Луиз Бегшоу
Филмът (25)

Двадесет и пета глава

— Всичко е готово — каза Пол.

„Да — помисли си Елинор. — Предполагам, че е готово“.

Само за украсата на къщата бяха похарчени осемдесет хиляди долара; венци от портокалови цветчета обвиваха всички парапети, бели сатенени панделки висяха от всички арки, гургулици и славеи в сребърни клетки огласяха с песните си всяка стая. Приемната зала и трапезарията бяха разчистени от мебели сутринта, за да се направи място за гостите; бяха останали само махагонови масички, които сватбеният декоратор бе покрил с шифон в цвят на слонова кост, преди да ги отрупа със сребърни табли с месни деликатеси и вкусни хапки, както и стотици чаши за шампанско от кристал „Бакара“.

Разбира се, основният обяд щеше да бъде поднесен навън, на масите от ковано желязо, които бяха докарали специално за случая, всяка покрита с нежна коприна и заредена с още отлежало шампанско — „Татинжер Розе“ и превъзходен „Кристал“, всяка бутилка поднесена в индивидуална кофичка с лед, поставена до украсата от редки бели и розови орхидеи. Огромни дъбови маси бяха подредени за бюфета, който бе отрупан с такова изобилие, каквото само най-скъпият доставчик в Бевърли Хилс можеше да осигури: фазани, яребици, глигани, месо от елен, пастет от гъши дроб, пресни трюфели, диви ягоди, аспержи; всичко, което и най-изтънченото небце би могло да пожелае, със специални блюда за вегетарианци, пълни въздържатели от всякакви животински продукти, хора с различни диети, както и за всеки, който би искал да се придържа към традиционната еврейска кухня.

За плодовите десерти дори бе отделена специална маса, която те напълно заслужаваха: ябълки, направени изцяло от тънки нишки захарен памук; прясно приготвен сладолед и сироп с осемнайсет различни вкуса; круши в греяно подправено вино; топъл орехов пай, който караше стомаха на Елинор да къркори само като го гледаше; охладено шоколадово парфе, в което беше използван натурален, млечен и бял шоколад; някакъв лек крем, приготвен с мед и печени бадеми; екзотична плодова салата; апетитно и много деликатно на вид ягодово парфе…

Сякаш нямаха край. А до десертите имаше бар, зареден с всичко — от прясно изцеден ягодов сок, до оригинален английски пунш, с плуващи в него резенчета ябълка и краставица. След обилния обяд гостите можеха да избират от десет различни вида филтрирано кафе, шест различни аромата безкофеиново, еспресо, капучино или билков чай, без да се броят дванайсетте отлежали ликьора, препоръчани от търговците на вино, с които Пол работеше. В този миг четирийсет сервитьори и сервитьорки обикаляха сред тълпата, пълнеха празните чаши и неспирно им предлагаха табла след табла вкусни ордьоври.

И това бе само една малка част от цялото. Същинската сцена за венчавката бе истински шедьовър на флоралния дизайн: краката и гърбовете на всеки от столовете за гостите с позлатена облегалка бяха увити с венци от лилии, привързани за дървото с невидими нишки; навесът отгоре бе плътен покров от цветя — разкошна, благоуханна маса от дива роза и бели орхидеи, ириси, повет, жасмин и фрезии, стратегически подредени, така че да има достатъчно място за слънчевите лъчи да проникват през пролуките; а арката, под която щяха да застанат Елинор и Пол, бе ярко контрастираща огнена жарава от цвят, висока дъга от осемстотин червени рози. А колкото до тортата…

— Благодаря, Пол — енергично отвърна тя. — Защо не помолиш всички да заемат местата си? След мъничко слизам.

— Чудесно — съгласи се той.

В огледалото пред нея Елинор го видя как спря за миг, огледа я от глава до пети и по устните му плъзна познатата доволна усмивка. Напоследък често се усмихваше така. Вече нямаше кавги; на мига се съгласяваше с всичко, което тя поиска, беше безкрайно мил и отзивчив.

„Трябва да му го призная — каза си наум Елинор. — Пол приема победата си с благородство“.

