Луиз Бегшоу
Филмът (14)

Четиринадесета глава

— Хайде, скъпа, можеш да го направиш.

Гласът на Дейвид бе благ и насърчителен, окуражаваше я да продължи. Мегън си представяше подкрепата, изписана на красивото му лице, докато стоеше зад нея и я подтикваше с думите си.

— Само още десет. Давай.

Сякаш всеки нерв в краката й крещеше за милост, но тя му се подчини, докато дишаше тежко и накъсано. От стереоуредбата звучеше песен на Мадона, но измъченото й тяло заглушаваше музиката. Всичко, което усещаше, бяха лактите й и подът.

— Осем… девет…

Трябва да го направиш. Трябва!

С много усилия тя се отпусна назад и отново се изправи.

— Десет! Страхотно, Мегън. Браво. Сега бягай под душа — нареди Дейвид и й подхвърли кърпата, докато тя с мъка се изправяше на крака. — Обзалагам се, че се чувстваш отлично.

Тя зърна отражението си в огледалото на стената — червена като домат и лъснала от пот, с коса залепнала мокра върху челото й, устата й отворена като на риба, бореща се за глътка въздух.

— Да — успя да прошепне тя и се помъчи да се усмихне.

— Изглеждаш чудесно — увери я агентът й, докато тя се тътреше към банята.

Мегън свали клина от ликра и тениската, които бяха залепнали за кожата й, сякаш някой я бе полял с кофа вода, и ги хвърли в коша за пране. Предпазливо се качи на електронния кантар, който Дейвид й бе купил миналия месец. Петдесет и девет килограма. Е, добре се справяше. Докато пристъпваше доволна под душа и се наслаждаваше на топлите струи, които масажираха болезнено напрегнатите й мускули, Мегън се наслади на постижението си. Все още мразеше да вижда голото си тяло, но с всеки изминал ден огледалото я плашеше все по-малко, а електронният кантар вече не я травмираше толкова много. Забелязваше промените в тялото си — брадичката й вече се очертаваше много по-ясно, тлъстините над коленете й изчезнаха. Имаше резултати. И трябваше да благодари за тях на Дейвид. Както той все й повтаряше, в случай че бе пропуснал да се появи лично, за да надзирава тренировките й, тя никога нямаше да събере достатъчно воля да продължи сама.

Беше й нещо повече от агент; беше неин диетолог, специалист по здравословно хранене, стилист, съветник по разкрасяването и личен треньор. Докато работата по „Виж светлината“ ставаше все по-тежка, Дейвид винаги беше до нея, винаги заставаше на нейна страна. Знаеше, че и Зак, и Роксана искаха да бъде уволнена, както и господин Келър, но Дейвид бе насреща, защитаваше я, уталожваше гнева на всички.

Дължеше му дома си.

Дължеше му работата си.

Дължеше му всичко.

— Искаш ли кафе без кофеин? — извика той откъм кухнята.

— Да, благодаря — каза тя в отговор.

О, чудесно, това означаваше, че ще остане за чаша кафе. Мегън знаеше, че би трябвало да му каже да я остави и да се връща в СКИ — горкият Дейвид винаги бе толкова претоварен с работа, — но бе прекалено голяма егоистка, за да го направи. Предварителната подготовка бе навлязла в решителния си етап и благодарение на усилията на Дейвид тя все още бе единственият сценарист. Но екипът на „Артемис“ променяше мнението си за нещо всеки божи ден и се налагаше тя да работи неспирно, за да промени някоя сцена, само за да го задраска на следващия ден и да започне отначало. Мегън се виждаше в ролята на героинята от „Алиса в Огледалния свят“, която тичаше безспир, за да се задържи на едно място.

Никога не излизаше навън. Откъде време?

Никога — освен ако Дейвид не я изведеше.

