Луиз Бегшоу
Филмът (23)

Двадесет и трета глава

Елинор Маршал хукна към женската тоалетна и се хвърли към най-близката кабинка, пръстите й бяха непохватни от бързане да заключи. Резето залости вратата и тя в същия миг се наведе напред, останала без дъх, стисна тоалетната чиния с две ръце и повърна. Вълна след вълна гаденето я разтърсваше и тя коленичи долу, трепереща и нещастна, докато накрая всичко отмина и тя остана със сухо, раздразнено гърло и празен стомах.

Елинор изплакна тоалетната чиния и си пое дълбоко въздух, опитвайки се безуспешно да се успокои. После бръкна в един скрит джоб на елегантното си бежово сако и извади оттам трите важни неща, които напоследък бе свикнала да носи със себе си: туристическа четка и паста за зъби, както и малко флаконче-тестер с антисептична вода за изплакване на уста.

„Мъжете на ръководни постове реагират на непосилния стрес, като си докарват стомашни язви — уморено си помисли Елинор. — Защо не мога и аз така? Щеше да е много по-просто…“

Изтърка и изплакна устата си в кабинката, благодарна, че очевидно нямаше никой наоколо, за да я чуе. Досега всички пристъпи бяха идвали рано сутрин, когато секретарките още ги нямаше, но тя се ужасяваше от деня, в който внезапното ужасно присвиване на стомаха щеше да я връхлети по средата на някоя среща или в обедната почивка, когато тоалетната бе пълна с жени. Тогава щеше да е трудно да се скрие и неизбежно щяха да плъзнат слухове: Елинор Маршал не може да понесе напрежението. Елинор е пред срив. Елинор повръща всеки божи ден…

Тя се изправи бавно, огледа хладните бледосини стени със снежнобели орнаменти и се опита да се съвземе, преди да се върне в кабинета си. Добре, така вече ставаше. Отново пусна водата в тоалетната, отключи вратата и погледна отражението си в стенните огледала насреща: беше ужасно бледа, но иначе изглеждаше прилично. Костюм с панталон на „Ралф Лорън“ в карамелен цвят, снежнобяла риза на „Дона Карън“, черни велурени обувки на „Уолтър Стайгер“.

Елегантна и ненатрапчива както винаги. Идеалното облекло за Елинор Маршал, президент на студия „Артемис“ и маниачка на тема емоционален контрол.

Усмихна се горчиво. Каква ирония. Е, светът може и да се сгромолясваше около нея, но поне бе облечена подходящо.

Джордан Кабът Голдмън бе бременна от съпруга си. Детето на Том. На мъжа, когото обичаше, за когото си бе мечтала с тихо отчаяние цели петнайсет години, с когото накрая се бе любила и бе прекарала най-блажената нощ в живота си. Мъжът, когото никога нямаше да има.

Не можеше да избяга от болката, да се скрие, да я пренебрегне, да я блокира в съзнанието си, както навярно би постъпила една изоставена любовница. Не, тя трябваше да бъде с Том всеки ден, да бъде свидетел на безкрайния поток от поздравления всеки ден. Цветята най-накрая бяха престанали да пристигат, но това не бе краят; всеки продуцент или агент, с когото се срещаха, започваше с поздравления, сърдечни пожелания или най-често с бащински съвети и шеги към бъдещия баща. Освен това Джордан бе започнала да се отбива в офиса и макар Елинор да се стараеше да бъде някъде другаде, когато тя пристигне, понякога просто не можеше да я избегне, да види лицето й, толкова младо и сияещо от здраве, грациозно приемаща вниманието на всички наоколо и най-вече на Том. От това най-много я болеше; да гледа как Том бърза да й отвори вратата, да й дръпне стол, не й позволяваше да вдигне нещо по-тежко от порцеланова чаша кафе. Отнасяше се към жена си, сякаш е най-ценното нещо на света, сякаш бе направена от китайски порцелан и има опасност да се скърши всеки миг.

И не бе само загубата на Том Голдмън, която ежедневно и безмилостно й се натрапваше, сякаш посипваха със сол кървящата й рана. Измъчваше я и представата за Джордан, двайсет и четири годишна и бременна с първото си дете, един малък наследник на Голдмън — син и или дъщеря, с перспективата за следващи деца. Елинор бе чела някъде, че двайсет и четири години е средната възраст, на която се омъжват американките, а двайсет и пет — възрастта, на която зачеват първото си дете. Така че при русокосата, синеока, типично американска Барби всичко вървеше по план, даже леко изпреварваше графика, докато тя, Елинор, беше почти на четирийсет, все още сама и бездетна.

