някое усамотено място, където Роксана да може да поговори с вас. Съзнавам, че това може би ви изненадва, но тя реши да се върне и да довърши този филм. Сигурно сте чели историите за нея във вестниците напоследък. В тях има истина, но Роксана би искала да добави нещо към тях. Нужна е голяма смелост, за да се реши да ви каже онова, което ще чуете след малко. Искам да я изслушате внимателно.

Тя стисна ръкава на младата жена и после отиде до масата, където седна до Фред Флореску.

Роксана си пое дълбоко въздух, застанала под меката светлина на лампите, и погледна актьорите, чиято игра бе саботирала доскоро; те седяха пред нея и я наблюдаваха с любопитство. Нямаше съчувствие по лицата им, просто неутрален интерес.

„Но аз не ги моля за съчувствие — каза си тя. — Само за разбиране“.

— Казвам се Роксана Феликс — започна тя. — Наистина. Промених името си със съдебно решение, когато бях на деветнайсет години. Но рожденото ми име е Хедър Пайпър и съм родена в Канзас Сити преди двайсет и четири години. Баща ми беше строителен работник, а майка ми работеше на половин ден на касата в местния супермаркет. Бяхме бедни, но не помня много от това време. Бях на четири, когато загинаха при катастрофа. Не ми оставиха кой знае какво, затова накрая се озовах в сиропиталище, тъй като майка ми нямаше роднини, а братът на баща ми не ме искаше. — Гласът й бе сух, безчувствен. — Останах в онзи дом, докато навърших единайсет години. Тогава бях осиновена от един пенсиониран съдия на име Илай Уудс и съпругата му. Разбирате, че е необичайно децата да бъдат осиновявани на такава късна възраст. Повечето двойки искат бебета. Но на единайсет години аз вече бях доста хубава и много скоро разбрах защо съдията ме бе избрал. Два дни преди дванайсетия ми рожден ден Илай влезе в банята, докато сушах косата си. Същата нощ дойде в стаята ми и ме изнасили.

Тя спря за миг, преглътна с мъка и после продължи:

— Това продължи две години. Говореше ми всички тези неща, които казват хора като него: „никой няма да ти повярва“, „ти ме изкуши“, „вината е твоя“. Казах на жена му, но тя ме удари и ме нарече пропаднала мръсница от сиропиталището и долна малка лъжкиня. Година по-късно, когато бях на тринайсет, отидох в града и казах на един полицейски служител. Той ми обеща, че ще подаде жалба. Но същата нощ Илай дойде в стаята ми и ме би, докато от мен не потече кръв. После счупи кутрето ми.

Сълзите вече напираха и тя не можеше да ги спре; търкулваха се от очите й и се стичаха по бузите й, така че дори не можеше да види лицата на слушателите си, които я зяпаха, застинали от ужас. Тя продължи:

— Веднага щом пръстът ми зарасна, откраднах кредитните му карти и портфейла му, бижутата на жена му, заложих ги за пари и избягах от града. Взех паспорта си и си купих еднопосочен билет до Париж; казах на касата, че съдия Уудс ме изпраща на образователна екскурзия. Не знам защо избрах Париж. Просто ми се струваше много далеч, а и бях добра с френския. Той не говореше френски. Може да съм си мислела, че ще му е трудно да ме проследи. Така пристигнах там и започнах да проституирам. Мразех се, задето го правя, но вече имах някакъв опит, а и ми се струваше най-бързият начин да изкарам много пари. Илай имаше власт в онзи град заради парите си. А аз не вярвах на никого и исках да имам достатъчно собствени пари. Предполагам, че съм изглеждала по-добре, била съм по-разпусната от другите момичета, защото изкарах доста пари много скоро. След два месеца се махнах от улицата и станах елитно момиче на повикване, обслужващо богати бизнесмени дискретно, в скъпи хотели. Там се запознах с няколко други момичета, които се занимаваха със същото. Едното искаше да се махне от сводника си, защото я биел. Казах й, че трябва да дойде да работи за мен, защото аз никога не бих я ударила. Бях само на петнайсет, но изглеждах по-голяма. Вече бяха студена, закоравяла, безскрупулна — жената, с която сте свикнали. На шестнайсет вече бях наела самостоятелна малка къща за моите момичета на „Шанз-Елизе“. Имахме голям успех; много от момичетата, които работеха за мен, станаха модели, имаха нови имена, омъжиха се и забравиха този живот. Помислих си, че и аз мога да го направя; бях на осемнайсет и имах близо милион долара в спестявания и облигации. Като истински предприемач. — Тя спотаи едно ридание.