— Роклята е зашеметяваща — отбеляза Пол.

— Благодаря ти, скъпи. И ти изглеждаш прекрасно — отвърна тя, възможно най-възторжено.

Той наистина изглеждаше красив: с поддържаното си мускулесто тяло и прошарена коса, облечен в стилен костюм от „Савил Роу“ от фина тъмна вълна. Щяха да изглеждат чудесно във всички светски хроники, списания и клюкарски рубрики; топбанкерът и неговата дама — президент на студия, най-новата двойка във висшето общество на Лос Анджелис.

О, престани, Елинор. Това е твоята сватба, а не погребение. Забрави ли?

— Добре, ще се видим след малко. Дай ми десетина минути.

— Добре — съгласи се Елинор.

Ако отново можеше да разполага с времето си, с удоволствие би му дала десет години.

— Толкова е красив — въздъхна Линда Оренстайн, докато подреждаше шлейфа й.

Линда бе нейна стара приятелка от „Йейл“ и една от шаферките й. Другата бе братовчедка й Филипа, щастливо омъжена в Бостън и майка на две деца. Елинор не бе виждала никоя от тях от години, но това й се стори по-удачно. Която и да било от жените продуценти или агенти, които й бяха приятелки сега, би могла да заподозре истинските й чувства, а това бе риск, който не искаше да поема. И бездруго нямаше нито една чак толкова близка приятелка, пред която би могла да разкрие чувствата си към Том.

Това бе другият проблем; от много години Том Голдмън бе най-близкият й приятел. Никога не се бе старала да поддържа близко обкръжение от приятелки; може би я отблъскваше стремежът към издигане в светското общество, присъщ на съпругите от тенис клубовете, които неспирно се домогваха до място в кортежа на кралица Изабел и новото й протеже, принцесата наследница Джордан. Прекалено късно осъзна, че това е било грешка.

— Много е красив, Елинор, наистина! А букетът е просто божествен — вълнуваше се Филипа и добави завистливо: — О, цялото събитие е толкова бляскаво. А Пол изглежда толкова красив в смокинга, нали, Линда?

— Така е — съгласи се Линда, като намести гънките на шлейфа. — Чудесно. Сега е идеално.

Всички се погледнаха в огледалото: Линда и Филипа бяха облечени в елегантни и много красиви рокли от органза в цвят пепел от рози, избродирани със златни нишки, чиито поли стигаха чак до земята и под тях едва се подаваха върховете на розовите им копринени пантофки. Букетите им бяха оставени настрани: нежни китки от снежнобели рози и лилии, прихванати с искрящо бяла кадифена панделка.

Елинор Маршал стоеше между тях, облечена със сватбената си рокля, с воал и с корона като кралица. Знаеше, че изглежда великолепно; огледалото й го казваше. Виждаше роклята си с пищни поли, поддържани от кринолин и старинна дантела, която се спускаше върху богатите дипли от сатен с цвят на слонова кост, а белите й копринени пантофки се подаваха отдолу, избродирани със сребърни нишки. Корсажът бе пристегнат от корсет от китова кост, който Елинор с лекота бе завързала около тънката си талия и който повдигаше гърдите й и даваше дълбочина на и бездруго внушителното й деколте, като го обгръщаше в кремава коприна и дантела, изпъстрена отпред с малки перлички и опали, които проблясваха под лъчите на сутрешното слънце.

Светлорусата й коса бе прибрана назад и нагоре в официален стилен кок, който подчертаваше високото й чело, а воалът й от най-фин бял шифон бе закрепен към него в очакване да бъде смъкнат напред веднага щом излязат от стаята. Зад него, закрепен здраво, но незабележимо на мястото си от изключително скъпия й стилист, бе белият й шлейф от пруска дантела, който се спускаше в протежение на цели три метра и половина. Цялостната визия се допълваше от забележителна коронка; сватбеният й дизайнер бе работил много старателно в сътрудничество с доставчика на цветя и бе използвал съдържанието на кутията й за бижута, за да вплете нанизи от перли и диаманти между белите рози, лилии и орхидеи, така че сега носеше цъфтяща бляскава корона, в която диамантите искряха между цветните листенца и улавяха светлината и при най-лекото й движение.