Заради тези нощи всички усилия й се струваха оправдани — Тобър се появяваше с вишневочервеното си ламборгини точно пред апартамента й и заявяваше, че ще я води на вечеря, след което тя обличаше някой от тоалетите, които той й бе казал да си купи — о, да, трябваше да добави личен съветник в пазаруването към списъка с ролите, които играеше в живота й, — и отиваха в „Спаго“, „Мортънс“ или „Льо Дом“, където салонният управител неизменно поздравяваше Дейвид по име и ги настаняваше на хубава маса, хапваха нещо леко и с малко мазнини, а после той я водеше в клуб „Роксбъри“ или „Вайпър Руум“, където охраната винаги ги пускаше, без да се редят на опашката, а Дейвид неизменно се насочваше към местата за важните гости. Беше толкова властен. И познаваше всички. Здрасти, Брад. Здрасти, Шанън. Как си, Киану?

Когато прекарваше вечерта с Дейвид Тобър, Мегън през повечето време се изчервяваше и се опитваше да не зяпа хората около себе си.

Освен това бе идеалният джентълмен и винаги я връщаше до апартамента й, като я изпращаше с целувка по бузата или ръката. Мегън знаеше, че е нелепо да се надява на нещо повече — нима Дейвид вече не бе направил достатъчно за нея? Но не можеше да се сдържи. Той бе като приказния принц на бял кон, бе я спасил най-напред от мизерното й съществуване, а после и от самата нея. Притежаваше властта да й отвори всички врати — често й го бе казвал лично.

И беше толкова, толкова невероятно красив. Докато я измъчваше с тренировките три пъти седмично, поне бе сигурна, че той самият практикува онова, което я караше да прави. Стройното му стегнато тяло, с твърди като скала мускули и искрящ от здраве вид, свидетелстваше за това. Гъстата му светла коса блестеше с естествена красота, която идваше само от правилното хранене. Дори идеално оформените му зъби бяха по-бели от нейните, независимо дали Мегън използваше скъпа паста за миенето им или не.

Още от мига, в който се бе появил в „Мистър Чикън“ с договора в ръка, Мегън си фантазираше за него. Но напоследък тези фантазии бяха станали по-детайлни. Появяваха се по-често.

Тръсна глава, за да се опита да не мисли за познатото сладостно потръпване в слабините, за горещото желание, плъзнало по вътрешната страна на бедрата й, избърса се с хавлията и се облече, като избра широка индийска пола и прилепнала по тялото черна тениска, която нахлузи върху сутиен „Ултрабра“, трийсет и четвърти размер.

— Кафето е готово — извика откъм кухнята Дейвид.

Фигурата й не изглеждаше съвсем зле; широката памучна пола прикриваше доста от недостатъците на ханша й, а благодарение на повдигащия сутиен гърдите й изглеждаха внушителни, дори и по холивудските стандарти. Мегън дръпна надолу тениската.

— Идвам — отвърна тя.

Роксана Феликс стенеше.

Ръцете й стискаха хладния мрамор на парапета, който ограждаше градината й на върха на хълма, загорелите й тънки пръсти на ръцете с идеално поддържани нокти бяха здраво впити в него, като на удавник, уловен за спасителния сал. Пред очите й се простираше гледка чак до океана, хълмовете на Холивуд отстъпваха място на оживените улици на Лос Анджелис, които изглеждаха притихнали от тази височина. Яркото слънце блестеше по миниатюрните коли, попаднали в задръстването на магистралата в този час на утрото. Навсякъде около нея пееха и чуруликаха птички, а въздухът ухаеше на рози, орхидеи и орлови нокти, които се виеха по високия й жив плет, който я криеше от света.

Слабото й тяло отново се изви, когато той потъна бързо в нея.

Дългата й черна коса, която обикновено бе така прецизно фризирана, падаше разбъркана по раменете и гърба й, кичури се увиваха около голите й гърди. Кожата й бе гореща и настръхнала, напрегната от страст. Зърната й бяха направо болезнено твърди. Беше близо до оргазма.

— Стига ли ти вече? — попита я той, измъчвайки я, нарочно забавяйки ритъм.