— И така, взех си паспорт, преместих се в Калифорния, избрах възможно най-консервативното училище, което намерих — католически колеж — и се свързах с модните агенции. Някакъв агент вече се бе опитал да ме изкуши да подпиша договор във Франция, но аз исках да започна на чисто — обратно в родината си, където никой не ме познаваше. Исках да стана най-влиятелната, най-богатата и най-известна жена в целия свят. Бях решена никога да не се влюбвам и на никого да не се доверявам, защото никой не ме бе обичал в живота ми. Останалото го знаете. Наистина се държах отвратително с вас и го осъзнавам. Не ви моля за нищо, просто искам да се опитате да ме разберете, за да можем да завършим този филм. Елинор ме убеди да постъпя така. Тя мисли, че след като приключим, аз мога да си възвърна правото да вървя с вдигната глава.

Роксана се отпусна на най-близкия стол и прокара ръка през лицето си, за да избърше част от сълзите.

За няколко мига настъпи вцепенение и тишина, единственият звук в мрачната стая бе тихото хлипане на Роксана и шумът на прибоя навън. Най-сетне Фред Флореску се прокашля.

— Роксана, няма да се преструвам, че разбирам през какво си минала. Не мисля, че някой, който не е преживял ужасите, които си изстрадала, би могъл да си представи какво ти е било. Но знам, че говоря от името на всички в тази стая, когато казвам, че силно се възхищавам на смелостта ти да се изправиш и да ни разкажеш какво ти се е случило. Както и да си се държала преди, няма никакво значение. Е, била си малко студена, но какво от това? Мисля, че имаш пълното право да не се доверяваш лесно. Но се надявам да ми повярваш сега, когато ти казвам, че си наистина чудесна актриса, и се гордея, че правя с теб този филм — каза той нежно и всички актьори започнаха да ръкопляскат.

Слънцето залязваше над Бевърли Хилс, когато Том Голдмън се върна у дома. Прибра колата в гаража и остана да седи отпуснат на предната седалка, загледан напред, без да вижда нищо, като се чудеше как, за бога, ще обясни това на Джордан. Загубата на по-голямата част от богатството му щеше да е първият удар: съзнаваше, че жена му има вкус към лукса, а сега щеше да й каже, че трябва драстично да намалят разходите си. Например, да продадат къщата — любимата й играчка. Но Лиза Вайнтроб, счетоводителката му, бе съвсем категорична: вече не бе в състояние да покрива ипотеката за четири милиона долара на тази къща, която струваше пет милиона. Така че сбогом, Бевърли Хилс, здравей, Лоръл Кениън. Той можеше да го преживее, но въпросът бе дали и Джордан ще може. А и вече нямаше да има никакви глупави партита, които сякаш бяха смисълът на живота й. При настоящото си състояние, което възлизаше чисто на милион и половина долара, с които трябваше да се погрижи за нова къща и за бебето, нямаше начин да си позволяват вечери с хайвер и костюми от „Шанел“. Едва след като бе седнал с Лиза и бе прегледал домакинските разходи, Том бе разбрал колко много харчи Джордан за дрехи. Оригинален тоалет на „Шанел“ струваше над двайсет хиляди долара. Двайсет хиляди долара! А Джордан имаше пет такива!