Стилистът по грима бе отделил два часа на лицето на Елинор и сега сините й очи блестяха, миглите й бяха дълги и плътни, скулите й бяха деликатно подчертани, кожата й имаше здравословен блясък, а устните й, очертани с безцветен молив и покрити с гланц в бледо прасковен цвят, изглеждаха сочни и пухкави. От бледността й рано сутринта не бе останало нищо.

Елинор изглеждаше красива. Не, много повече. Направо спираше дъха на всеки, който я погледнеше.

— Да тръгваме ли? — подкани ги тя.

Джейк Келър, в тъмносин дневен костюм, който никак не отиваше на рижата му коса и жълтеникав тен, самоуверено отпиваше шампанско розе от кристалната си чаша, докато с обиграно око оглеждаше внимателно тълпата добре облечени гости. Не беше особено доволен от видяното. Явно всеки важен човек в Лос Анджелис се бе отзовал на поканата на тази жена — тук беше Шери Лансинг, шеф на „Парамаунт“ и единствената жена в града с власт равна на тази на Елинор, елегантна в изискания си костюм на „Армани“ с панталон, задълбочена в дружески разговор със Стивън Спилбърг; Дейвид Гефен си приказваше с Джеф Катценбърг и Бари Дилър в един ъгъл; забеляза Майк Овиц и Нора Ефрън; Доун Стийл и Джеф Бърг…

Джейк отстъпи крачка встрани, за да избегне любопитен бял паун, един от многото, които обикаляха из градината. Това място можеше да послужи за илюстрация на справочника „Кой кой е в Холивуд“. Е, поне едно лице липсваше, успокояваше се Келър. Сам Кендрик не бе успял да дойде — бе ангажиран на снимачната площадка на филм за деветдесет и пет милиона долара, който бе започнал снимки само преди две седмици и вече бе затънал в проблеми.

Джеф се подсмихна лукаво. Никога не бе харесвал онзи амбициозен малък негодник Флореску. Щеше да е интересно да види реакцията му на събитията, които щяха да започнат да се развиват след… колко? Седмица или две? А веднъж щом започнеха…

Каза си, че е добре Елинор Маршал да огледа хубаво ВИП гостите си, защото щеше да мине много време, преди отново да ги види.

— Джейк, видя ли това? — високо прошепна Мелинда. Нисичката му и закръглена русокоса съпруга го сръга в ребрата и посочи към сватбената торта, която бе висока метър и осемдесет и бе разположена под отделен навес от портокалови цветчета и многобройните й пластове бяха украсени с изключително майсторство и вкус. — Не е ли прекрасна?

— Да, много е хубава — сопнато се съгласи той.

Мелинда цял ден се опитваше да пресметне колко е струвала сватбата. Това го дразнеше. Цялото показно благополучие… какво сега, да не би Елинор Маршал да искаше да сложат снимката й в речника редом с думата традиционалист. Бе готов да се закълне, че тя е много потисната от мисълта за бебето на Том. Но тази демонстрация на богатство и власт — май нямаше намерение да сведе скромно глава?

Келър обходи с поглед градината, търсеше Том Голдмън. С малко късмет щеше да успее да подхване темата за Роксана Феликс. Информацията, която имаше от Дейвид Тобър, бе, че положението е все така сложно, независимо от пристигането на Сам Кендрик. А Елинор Маршал бе тази, която бе настоявала да вземат красивата млада дама…

— Джордан! Джордан, насам! — превзето се усмихваше Мелинда.

Джейк се обърна навреме, за да забележи Голдмън и невероятно красивата му съпруга да се приближават към тях. Председателят на студията бе с тъмен костюм и изглеждаше замислен. Може би се тревожеше за „Виж светлината“ — и имаше защо. Джордан Голдмън, пардон, Джордан Кабът Голдмън, саркастично се поправи Келър, бе прекалила леко с официалния си тоалет — прилепнала по тялото минирокля от кремава коприна с много дълбоко деколте, която разкриваше почти изцяло прекрасните й, стегнати млади гърди, както и красивите й прасци, които завършваха със секси обувки с висок ток от „Маноло Бланик“ от сребриста кожа и изключително тънки каишки.

