Луиз Бегшоу
Филмът (16)

Шестнадесета глава

Очертанията на Манхатън проблясваха под нея, бетонната джунгла на Ню Йорк блестеше под слабото есенно слънце. Докато самолетът слизаше и кръжеше над летището, приготвяйки се да кацне, Роксана отпи глътка от минералната си вода, като завъртя ледените кубчета и резенчето лимон в кристалната чаша. Чувстваше се освежена и готова за действие. След всички проблеми в Лос Анджелис, бе чудесно разтоварване да се върне в Ню Йорк, града, който отдавна бе покорила, и където я боготворяха като кралица, както й се полагаше. Сред тълпата репортери, които я чакаха в залата за посрещачи, щеше да има познати лица. За пресконференцията в „Карлайл“ управата на хотела вече щеше да е приготвила любимия й апартамент, в който всичко бе точно както го харесваше, чак до броя на мандарините в кошницата с плодове. А когато започнеха снимките за корицата на „Вог“, Боб Алтън щеше да е там и нямаше да й досажда с нелепи въпроси — защо не можела да направи това или не била готова за онова. Той щеше направо да се върже на фльонга, за да й угоди.

Точно както и трябваше да бъде.

Обаждането от „Юник“ бе стигнало до нея чрез Дейвид Тобър в понеделник сутринта. Робърт Алтън искал да говори спешно с нея. Бил звънял предната вечер, но не искал да я буди.

Роксана бе погледнала часовника си. Осем часа. Пет сутринта на Източния бряг. Е, и без това бе време онзи дебел мързеливец да става.

Набра домашния номер на Алтън.

— Моля? — обади се сънен мъжки глас.

Роксана тропна с крак от нетърпение.

— Дай ми Робърт. Веднага.

Секунда тишина и после Алтън се обади гневно:

— Знаеш ли колко е часът, по дяволите?

— Време е да започнеш да си лягаш по-близо до телефона, Боб — сопна му се Роксана. — Не искам да си бъбря с последното ти гадже, когато трябва да говоря с агента си. Ясно ли е?

— Роксана? О, да, да, разбира се. — Заекна в желанието си да й угоди. — Ще го направя. Вече е сторено. Нали?

— Търсил си ме — ледено продължи тя. — Надявам се, че си имал основателна причина, Боби. Опитвам се да снимам филм тук.

— „Джаксън Козметикс“ — изтърси Алтън, мъдро преценил, че трябва да започне с най-важното.

„Джаксън“ бяха най-търсената нова европейска козметична фирма. При промоцията на представителна серия от продуктите й преди две години в „Сакс“ само за двайсет минути всичко бе изкупено. Сега тя бе голяма къща от ранга на „Ести Лаудър“ и „Ревлон“, и освен това имаше славата на суперхит, задето бе още нова. Две неизвестни момичета, избрани за модели на линията им продукти „Грижа за кожата“, се бяха превърнали в супермодели за отрицателно време — Аделисия Лувейн и Катрин Браганза. „Джаксън“ бяха най-подходящата марка за по-младите жени: новаторски, стилни и ултрамодерни.

— Какво за тях? — настоя да чуе тя.

— Предлагат ти изключителен договор. Петгодишен. За трийсет милиона долара. И изключителните права са двупосочни — ти не можеш да рекламираш грим за никоя друга марка, но и те не могат да използват никой друг модел. Както направи Изабела Росели за „Ланком“.

— Никакъв грим. Мога ли да представям дрехи?

— Абсолютно. Разбира се. Никакви проблеми.

— А да се занимавам с друго? Да се изявявам като актриса, например?

— Да. Можеш да правиш всичко друго, освен да рекламираш грим — опитваше се да я придума Робърт.

Роксана стисна юмрук до бедрото си. Да! Още един триумф. Още един лавров венец. Нов договор, който щеше да срази всички. И трийсет милиона долара!

— Кажи им, че съм съгласна — отвърна тя.

Робърт щеше да се задави в излиянията си:

— Няма да съжаляваш, Роксана… кълна се…

Тя го сряза насред думата:

— Но, Робърт, цената ми е четирийсет милиона. Тази година спечелих седем и половина, а трийсет милиона за пет години прави по шест годишно.