Само преди година това изобщо не я тревожеше, изобщо не я засягаше. Но бременността на Джордан бе променила всичко, бе извадила на бял свят скритите притеснения и съжаления, които вече й се присмиваха в лицето. Сега Елинор се тревожеше, и то много.

Собственият й копнеж за дете бе нараснал до маниакални размери. Непрекъснато мислеше за това, а и не би могло да бъде иначе. Постоянно около нея се говореше: Джордан това, Джордан онова — всеки божи ден, от сутрин до вечер. Елинор все си спомняше историята на Елизабет I, кралицата на Англия, която извърнала лицето си към стената, когато й съобщили, че Мери, кралицата на Шотландия, е родила принц Джеймс; когато я попитали какво има, тя отвърнала: „Кралицата на Шотландия е родила прекрасен син, а аз съм безплодна нива“.

Безплодна нива… именно така се чувстваше Елинор. Безплодна. Празна. Изгубена.

Щеше да й е много по-лесно, ако бе една от жените като Изабел Кендрик например, които искаха само да се омъжат, да родят деца, да заемат мястото си в строго установеното, неприкосновено общество на двойките, в онзи подобен на Ноевия ковчег кораб, който приема живите същества само по двойки. Знаеше, че би могла да има това, стига да го поиска. Пол Халфин бе насреща, с изискания си вид и преуспяваща компания за инвестиционно банкиране, предлагаше й годежен пръстен и еднопосочен билет за това почтено общество. Елинор приглади меките ревери на кашмиреното си сако, като си помисли колко много жени мечтаеха да са нейно място. Опитваше се да бъде благодарна. Поне имаше билет; пропуск, който можеше да използва.

Но тя никога не бе искала да се омъжва само заради идеята. Искаше да се омъжи по любов, желаеше Том Голдмън. Искаше детето й да бъде умно, да блести като звезда, да слее нейните гени с тези на възможно най-подходящия баща — най-умния, най-забавния, най-амбициозния, интелигентен и страстен мъж, когото познаваше.

Преди месец би могла да забрави всичко това. Да приеме шестмесечното предупреждение на доктор Хейдън и да подреди живота си с Пол. В крайна сметка каква надежда й бе дал някога Том? Бе се оженил за своята малка еврейска принцеса и край…

Преди онези намеци в офиса, откраднатите мигове на партито на Изабел и онази последна, разтърсваща нощ в Ню Йорк, когато той бе протегнал ръка към нея, бе пробудил тялото й и възвисил духа й… Преди това тя би могла да се примири и да се задоми. Но Том й бе отнел тази възможност. В онези няколко часа на неземно блаженство той й бе отворил вратите към истинския живот, бе й разкрил какво е способна да почувства и каква би могла да бъде.

Негодник — мислеше си Елинор, докато се бореше със сълзите, които напираха да бликнат от очите й. — Ти го направи десет пъти по-трудно. Направи го непоносимо болезнено.

Тръсна глава, отвори вратата на тоалетната и бързо се върна в собствения си кабинет. Кафето й, взето от машината в коридора, изстиваше в пластмасовата си чаша до недокоснатия кроасан, който си бе донесла от къщи; тези дни нямаше време да закусва там, идваше в студията в шест и половина. Налагаше се. Работата го изискваше.

Замисли се колко е странно всичко и как човек може да бъде благодарен за най-невероятни неща. Отпи от слабото кафе и взе доклада за „Кучешки дни“, една комедия на „Артемис“, която тя бе купила за половин милион долара и която сега бе предложена за преработка, което бе учтив начин да се каже, че вече не искаш да я правиш. Режисьорът се караше със сценариста и трима актьори за главната роля се бяха отказали в последната минута, което означаваше, че Елинор трябва да се спре на четвъртата кандидатура или да се откаже въобще. Но Мери Труънт, режисьорът, имаше клауза в договора си, която ги задължаваше или да пуснат филма, или да й платят, което означаваше, че ще загубят още два милиона долара, ако Елинор решеше да спре филма. Но пък един касов провал би могъл да им донесе загуби за много повече от три милиона долара.