Келър не за пръв път завидя на шефа си. Сигурно бе адски забавно да можеш да си позволиш такава играчка.

— Здравей, Мелинда, здравей, Джейкъб — изчурулика Джордан. — Мелинда, какъв хубав костюм…

— Том, радвам се да те видя — ентусиазирано подхвана Джейк.

Голдмън му кимна разсеяно.

— Говори ли със Сам Кендрик тази сутрин? — притисна го Келър.

— Трябваше ли?

Влез в час, приятелю — ядоса се Келър. — Чуй ме и престани да зяпаш в празното пространство като някой наркоман.

— Мислех, че може да ти изпраща ежедневни доклади за ситуацията с Роксана. Става все по-зле, Том. В четвъртък е провалила сутрешните снимки, а освен това я няма на нито една от ролките, които Флореску ми е изпратил.

— Може би ще я сменим — небрежно подхвърли Голдмън.

Джейк подскочи.

— След близо месец от началото на снимките? Не мисля. В договора й има клауза, която ни задължава да й платим, в случай че не се снима във филма; клауза, за която Дейвид Тобър много настояваше. Хитрец е този Тобър. Макар че бездруго може да ни се наложи да го направим, ако нещата продължат в същия дух. Разбира се, това зависи от Елинор. В крайна сметка именно Елинор толкова държеше да вземем Роксана — опитах се да я разубедя, но тя не искаше да ме чуе, а сега…

Том Голдмън свали очи към лицето на Джейк и го изгледа втренчено.

— Млъкни, Келър — каза той. — Това е сватбеният ден на Елинор Маршал и ти си тук като неин гост. Ако чуя още една думичка от теб тази сутрин, бог ми е свидетел, ще те уволня.

Келър се изчерви и вдигна ръце.

— Добре, добре — побърза да каже той. — Ясно. Невероятен доставчик на цветя е намерила, нали? Направил е чудеса за градината.

Том го изгледа презрително и се отдалечи.

— Том, миличък, почакай! — изпищя Джордан и побърза да го догони.

Джейк Келър кипеше от гняв и унижение.

Много добре, еврейско копеле такова. Не си мисли, че ще го забравя. Първо ще свърша с мадам президент, но после ще се заема и с теб, Том.

— Елинор, вече чувам музиката! — примоли й се Линда, а кръглото й лице бе сгърчено от тревога. — Трябва да тръгваме. Не можеш ли да го свършиш по-късно?

Филипа сви рамене и оправи блестящите дипли на полата си. Елинор си бе странна открай време, още от дете. Възнамеряваше да чете факсове десет минути преди сватбената си церемония. И като помислиш, това не бе чак толкова изненадващо. Милостив бе Господ, че прибра леля й Беренгария и не можеше да види какви ги върши дъщеря й…

Елинор неохотно остави купчината факсове, които Сам Кендрик току-що бе изпратил. Бе настояла факсът да остане включен цяла сутрин и днес, както всеки друг ден, бе заета да чете докладите за „Виж светлината“. Филмът бе в беда. Роксана Феликс се правеше на истинска примадона, но и други неща се бяха объркали: осветлението не бе както трябва, отделни места за снимки се бяха оказали неподходящи, екипът неволно бе нарушил различни разпоредби на местните власти относно работната среда и се бе наложило да приключат снимките по-рано… все дребни проблеми засега, но постепенно се натрупваха. И понеже бе главен ръководител на проекта, Елинор бе отговорна за това. Лично.

„И все пак — призна си тя, като взе букета — разкошна феерия от възможно най-бледорозови рози, преплетени със стръкчета жасмин и орлови нокти и две големи златисти лилии в средата му — бездруго не мога да направя нищо днес“. Беше събота. И щеше да се омъжи след броени минути. Някой психиатър много би се забавлявал със състоянието й.