Знаеше, че той иска да възрази, да й изтъкне, че тази година е била изключителна, най-добрата в кариерата й, и че няма гаранции…

— Четирийсет милиона, Робърт. И искам отговора им половин час след началото на работния ден. Иначе няма да има сделка.

— Роксана…

— Чу ли ме, Боби?

— Да. Разбира се. — Щеше да си счупи кръста да й се покланя. — Четирийсет милиона. Ще им кажа…

— Обади ми се после — каза тя и затвори.

Беше й се обадил. Четирийсет милиона. Трябваше да си вземе два свободни дни от репетициите, за да сключи сделката и да позира за кориците на английското, френското и американското издание на „Вог“.

— Не можеш ли да останеш още един ден? — умоляваше я Робърт, мислейки си за всички пикантни интервюта, които можеше да уреди. Агенция „Юник“ посредничи за сключването на сделката на десетилетието… Целият град щеше да говори за него. И щеше да получи снимки на клиентката си, които да публикува след време, за да задържи вниманието на обожаващата я публика, докато тя губеше времето на всички с онзи глупав филм. — Имам предвид, скъпа, четирийсет милиона! Филмът няма да ти донесе четирийсет милиона…

— Парите не са важни, Робърт.

— Разбира се, но…

— Летя обратно в петък сутринта. Трябва да присъствам на едно събитие със Зак.

Секунда пауза.

— Да не би… да излизаш със Зак Мейсън?

— Робърт, каквото и да си мислиш, че знаеш, забрави го — студено отвърна Роксана. — Задръж го за себе си.

Докато закопчаваше колана на седалката си за кацането, Роксана се усмихна, предвкусвайки новината. Да помолиш Боб Алтън да пази тайна, бе все едно да пуснеш обява в „Ню Йорк Таймс“. Щеше да накара всеки репортер в града направо да се подмокри от щастие, а после щеше да отлети обратно за Лос Анджелис и да отиде на концерта на „Илектрик Сити“, където всички вече щяха да са чули слуховете… Зак щеше да е там, и тя също, в най-сексапилния си вид, с мегадоговор за милиони долари и трескава рекламна кампания.

Какво казваха хората за пророчествата, които се сбъдвали?

— Трябва да изразя своята загриженост, Елинор — каза Джейк Келър.

В кабинета на Том Голдмън всичко бе подредено за месечното съвещание на висшите ръководители на студията; кани от шлифован кристал с изстудена вода и табли с бисквити стояха недокоснати до сребърна кана с кафе. Елинор бе единствената, която пиеше кафе и имаше нужда от него.

— Разбира се — каза тя спокойно, както само тя можеше. Бил Янус, младият старши вицепрезидент на отдел „Световен маркетинг“, погледна бележките си.

— Да видим. Казваш, че си загрижен за бюджета, но аз не виждам нищо в тези цифри, което би могло да ни тревожи. Като за филм на Фред Флореску това тук ми изглежда доста консервативно.

— Никой не може да нарече деветдесет и пет милиона долара консервативна сума — саркастично подхвърли Келър.

— За екшън филм, режисиран от Флореску, мисля, че може да се каже — тихо заяви Том Голдмън.

Елинор се обърна да погледне шефа си, изненадана. Том не я бе подкрепил по нито един въпрос след партито на Изабел. Бе започнала да се чуди дали отново ще го направи някога… Тогава какво бе това? Сигнал, че отново се връщат към нормалните си взаимоотношения?

— Възможно е — бързо се съвзе Джейк, — но в последните му три хита играят големи имена. С големи касови приходи — Харисън, Киану и Том. И тримата гарантирано могат да донесат успех на един филм. Нямаме подобни гаранции за „Виж светлината“… този проект се превръща в център по заетостта за неизвестните имена в Холивуд. — Засмя се високо на собствената си шега. — И трябва да кажа, че романтичната част от сюжета тотално се пренебрегва. Героинята, Морган, не разполага с достатъчно реплики.