„Кучешки дни“ бе само поредният проблем. Имаше го и фиаското с маркетинга в Югоизточна Азия, където рекламната им кампания за „Тежка артилерия“ — малък хит на „Артемис“ от миналото лято, тип приключенски екшън, който обикновено се приема добре в Азия, — която трябваше да премине под мото от рода на „Рик Хамънд слиза в ада“, явно се възприемаше като „Рик Хамънд осквернява гробове“. Което изобщо не бе добре в един пазар, където толкова държаха на уважението към предците. Хората масово бойкотираха филма. Освен това сделката за разпространение с „Мирамакс“ се бе провалила в последната минута, като другата страна твърдеше, че изчисленията на Елинор са подвеждащи и неверни. Тя бе ангажирала цял екип адвокати, които отчаяно се бореха да предотвратят евентуално дело в съда.

„Това е историята на моя живот сега“, помисли си тя, като се опитваше да се съсредоточи върху думите и цифрите, които плуваха пред очите й. Трябваше да гаси пожари. Последният месец бе истинска поредица от катастрофи; след онази забележителна презентация пред борда на директорите в Ню Йорк кризите следваха една след друга. Нямаше време да ръководи студията, да планира управлението му по начина, на който бе разчитал Том Голдмън, когато я бе предложил за този пост. Всеки свободен миг бе ангажиран от търсенето на решения за поредния проблем.

В кабинета й бе прохладно, безшумните вентилатори на климатика завъртаха в стаята студени потоци въздух, осигуряваха й постоянна защита срещу жаркото есенно слънце в Лос Анджелис, което вече напичаше паркинга отвън, но прохладата не й помагаше да се концентрира. Елинор нямаше представа как се бе стигнало дотук и се чувстваше безпомощна, сякаш някак бе изгубила контрол над бизнеса… а може би наистина го бе изгубила. Всеки нов проблем възникваше на основата на решения, които вече бе обмислила, бюджетни цифри, които вече бе одобрила, документи, които вече бе подписала…

„Как съм могла да бъда толкова глупава? — питаше се Елинор, смръщила чело. — Обикновено съм толкова организирана. Всичко това ми е като втора природа“.

Усети нов пристъп на тревога. Моментът изобщо не бе удобен за нервен срив. Ако не внимаваше, акулите наоколо щяха да надушат слабостта й и тогава щеше да е само въпрос на време да загуби не само Том, но и работата си.

Елинор започна да си води бележки относно „Кучешки дни“, здраво стиснала устни. Ако някой очакваше да се предаде, щеше дълго да чака. Вярно е, че не успя да предотврати влюбването си в Том Голдмън, който разби сърцето й, но пък любовта бездруго не бе нещо, което човек може да контролира. Именно затова бе толкова опасна. Студия „Артемис“ бе под неин контрол и тя нямаше да позволи да й се изплъзне, независимо колко пожара трябваше да угаси заради това.

Цял живот се бе борила да стигне дотук. Нямаше намерение да се отказва сега. На вратата се почука.

— Влез — разсеяно се обади Елинор. — Марая, ти ли си? Трябва ми договора на Мери Труънт и бележките на изпълнителните продуценти по сценария на филма. И направо бих убила човек за прилично кафе.

— Ще се задоволиш ли само с кафето? — нежно попита Том Голдмън.

Елинор вдигна очи, сепната.

Том идваше към нея, стиснал обичайния си хартиен плик. Беше със същия черен костюм, който бе носил на срещата им в Ню Йорк, златен часовник „Картие“ и харвардска вратовръзка. Изглеждаше страхотно.

— Няма понички — каза той, извади две пластмасови чаши кафе и внимателно й подаде едната. Махна към неизядения кроасан. — Но пък виждам, че не си гладна.

Елинор взе кафето без коментар и го остави на бюрото си.

— Какво мога да направя за теб? — хладно попита тя.

— Елинор…

Не искаше да чува това, не искаше да слуша нищо.

— Том, както вече попитах, какво мога да направя за теб? Защото, ако въпросът не е служебен, ще трябва да почака. Заета съм.

Голдмън я изгледа продължително, красивите му тъмни очи бяха пълни с нежност и състрадание.

Елинор почувства как в нея се надига тъга, слабост и копнеж. Изплаши се, като усети буцата в гърлото си. „О, не, моля те, само не милост. Не съжаление — помисли си тя. — Мога да приема всичко друго, но не и това“.