Роксана се изви към него, за да го подкани, кокалчетата на пръстите й бяха побелели като мрамора. Усещаше едрите му, силни ръце върху бедрата и корема си, държеше я вдигната над земята. Знаеше, че той чувства възбудата й, горещата кръв във вените й, мократа й от пот кожа на корема. Ръцете му бяха върху нея. Държеше я здраво.

Представата за това я накара да потръпне цялата от страст.

— Моля те — изрече тя.

— Кажи го пак. — Усети как пенисът му подскочи вътре в нея. Това възбуждаше и него. Гласът му бе дрезгав от страст.

— Моля те. Моля те. Не спирай. Просто го направи пак — изстена тя, притискайки стегнатото си дупе към него, докато вагиналните й мускули се свиваха около него и отново се отпускаха. Не само той знаеше как да достави удоволствие на партньора, помисли си тя, и когато го чу да стене. Роксана усети и лека триумфална нотка в горещата възбуда, която я поглъщаше цялата.

Той започна да се движи ритмично и всеки път влизаше малко по-навътре, всеки път малко по-рязко, шепнеше й колко е хубаво да я усеща, колко е страстна, питаше я дали й харесва, дали й харесва онова, което правеше, и Роксана стенеше в отговор: да, да, а ритъмът му бе идеален и внезапно дълбоко в нея се появи някакво ново усещане, и тя започна да се изкачва по високата стена на екстаза, изключи от съзнанието си всичко друго, освен гласа му и пениса му, усещаше и съзнаваше само това, че е разпъната от него, движи се заедно с него, а той става все по-настоятелен и по-голям в нея, и прониква все по-дълбоко, докато изведнъж го усети чак със сърцевината си, стигнал до онази заветна, разтапяща точка във влагалището й. Господи, Г-точката, и тя усети как светът се забулва в мрак и експлодира в ослепителна наслада, разтърсва се и се разпада около нея, докато слабините и стомахът се свиваха спазматично и Роксана Феликс се наслаждаваше на най-дългия, най-мощния оргазъм, който някога бе изпитвала.

За секунди той остана в нея, задържаше позата им, даваше й възможност да си поеме дъх. После нежно се плъзна навън, докато все още я прегръщаше здраво, после я вдигна на ръце, гола и окъпана в пот, и я пренесе обратно в къщата.

Остави я да стъпи на полирания дървен под в банята внимателно, сякаш бе направена от най-фин порцелан.

— Как беше? — попита той, ухилен.

Роксана мина покрай него, за да пусне водата във ваната си. Душът бе за хората, които бързаха; тя предпочиташе да се потопи цялата. Протегна тънката си ръка и избра малко кристално флаконче с лавандулово масло за вана, специално приготвено за нея в една известна парфюмерийна къща в Париж.

— Какво, да не би да искаш оценка по скалата от едно до десет, Сам? — хладно попита тя. — Осем и половина. Беше много добър. Всеки път ставаш все по-добър.

Изсипа цялото флаконче във водата и упойващият цветен аромат се надигна в облаци пара, заличавайки всички следи от мириса на пот или секс.

Кендрик посегна да се загърне в един халат, тъй като не искаше тя да го види отпуснат. О, беше много добър, бе казала тя толкова делово.

Роксана се потопи във водата, която ароматизираното масло бе превърнало в бяла течност. С черната си коса и потъмняла кожа приличаше на египтянка. Погледна го надменно.

„Като Клеопатра, която се къпе в магарешко мляко“, помисли си Сам. Тя бе наистина прекрасна. И по-студена от лед.

— Ако си искал сърцераздирателни излияния и рози, Сам, не си дошъл на подходящото място. Страхотният секс не е нищо повече от страхотен секс. Това е истината.

Тя сви рамене и малки вълнички от ароматната вода се плиснаха над разкошните й гърди.

— Всичко е само едно триене на тела все пак.

— Само триене ли? — повтори невярващо Кендрик. — Така ли би описала онова, което се случи преди малко навън?

Това бе най-страстното, най-възбуждащото преживяване, за което някога си бе мечтал, а Роксана го принизяваше до някакво си триене! По дяволите, преди няколко мига я държеше във въздуха и усещаше как се извива в ръцете му, моли го да не спира, а в следващия… Какво беше това? Бим-бам и благодаря ви, сър?