— Джейк. — След скарването с Пол тази сутрин, на Елинор й бе дошло до гуша. — Най-напред възразяваш срещу ангажирането на Роксана Феликс за ролята. После искаш да утроим репликите й. Какво да бъде?

— Бях против госпожица Феликс да получи ролята във вида, в който е написана — гладко извъртя нещата Джейк. — Смятам, че ще бъде идеална, ако ролята бъде разширена. Това би й дало възможност да покаже цялата емоционална виртуозност, на която съм сигурен, че е способна…

— Глупости — сопна се Елинор, без да обръща внимание на втрещените погледи на Бил и Том. — Искаш да й дадеш възможност да покаже първокласните си гърди и дупе. Да не мислиш, че не разбрах от Мегън Силвър какво си й казал да включи: сцена с изнасилване; сцена с групово изнасилване; две допълнителни секссцени с Джейсън; и друга с кикбокс, при която тя успява да се измъкне, но половината й костюм е съдран.

Последва мигновена пауза, а после Келър сви рамене.

— Сексът продава — каза той някак отбранително.

— Чуй ме, момко. — Бе прекалено ядосана, за да запази спокойствие. — Изнасилването не е секс. Изнасилването е насилие. И аз не правя филми, в които се оправдава насилието. Така, и ако още веднъж разговаряш с моята сценаристка, без предварително да си ме уведомил за това, ще информирам служителите от охраната, че ти е забранено да присъстваш на срещите от предварителната подготовка на „Виж светлината“.

— Не можеш да го направиш — каза Келър.

— И още как — отвърна Елинор. — О, и искам да добавя, Джейк, че ти не възрази срещу това да дадем ролята на Роксана във вида, в който е написана, ти възрази срещу това Роксана изобщо да получи ролята. — Тя имитира носовия изговор на Келър. — „Не харесахме пробните снимки на Роксана.“ Мисля, че е най-добре да събереш всичките си възражения — относно кастинга, сценария, бюджета, маркетинговите предложения — и да ги изложиш в писмен вид пред Том, с копия до Бил и мен. Така няма да можеш да пренаписваш историята, както ти изнася. А и така ще има какво да сложа в рамка и да ти го изпратя, когато „Виж светлината“ възвърне средствата, вложени в него, още през първия уикенд.

— Не мисля, че това е удачно — остро отвърна Келър, като прокара ръка през оредяващата си рижа коса.

— Не знам, Джейк. — Том Голдмън отново се обади. — Аз мисля, че е удачно. Ако искаш критичните ти забележки да бъдат взети под внимание, може би е редно да ги изложиш в писмен вид. Елинор има право.

Келър погледна от Голдмън към Маршал едва сдържайки се, но успя да кимне.

— Много добре, Том. Щом настояваш.

— Мисля, че така е най-разумно — любезно отвърна шефът на студията.

— Ако това е всичко, аз имам среща в единайсет часа — обади се Бил Янус и разчупи напрежението.

— Разбира се — каза Елинор.

Джейк Келър сковано събра бележките си и излезе от стаята, без да погледне назад, а Бил го последва, като през цялото време поглеждаше циферблата на часовника си, за да не се налага да среща нечий поглед.

— Горкият Бил — обади се Елинор.

Том Голдмън се усмихна.

— Да. Не може да си позволи да засегне мен, нито теб, нито когото и да било…

— … защото Джейк Келър може да е начело на студията догодина — уморено довърши тя.

Облегна се назад в едно от огромните кожени кресла на Голдмън, внезапно почувствала се изтощена. Напрежение. Притискаше я от мига, в който бе отворила очи и бе видяла Пол да стои на вратата, към банята и да разглежда диафрагмата й. Бе го попитала дали не се кани да я продупчи с карфица. Кавгата, която последва, бе една от най-забележителните в съвместния им живот. После бе пристигнала в офиса и бе открила куп аномалии в цифрите от бюджета на „Виж светлината“; бяха все неща, които бе сигурна, че е изчистила предната седмица, но се наложи отново да коригира. С три от филмите, които се снимаха в момента, имаше дребни проблеми на снимачната площадка. Една дистрибуторска верига искаше среща с нея. И накрая тази малка разправия на срещата, при която верният й заместник се опитваше да провали голямата надежда за спасение на „Артемис“ с хилядите си възражения по плана.