Сякаш по своя воля ръката й затършува под бюрото, за да отвори малкото чекмедже най-отгоре.

— Трябва да поговорим, Елинор — каза той.

— Говорим всеки ден — отвърна тя — за студията. — Пръстите й напипаха машата кадифена кутийка, която държеше там и отвориха капака. — Няма какво друго да обсъждаме.

— Не можем да се преструваме, че в Ню Йорк нищо не се е случило — настоя Голдмън. — Елинор, трябва да знаеш, че това беше много важно за мен — знам, че страдаш, и много съжалявам, че ти…

— Том! — Думите направо се изстреляха от гърлото й. Как смееш да ме съжаляваш? Как смееш да ми предлагаш утеха? — Що се отнася до мен, нищо не се е случвало в Ню Йорк. По-точно нищо, което да има значение за мен. — Обърна се към него и в очите й блестеше гняв. — И двамата пихме много. За мен това е едно неблагоразумно прегрешение, което е най-добре и двамата да забравим. — Гласът й бе леден.

Том поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Повярвай. — Пръстите й бяха заети под бюрото, скрити от погледа му. — Всъщност, надявам се, че този път ти ще ми поднесеш поздравления.

Той се обърка.

— Поздравления? За какво?

Елинор Маршал извади ръката си изпод бюрото и предизвикателно я поднесе пред погледа му. На безименния й пръст блестеше ярко пръстена на Пол, рубините и изумрудите проблясваха крещящо под лъчите на утринното слънце.

— Пол ми предложи тази сутрин — заяви Елинор, като нарочно произнасяше всяка дума ясно и отчетливо — и аз приех.

Погледна го право в очите, макар цялото й тяло да бе настръхнало от изгарящия плам на гнева.

— Ще се омъжвам, Том — каза тя. — И знаеш ли какво? Нямам търпение.

Дейвид влезе в спалнята, като пръскаше „Егоист“ на „Шанел“ под мишниците си. Загледа се с възхищение в тялото си, отразено в огледалото на Мегън, после взе една от белите хавлиени кърпи и я уви около себе си.

— Свърши ли вече с опаковането на багажа? — попита той.

— Не съвсем. — Мегън се опита да откъсне очи от гръдния кош на Тобър. Трябваше да спре да го зяпа така, но въпреки това не можеше да престане, не можеше да не се пита дали е истински. Гол, Дейвид бе просто великолепен, дори по-мускулест, отколкото си го бе представяла в мечтите си. Застанал до вратата на банята й, с бялата кърпа, която подчертаваше златистокафявия му тен, той приличаше на някой модел от календарите, които момичетата си закачаха на стената.

Дейвид бе прекрасен. „И много добре го знае“, помисли си Мегън и сама се изненада от острото неодобрение, което изпита при тази мисъл.

„Хайде, стига — смъмри се тя сама. — Жените прекарват часове наред пред огледалото. Защо да не го правят и мъжете? Мериш с двоен аршин“.

— Тръгваме утре сутрин — напомни й той. — Полетът е в девет часа.

Мегън потупа билетите, приготвени прилежно заедно с паспорта й на нощното шкафче.

— „Еър Сейшелс“, полет номер 3156 до „Виктория“, Махе. Нямам намерение да го пропусна, не се тревожи. Приготвила съм всичко, само трябва да добавя няколко книги.

Куфарите й бяха строени до вратата, готови за път; никакви тениски, само един чифт джинси и всички дизайнерски тоалети, които си бе купила предната седмица, дори обувките с висок ток. Бе решила, че новата Мегън ще се облича с тях за вечерите в хотела. Роксана Феликс нямаше да остави високите си токчета само защото е тръгнала за тропически остров, така че и тя нямаше да го направи. Понякога поглеждаше с копнеж към размъкнатите си тениски на „Металика“, но то бе само веднъж или два пъти.

— Книги? Няма да имаш време да четеш — презрително я увери Дейвид. — Слушай, Мегън, казах ти вече, много е необичайно, че ти си единственият сценарист по проекта, и е наистина странно, че ти е даден толкова голям контрол…

— Знам, ти си страхотен агент, Дейвид — бързо каза тя. — Няма да те разочаровам, знам, че ще ми се налага да работя през повечето време…

— Ще работиш през цялото време, докато си на снимачната площадка. Винаги се налага да се оправят разни дреболии. Ти трябва да работиш във всеки един момент, да наблюдаваш какво се прави, да си готова да даваш предложения… трябва да си наоколо, за да можеш да държиш всичко под контрол. Иначе ще се превърнеш в Сам Кендрик. — Той се засмя на собствената си шега.