„Работя до последния момент — помисли си Елинор. — Сякаш това ще ми помогне, сякаш мога да спечеля малко време…“

Не можеше да отлага повече. Звуците на струнния квартет долитаха до тях откъм пълната градина, претъпкана със знаменитости от света на киното. Всички очакваха нея, чакаха да я видят как най-сетне се подчинява на обичайния светски протокол в Лос Анджелис: съпруг, деца. Щеше да стане част от двойка, което бе единственият приемлив вариант през деветдесетте, когато властваше моногамията и едно бебе бе най-изисканият и стилен аксесоар, който можеш да имаш. Стилен или не, Елинор от години копнееше за дете, но…

Поне правеше всичко със стил. Това никой не би могъл да отрече. Сватбеното й тържество щеше да остане в хрониките като най-пищното, след като приятелят й Джон се бе оженил за Джина Кристиансен в средновековна православна църква, традиционно място за сватбени церемонии в рода му от поколения наред… което бе чудесно, но не особено впечатляващо, докато човек не разбереше, че църквата е разположена в съседство със замъка на Дракула в Трансилванските Алпи. Тя, както и останалите двеста гости от Лос Анджелис бяха отлетели дотам за петдневно шумно празненство, увенчано от прием в лятната резиденция на бившия диктатор Чаушеску. Вероятно не би могла да надмине подобна проява, но днес доста се бе постарала. Елинор се надяваше, че Джина и Джон добре се забавляват навън. Доколкото виждаше през прозорците, всички останали определено се забавляваха. И точно такава бе целта й… да се покаже силна и да не се огъне под напрежението!

Тя, Елинор Маршал, нямаше да се предаде и да подвие опашка като пребито куче. Щом Том бе щастлив, че е направил дете на своята малка красавица, сърцето й можеше да се къса от мъка, но никой от кръжащите наоколо лешояди нямаше да го разбере. Бе се заклела. И тя щеше да има свое дете, дори и бащата да не е онзи, за когото копнееше тялото й. След като бебето се появеше, след като го притиснеше до гърдите си, Елинор знаеше, че ще го обикне, защото макар Пол, а не Том да бе негов баща, тя щеше да е негова майка. И след като се омъжеше, както повеляваше традицията, с достатъчно разкош и показност, достойни за европейска принцеса, никога повече нямаше да й се налага да понася коварните шушукания на Изабел Кендрик, демонстративната привързаност към Джордан Голдмън и съпруга й, лукавите подмятания на Джейк Келър за Том. Никой никога повече нямаше да я съжалява по този начин. Напротив, всеки, който чуеше за това празненство, щеше да си помисли, че Елинор е най-щастливата жена на света и тя искаше точно това.

Един последен поглед в огледалото, за да се увери как изглежда. Превъзходно. Изключително. Зашеметяващо. Е, бог й бе свидетел, че бе платила достатъчно, за да е сигурна в това. Трябваше да се чувства уверена, че днес Джордан Голдмън ще я гледа със завист, а не със съжаление. Уверена, че Том Голдмън ще остане без дъх; искаше той да види какво е загубил; искаше да си мисли, че тя е приела пръстена на Пол Халфин с радост в сърцето; искаше той да страда.

Донякъде бе извратено. Бе похарчила шейсет хиляди долара за тази сватба и нито цент от тях не бе използван, за да впечатли годеника си. Не, ставаше дума само за бизнес; за собствената й гордост; и за Том.

— Добре, дами — каза Елинор Маршал. — Ще поемете ли шлейфа? Да тръгваме.

Шаферките й се засуетиха радостно зад нея, вдигнаха дългия красив шлейф от старинна дантела и последваха Елинор по стълбите и навън към градината, където се появиха тъкмо когато музикантите подхванаха познатите начални акорди на сватбения марш.

Всички гости се обърнаха по местата си като един и Елинор — с леко премрежен поглед заради воала от шифон — бе възнаградена от гледката на шокираните им лица и въздишките при вида на красотата й. Погледът й мигновено се спря на Том Голдмън; той я гледаше втренчено, вперил поглед право в очите й с неразгадаемо изражение на лицето.

Тя рязко и сковано отвърна очи и веднага се обърна към Пол Халфин — нейния годеник, красив, изискан и властен, който я чакаше до олтара.

Бе направила своя избор и сега трябваше да живее с него.