Това вече беше прекалено. А и новите й бежови обувки на висок ток от телешка кожа на „Джими Чу“ я стискаха ужасно.

— Хей, догодина може Доналд Дък да ръководи студията. — Том сви рамене. Изглеждаше забележително спокоен; черният костюм на „Хюго Бос“ подчертаваше цвета на очите му, усмивката и тена му. Елинор си каза, че черното трябва да е задължителен цвят за всички мъже на ръководни постове. Нищо друго не правеше един мъж толкова секси, нищо. Абсолютно доказателство за силата на облеклото. Пол изобщо не притежаваше черен костюм.

— Не бива да позволяваш това да те притеснява. Въпросът е, че ти ръководиш студията сега.

— Това да не е твоят вот на доверие? — иронично попита Елинор.

— Чудесно се справи с него — каза Том.

— Благодаря за подкрепата.

Шефът й махна с ръка.

— Няма защо. Ти имаше право. Ако изложи всичко на хартия, ще бъде справедливо и за двете страни. — Той се ухили. — Все пак помолих ги да назначат теб за президент, а не Келър.

— Може би щеше да направиш услуга на всички ни, ако бе решил иначе — уморено отвърна Елинор.

— Не го казваш сериозно. — Голдмън я погледна внимателно. — Лош ден ли?

— Имала съм и по-добри — призна тя и стана да си тръгва.

— Ще се почувстваш по-добре, след като разгледаш това. — Подаде й лист със спретнато подредени цифри. — Резултатите за първото ти четиримесечие като президент; доста са добри. Продажбата на отдела за рекламни материали и твоята програма за реорганизация в отдел „Международен“ спомогнаха много за намаляването на дълговете ни.

— Но все още се нуждаем от касови филми.

Голдмън кимна.

— Така е. Акциите ни няма да се вдигнат, ако банкерите не повярват, че „Артемис“ може да възкръсне като библейския Лазар. Именно затова искам да дойдеш с мен в Ню Йорк другата седмица.

Елинор замръзна.

— Искаш да дойда и да докладвам пред борда?

Докладът за резултатите от четиримесечието пред борда на директорите, истинските шефове на „Артемис“, бе жизненоважен за оцеляването на студията. Това, което Елинор бе научила много бързо, бе, че истинската медийна сила е нещо, което Холивуд рядко вижда; портфейлите се стискаха здраво от ръцете на стоящи в сянка финансисти от Уолстрийт, странящи от медиите магнати, които се събираха четири пъти годишно в някой анонимен небостъргач в Манхатън. Кукловодите.

Том Голдмън не бе позволявал на никой друг да се срещне с борда, откакто бе назначен за председател.

— Точно така. — Наведе се напред. — И, Елинор — бъди убедителна. Студията е в криза. Трябва да повярват, че „Виж светлината“ ще стане хит и че ще последват и други.

Тя кимна.

— Добре, Том. Но защо изведнъж се оказахме в криза? Сам каза, че новите резултати за четиримесечието са добри.

— Така е, но това не е достатъчно. Разбираш ли — и това е абсолютно поверителна информация, — бордът е получил предложение от „Корпорация Мичико“.

— Какво? — зяпна Елинор.

— Чу ме.

— Но ние сме едно от двете последни студия, които все още са в американски ръце, Том!

— Да — потвърди Голдмън. — Така е. Засега.

Прибра се у дома към десет, изтощена, Пол я очакваше. Масата в трапезарията бе подредена за двама: най-хубавият им порцеланов сервиз; сребърна ваза с яркочервени рози; шампанско, което се изстудяваше в препълнена с лед кофичка; и Моцарт — нежна ария от „Вълшебната флейта“, звучеше от уредбата.

Елинор усети как част от напрежението се стовари от раменете й.

— Не исках да се страхуваш от прибирането си вкъщи — каза Пол, който се появи откъм спалнята им и я целуна по бузата. — Знам, че имаш много работа в офиса.

Тя се усмихна. Това бе най-близкият до извинение жест, който Пол някога бе правил.

— Прекрасно е — каза тя.