Мегън се усмихна любезно, но не смяташе, че е особено смешно. Напоследък Дейвид непрекъснато обсъждаше Сам, освен в случаите, когато той се отбиваше на репетициите и тогава Дейвид бе самото олицетворение на любезността и уважението. Винаги когато Сам Кендрик бе разговарял с нея, той се бе държал учтиво и мило, помагаше й със съвети и Мегън знаеше, че Елинор има много високо мнение за Сам. А и Сам бе дал на Дейвид шанс, като го бе взел на работа. Не й беше приятно да слуша как той непрекъснато напада човека.

А и Дейвид много старателно ухажваше Мери Холмс и Робърт Фин, двете големи звезди във филма и лични клиенти на Сам Кендрик, утвърдени имена от много години. Ако Дейвид бе от някоя друга агенция, щеше да сметне, че той се опитва да ги открадне за себе си.

Тук имаше нещо, което не й харесваше. Както и фактът, че Дейвид изведнъж ужасно много с бе сближил с Джейк Келър и непрекъснато общуваше с него. Елинор Маршал не бе имала възможност да присъствала репетициите, така че може би Джейк Кегър е логичният избор за човек от ръководството, към който да се обърне. Но все пак…

Мегън поклати глава, за да се отърси от тези мисли. Беше копняла за Дейвид и сега беше неин. Това бе важното.

— Донесох ти нещо — каза той. — Подарък по случай заминаването.

Отиде до стената, където бе окачено сакото му, порови в джоба и извади малък пакет, увит в луксозна хартия.

— Какво е? — зарадва се Мегън.

Дейвид й го подхвърли.

— Отвори и виж.

Тя го разопакова и измъкна отвътре малка златна висулка на тъничка верижка — нежна златна звезда с гравирана буква „Д“ в средата.

— За да не ме забравяш — каза Дейвид и й отправи разтапяща усмивка.

— О, Дейвид, прекрасна е — останала без дъх промълви Мегън.

Никой никога не й бе подарявал нещо толкова романтично. И доколкото познаваше момчетата от улица „Хайт“, никой от тях не си падаше по златни колиета.

— Дай да ти го сложа. — Дейвид бе до нея и отметна жилетката й от раменете. Мегън сведе глава, усети как едрите му ръце сръчно разкопчават колието и го слагат около врата й. Металът оставяше приятно чувство на хлад върху кожата й. Тя посегна с ръка и докосна тънката малка звездичка.

— Красива е — каза тя.

— Ти си красива — прошепна Тобър и погали с ръка наскоро подстриганата й, платиненоруса коса с елегантна прическа. — И си облечена с прекалено много дрехи.

Мегън се притисна към него, докато той разкопчаваше жилетката и панталона й, и бавно и нежно плъзгаше материята надолу по гладката й кожа, докосваше я леко там, където преди това бяха дрехите. После с едно бързо и обиграно движение разкопча сутиена й и се зае да гали гърдите й. Мегън бе прекалено възбудена, за да чака той да свали червените й бикини, затова тя сама ги смъкна бързо и остана гола в ръцете му. Дейвид смъкна кърпата си и я повали по гръб на леглото, после се наведе над гладкия й сега корем и сухите му устни и влажният му език описаха огнена линия върху кожата й.

Мегън се задъха от желание, усети как кръвта пулсира в зърната на гърдите й още по-силно, след като пръстите му започнаха да ги притискат и галят, описвайки кръгообразни движения, понякога спираха за малко, така че дланта му да обхване цялата й гърда и да я стисне леко.

— Да, точно така — промърмори Дейвид и дъхът му опари кожата й и нежните косъмчета под корема й. — Кажи ми колко много ти харесва, Мегън. Кажи колко много го искаш.

— О, господи, знаеш, че те искам — изстена тя, усетила устата му точно над слабините си, а след миг той вече го правеше, устните му бяха върху нейните в най-интимната милувка, езикът му описваше кръгове, знаеше точно какво да направи и тя знаеше, че всяко съмнение, всяко възражение изчезва в небитието под изгарящия пламък, който обгръщаше цялото й тяло…