Сега трябваше да застане пред нея и да й каже, че е дошъл краят на всичко това. Не само че щяха да престанат с голямото харчене, но щеше да се наложи да продадат и повечето от бижутата й. Откакто се бяха оженили, той бе дал над седемстотин и петдесет хиляди само за скъпоценни камъни, а сега им трябваха пари. На нея нямаше да й хареса. Нищо в този разговор нямаше да й хареса.

„Е, какво пък — уморено си каза Голдмън. — Тя очаква дете. Когато то се появи, може би няма да се интересува толкова от светския живот — защото сега определено няма да имаме бавачка“.

Бебето. Удар номер две. Трябваше да признае на жена си, че й е изневерил и че ще има друго дете от друга жена.

Том разтри слепоочия с пръсти, като усещаше тежестта на всеки миг от четирийсет и петте си години. Как, за бога, бе успял така жестоко да обърка живота си, питаше се безпомощно той. До края на дните си нямаше да забрави пороя от чувства, които го бяха обзели, когато Елинор му съобщи новината. Удивление. Въодушевление за част от секундата. И накрая, изгарящата, всепоглъщаща, безсилна вълна на отчаянието.

Когато бе видял колко решителна, колко спокойна и овладяна е Елинор в тази стресова ситуация, бе осъзнал кристално ясно истината, която сега знаеше, че винаги е усещал — беше влюбен в Елинор Маршал и вероятно винаги е бил от деня, в който онова енергично, непохватно момиче се бе блъснало в него в кафенето на студията преди петнайсет години, чак до мига, в който му бе съобщила, че носи неговото дете. Ако трябваше да е честен, неистовата ревност, която го бе пронизала в деня на сватбата й, бе първият истински сигнал, че е загазил — господи, нима някога бе изглеждала по-лъчезарна и прекрасна от онзи ден? Или беше станало по-рано? В Ню Йорк, когато бе намерил такова пълно удовлетворение в прегръдките й, когато бяха заченали детето, което тя носеше оттогава?

Прекалено късно Голдмън осъзна всичко: тайното обожание на Елинор, което тя бе премълчавала толкова дълго, и болката, която бе изпитала, когато Джордан се бе появила във фоайето на хотел „Виктрикс“; дори и тогава той се бе почувствал неловко, че Елинор трябваше да научи по този начин, но едва сега разбираше в пълна степен какво й се бе наложило да преживее. Това обясняваше слабостта й, загубата на контрол в работата, когато се бе върнала в Лос Анджелис — слабост, която Джейк Келър бе използвал.

Същата слабост, която Голдмън изпитваше сега.

Каква трагедия, че изобщо не бе забелязал онова, което е било пред погледа му през цялото време. Тя бе най-добрият му приятел, негово протеже, най-довереният му съюзник. Бе първият човек, към когото се обръщаше, за да сподели нова идея, търсеше отзивите й, тя бе най-добрият му критик. Бе се опитвал да прекарва колкото е възможно повече време с нея в работата и извън нея. Никога не си бе задал въпроса защо не харесва Пол Халфин, бе го направил едва вчера, след като бе прекалено късно.

Преди три месеца просто щеше да помоли Джордан за развод. Но не и сега. Жена му бе зрял човек — до известна степен — и макар че щеше да я нарани, би било по-добре, отколкото да се опитват да живеят в чисто формален брак. Но всичко се бе променило във фоайето на хотел „Виктрикс“. Защото детето, което Джордан носеше, стоеше на първо място, каквото и да бе желанието му. Бе заченал това бебе в законен брак и Том Голдмън знаеше, че има дълг към детето си. Трябваше да остане с майка му, докато то стане достатъчно голямо, за да разбере — може би на петнайсет или на шестнайсет. Щеше да помага при отглеждането на другото дете, ако Елинор имаше нужда, но можеше да има само едно семейство. Той се бе оженил за Джордан.

Голдмън бавно излезе от колата и тръгна към къщи, като си мислеше за майка си. Хана Голдмън бе мъртва от седем години, но той знаеше какво би му казала — че това е единственият възможен избор. Трябваше да остане, докато детето не минеше през ритуала бар мицва.