— Заповядай. — Той отиде в кухнята и се върна с димяща табла. — Вегетарианска лазаня с нискомаслено сирене. Сам я приготвих.

Елинор си помисли, че би предпочела пържола на скара или пица пеперони, но все пак… поне бе положил усилие. Кога за последен път някой от двамата бе готвил? Хранеха се навън или поръчваха готова храна всяка вечер. Когато успееха да се приберат в рамките на два часа един след друг.

— Изглежда много апетитно, Пол — каза тя.

— Защо не налееш шампанското? — Беше се облякъл специално заради нея, забеляза тя; носеше свободния костюм на „Армани“ от тъмносиня вълна върху бяла тениска, беше си сложил платинения ролекс, златните копчета за ръкавели. Очевидно имаше някакъв повод за празнуване.

Опита се да не го сравнява с Том Голдмън в обикновения му черен костюм.

Том никога не би си и помислил да облече синьо. Или да използва афтършейв. Пет пари не даваше за специалните грижи за тялото и лицето; смяташе за прекалено женствено да се кипри пред огледалото.

Елинор се опита да не мисли за това като за женствено поведение.

— Какъв е поводът? — попита бодро тя, докато си сипваше от лазанята. — Да не би да работиш по нова сделка?

— Никаква сделка. — Взе чашата за шампанско от нея. — Става дума за нас, Елинор. Тази сутрин ме накара да се замисля. Ти си под напрежение, аз съм под напрежение…

Тя кимна.

— Няма нужда да се караме непрекъснато. Трябва да се опитаме да прекарваме повече време заедно, да видим дали можем да бъдем заедно, да преценим дали от нас ще излязат добри родители… да решим накъде върви връзката ни. — Той побутна малка кутийка от червено кадифе към нея. — Отвори я.

Елинор я отвори внимателно. Вътре имаше годежен пръстен, сгушен в подложката от кремава коприна; огромен тъмнозелен изумруд, заобиколен от рубини и сапфири, обковани в бяло злато.

Най-вулгарният пръстен, който някога бе виждала. Сигурно струваше цяло състояние.

— О, Пол — промълви тя. Пръстенът й намигаше като светофар от скъпоценни камъни. — Толкова е… толкова… многоцветен — довърши тя немощно.

Пол Халфин скромно сведе глава.

— Всички избират диаманти. И не се притеснявай, знам, че не си готова да ми дадеш отговор точно сега, но искам да отделиш време и да помислиш за нас. — На лицето му се изписа подканваща усмивка. — Елинор, мисля, че е дошло времето. И двамата сме възрастни хора. И двамата сме постигнали определен успех в живота. От нас ще излезе чудесен екип и топуркането на малки крачета ще допълни идеално картината. — Той вдигна чашата си с искрящо вино. — Елинор, време е двамата с теб да помислим за сливане. Заедно ще донесем големи дивиденти.

Елинор се усмихна нерешително.

— Така, взел съм билети за опера за следващата сряда и за балет в петък…

— Пол, не мога да дойда — прекъсна го тя.

— Какво? — Лицето му потъмня.

— Не мога да дойда. Трябва да бъда в Ню Йорк цялата следваща седмица за финансовия отчет с Том.

— Разбирам — сковано каза той. — Е, разбира се, че трябва да направиш каквото е нужно. Друг път може би.

— Непременно — каза тя гузно.

Той бе положил толкова усилия, за да подготви идеалната вечер за нея, а тя просто му бе отказала.

Освен това имаше право. Не можеха да продължават така вечно. А и след последните новини от доктор Хейдън, тя знаеше, че е дошло време да вземе решение. Просто не можеше да го отлага повече.

— Виж, наистина трябва да го направя, Пол. И наистина съжалявам, че не мога да дойда на опера с теб… много мило предложение. Обещавам да помисля за всичко, което каза, и… ще ти дам отговора си до края на този месец.

Готово. Речено — сторено. Имаше един месец да реши. Пол отпи от шампанското си.

— За нас — уверено каза той.

— За нас — повтори Елинор Маршал, усмихвайки се, и се запита защо единственото, което чуваше, бе затръшването на врати зад гърба си.