— Да — отвърна Роксана и се зае да се търка енергично с гъбата. — Искаш ли да си вземеш душ? Има отделна баня в спалнята ми.

Кендрик я погледна и се засмя остро.

— Не можеш да ме заблудиш, скъпа.

— Така ли. — В тона й нямаше нищо, дори и най-слабата преструвка, че това я интересува.

— Да, така. Никоя жена не мисли така за любовния акт. Особено ако е бил толкова разтърсващ като този.

— Радвам се, че си останал доволен — каза тя, излезе от ваната и се пресегна за кърпа.

Гледката на мокрото й голо тяло, гладката плът, блеснала от водата, меките косъмчета между бедрата й, залепнали за извивките на тялото й, тъмните зърна, настръхнали отново от хладния въздух в банята, които красяха нежните й мокри гърди, по младежки вирнати нагоре в естествената си прелест — всичко това подейства силно на Сам Кендрик. Незабавно го възбуди. Въпреки че бе свършил преди по-малко от пет минути.

„Господи — помисли си той. — Тя истинска ли е?“

Беше на четирийсет и пет години, а Роксана Феликс го караше да се възбужда като тийнейджър.

Тя погледна часовника в банята — девет и половина.

— Сам, би ли си взел душ и да се облечеш най-после? Имам среща за обсъждане на сценария в „Артемис“ в десет.

Обърна му гръб, тръгна към стаята, която й служеше за гардероб, и го изхвърли от мислите си.

— Добре — едва успя да промълви Сам, смаян от отношението й.

— Благодаря. — Тя му отправи кратка, ослепителна усмивка. — О, Сам, и още нещо — за теб може и да е било любовен акт, но аз правех секс. Само толкоз.

Сам остана със зяпнала уста, загледан в гърба на новата си любовница.

Когато лимузината й мина през портите от ковано желязо на студия „Артемис“, Роксана Феликс се усмихна. Бе облечена с костюм на „Марк Айсен“, правен по поръчка, от най-бледорозовия кашмир, а гримът й бе в подхождащи му розови тонове; мъничко руж на перфектните скули, съвсем малко светли сенки над дългите черни мигли, а пълните й устни бяха покрити с блясък за устни с най-новия и модерен мокър ефект.

Бе изключително сексапилна.

И точно такава бе целта й.

За едномесечното си пребиваване в Лос Анджелис Роксана бе научила няколко неща. Най-изненадващото бе, че тук тя бе едва средна риба в един твърде голям басейн. Не всички питаха послушно колко високо да подскочат, когато тя им наредеше. Не получаваше всичко в мига, в който го пожелаеше. А понякога, както със Сам Кендрик на партито, организирано от жена му, дори й се налагаше да отстъпи.

Някоя по-слаба жена би се обезсърчила. Би свила рамене и би се върнала към кариерата си на модел, където царуваше над всички и ги направляваше с камшика си от ръчно обработена италианска кожа. Но не и Роксана Феликс. Бе дошла в Холивуд, за да се сдобие с истинска слава, да накара света да падне на колене пред нея, а не пред някакъв безмълвен, застинал образ. Какво бе направил онзи художник? Нарисувал картини на лули и после сложил надпис: Ceci n’est pas une pipe. Това не е лула.

Приятелите й никога не бяха разбрали смисъла. Стояха пред платното, смееха се и казваха: „Ако не е лула, какво е? Изглежда ми съвсем като лула“.

Но Роксана веднага го бе разбрала.

Изглежда като лула, но не е. Това е картина, на която е нарисувана лула.

Имаше голяма разлика.

Какво от това, че светът гледаше снимките й и я обожаваше? Ceci n’est pas Roxana. А тя искаше всички да обожават именно Роксана. Затова „Виж светлината“ бе повече от важен, беше й жизненонеобходим. Бе й се наложило да се бори по-упорито, отколкото го бе правила от години, за да влезе в проклетия филм, а сега, изглежда, се налагаше да се бори двойно по-упорито, за да наложи контрола си над него.