Но мили боже, цената, която трябваше да плати за грешката си, бе ужасно висока.

Влезе през задния вход, като набра кода на охранителната система. Мигаща червена светлинка на горния панел му показваше, че Джордан вече си е у дома.

„На какво се надяваше? — иронично се запита Том. — Че ще е на пазар на Родео Драйв ли? Все някога трябва да го направиш, така че по-добре да стане веднага“.

— Джордан! — извика той. — Прибрах се!

— О, така ли? — Бостънският акцент на жена му бе наситен със злъч. — Е, аз съм в гостната. Надявам се, че не очакваш аз да дойда при теб, Томас.

Е, почва се, каза си Том и тръгна към пищно обзаведената им гостна. Беше истинска показно натруфена фантазия с тапети на „Уилям Морис“ и старинни мебели в стил „Регент“; дизайнерът му бе похарчил цяло състояние за тях, спомни си Голдмън. Е, сигурно можеше да си върне поне четвърт милион, ако разпродаде на търг всички проклети антики в къщата. Отсега нататък семейство Голдмън щеше да използва само функционални американски мебели от двайсети век.

Джордан седеше с абсолютно изправен гръб на едно от тапицираните с кретон кресла, дългата й руса коса бе опъната безпощадно назад и вързана на конска опашка, носеше розовия си костюм на „Шанел“ и дълги висящи диамантени обици. Забеляза, че бе сложила и колието си с перли и сапфири, както и рубинения пръстен, който й бе подарил, за да отпразнуват бременността й. Очевидно целеше нещо. И ако се съди по начумерения й вид, вече бе много ядосана още преди да е започнал.

— Надявам се да чуя най-сетне, че си променил решението си за онези противни акции — раздразнено започна тя. — Тази сутрин във фитнес клуба бе истински ад. Всички си шепнеха и сочеха към мен. — Измъкна мажа дантелена кърпичка от ръкава си и попи няколко несъществуващи сълзи. — Не мога да издържам вече, Том. Как можа да ми го причиниш?

— Днес се срещнах с Лиза Вайнтроб — започна Голдмън. Колкото по-бързо й кажеше, толкова по-добре. — Тя ми каза, че сме изгубили голяма част от парите си. Близо осем милиона долара.

— Какво? — изпищя Джордан.

— Налага се да продадем къщата, повечето от бижутата ти и да разпродадем на търг много от вещите си. Лиза познава добър брокер на недвижими имоти, който ще ни осигури отстъпка за новото ни жилище; можем да си вземем нещо по-малко в Лоръл Кениън или Пасадена за около половин милион. Така ще ни остане един милион в наличност, за да можем да живеем, докато си намеря нова работа.

— Не може да е вярно — прошепна Джордан и поклати глава. — Само си измисляш, за да ме плашиш.

— Господи, Джордан. Не бъди такова дете. Тежко е, но ще се справим. Ние сме семейство; ще се държим един за друг.

Думите прозвучаха фалшиво дори и за него.

— Ще остана на настоящия си пост, докато пуснем на екран новия филм, после ще си подам оставката. Няма да е лесно да си намеря друга работа в киноиндустрията и определено няма да е толкова престижна и високоплатена, както досега, така че за съжаление светският ни живот ще пострада. И бездруго нямаме пари за скъпи партита — ще трябва да пестим, скъпа. Налага се да анулирам всичките ти кредитни карти и да ти отпусна малка месечна издръжка. И както разбираш, няма да можем да си позволим бавачка, така че оставаме ти, аз и бебето — завърши Том и се опита да й се усмихне.

— Не! Няма да го направя! — изкрещя Джордан. — Не можеш да постъпиш така с мен, Том! Няма да живея по този начин!

— Нямаме избор — отвърна той, като потисна гнева си. Тя се държеше като разглезена хлапачка дори и сега, пред лицето на катастрофата, когато един съпруг трябваше да може да разчита на жена си за подкрепа.

„Но нямам право да й се сърдя“, напомни си Том, като се замисли какво още трябва да й каже.

— Джордан, изслушай ме. Има и нещо по-лошо.

— По-лошо ли? — Ангелското й личице бе порозовяло от гняв. — Нещо по-лошо? Какво, по дяволите, може да е по-лошо от това? Не разбираш ли, че съсипа живота ми?

— Помниш ли, когато дойде във „Виктрикс“, в Ню Йорк, за да ми съобщиш за бебето? Джордан, трябва да ти призная нещо. — Той преглътна тежко. — Бях прекарал с Елинор Маршал предишната нощ — за пръв и последен път. Вчера тя ми съобщи, че е заченала онази нощ. Решила е да роди бебето.

Той мълчаливо зачака бурята. Този път щеше да има пълно право.

— Това ли е? — попита Джордан.

— Не е ли достатъчно!

— Мислех си, че ще ми кажеш, че те разследват данъчните — подсмръкна Джордан. — Спал си с Елинор Маршал? Том, как можа? Тя е толкова стара!

Том Голдмън зяпна жена си, но не можа да промълви и дума. Питаше се дали не му се причуват разни неща. Джордан бе изпаднала в истерия при мисълта, че трябва да промени стандарта си на живот, но на признанието му, че друга жена също носи негово дете, тя реагира така, сякаш бе незначителна проява на лош вкус. Наистина ли бе толкова повърхностна? Възможно ли беше?

Може би не го бе разбрала добре.

— Джордан, току-що ти казах, че Елинор е бременна. От мен. Нямаш ли какво да кажеш?

— Да! Да, имам! — извика тя. Изведнъж цялата й ярост се върна и той почти изпита облекчение. Но после тя продължи: — Как смееш да ме унижаваш така! Не разбираш ли, че всички ще ми се присмиват? Ще кажат, че си предпочел онази сбръчкана старица пред мен!

— Елинор е на трийсет и осем…

— А аз съм на двайсет и четири! И не мисли, че това няма да направи впечатление на всички! Тя дори не се грижи за фигурата си. Просто една кариеристка! Как можа!

Той не можеше да прикрие отвращението си.

— Джордан, това е най-…

— Искам развод! — Тя вече крещеше и вените на тънката й шия бяха изпъкнали като въжета. — Искам развод незабавно!

— Ами нашето бебе? — успя да промълви Том.

— Какво бебе? Не съм бременна, глупак такъв! Никога не е имало никакво бебе! Изабел ме накара да ти кажа, че има, за да оставиш онази стара жена! — Тя се разсмя истерично. — Мислиш ли, че бих забременяла от безмозъчен идиот като теб? Само искаше да ми съсипеш фигурата! Да ме накараш да стоя у дома по цял ден с някакво пищящо дете още съвсем млада! Просто ми завиждаш, защото аз знам как да се забавлявам!

Голдмън усети пак му се вие свят.

— Не е имало никакво бебе?

— Не! Не разбираш ли английски? Щях да ти кажа, че съм направила спонтанен аборт. И ако наистина бях бременна, ти самият щеше да ме накараш да направя аборт! — Джордан хлипаше от ярост. — Ти иди да живееш в Пасадена! Аз няма да го направя! Искам развод! Освен това, когато се омъжих, аз дойдох с два милиона долара собствени спестявания и ти няма да получиш нищичко от тях!

— Никога не си ми го казвала — тихо промълви Том.

— Няма да вземеш нищичко! Мои са!

— Не бих докоснал и цент от парите ти — увери я с презрение Том. — Можеш да си тръгнеш с всичко, което си донесла в този брак. Ще кажа на адвокатите си да се свържат с теб още утре.

— Ще задържа диамантите! — изкрещя Джордан, докато той се отдалечаваше с гръб към нея.

Том Голдмън напусна дома си и брака си. Когато стигна до задната врата, той вече се усмихваше.