Бяха едва на етапа на предварителната подготовка, а вече се натъкваше на проблеми. Ролята й бе прекалено малка и независимо колко силно притискаше онази пълничка и стресната като уловена мишка сценаристка, малката все пак оставаше непоколебима. Ролята на Морган била точно каквато трябва. Ако се подсилела, щяла прекалено да наклони везните към второстепенната романтична сюжетна линия.

Второстепенна ли? Тя никога не бе оставала на втора линия.

Но проблемът бе, че след първата катастрофална среща за обсъждане на сценария Елинор Маршал бе поела тоталния контрол. Никой не можеше да разговаря с Мегън Силвър, ако тя не бе в стаята. Така отговорността винаги бе нейна, а не на Мегън и в повечето случаи онзи брадясал негодник, Флореску, който не можеше да откъсне очи от краката на Роксана, се съгласяваше с нея. А след партито на Изабел Роксана бе разбрала, че може да заплаши един сценарист, но не и режисьора и президента на студията. В никакъв случай. Това бе предварителната подготовка за филма и все още можеха да я заменят. Затова се усмихваше мило и чакаше удобния момент.

Но не бе в стила й просто да седи кротко и да не прави нищо. Тя винаги планираше бъдещето. Още откакто… откакто…

Зад тъмните стъкла на лимузината по красивото лице на Роксана Феликс премина сянка на страх и болка. Устните й се изопнаха в права линия. Не, не, не! Тя никога не мислеше за това, никога.

Както и да е, планиране на бъдещето. След по-малко от месец щяха да са на снимачната площадка и на този етап тя бе планирала да се развихри с пълна сила. Щеше да си създаде врагове. Нищо ново за нея. Но щяха да са й нужни съюзници. Това бе ясно. Затова тя тихомълком наблюдаваше, преценяваше и претегляше. Кой има власт? Дейвид Тобър? Не… това бе само привидно. Мегън Силвър смяташе, че слънцето изгрява по негова заповед, а Зак Мейсън беше доволен от него засега… но Роксана имаше собствено мнение по въпроса. Не страдаше от прекалена лоялност към агентите си. Боб Алтън можеше да свидетелства за това. А и Дейвид бе прекалено зелен, прекалено самоуверен. Смяташе се за лъв, но не разбираше, че Елинор, Том и Сам просто му позволяваха да ги следва по петите. Сам представляваше Фред, а и това бе филм на Сам. Всички филми бяха негови. Той бе истински лъв; Дейвид Тобър бе само един чакал, който се хранеше с труповете, оставени от господаря му, и наричаше това плячка. Беше добър в намирането на таланти, но само толкова. Тя подозираше, че ако някога Дейвид Тобър стигне в самозаблудата си дотам да сметне, че може да кръстоса шпаги с шефа си и да спечели, сам щеше да разбере истината.

Сам Кендрик, обаче, беше наистина мъж с голяма власт.

Бе й го доказал.

Сам можеше да й е полезен. Можеше да го използва. И след като накараше негодника да подскача при всяко помръдване на малкото си пръстче, след като изцедеше и последната капчица от силата му и я използваше за своя изгода, тогава щеше да го смаже. Сладко, смъртоносно отмъщение.

И какво като е добър в леглото? Толкова по-добре, щом можеше и да се забавлява междувременно. Нямаше значение. Сам Кендрик си мислеше, че може да обижда Роксана Феликс, и трябваше да разбере, че това си има цена. Щеше да й плати с всичко, което притежава.

Но Сам вече бе почти изцяло в нейна власт. Щеше да се върне при нея за още, знаеше го. Тази сутрин не мислеше за Сам.

А за мъжа, с когото бе решила, че трябва да се обвърже публично — да изиграе своята роля в романтичната връзка между две суперзвезди, което щеше да й помогне по време на снимките на филма, при представянето му пред публиката, а и да се отрази добре на началото на новата й кариера.

Следващият й любовник.

Зак Мейсън.