Луиз Бегшоу
Филмът (27)

Двадесет и седма глава

— Искам да идеш на лекар — повтори Пол.

Елинор го погледна нещастно. Устните на съпруга й представляваха тънка сива линия, а лицето му бе побеляло от гняв и безсилие.

— Имам много проблеми в работата — каза тя, като се опитваше да го накара да я разбере.

Той трябваше да я подкрепи, да бъде насреща в тежки моменти. Иначе какво общо имаха помежду си? Новопридобит светски престиж за вечерните приеми, които тя нямаше време да организира, обща банкова сметка и скован, еднообразен секс, предписан от доктор Хейдън с единствената цел тя да забременее. Трябваше да се яви на първия си контролен преглед в клиниката по оплождане след един месец и всяка нощ се молеше да открият, че е заченала. Защото при всичките тези диаграми, глупави пози и измерване на температурата, Елинор не бе сигурна колко може да издържи.

Първият голям скандал бе избухнал още в сватбената им нощ. Елинор, в стремежа си да победи усещането за клаустрофобия, чувството, че се е озовала в капан, бе дошла в леглото на младоженеца в най-сексапилното бельо, което притежаваше — красив и дълбоко изрязан корсаж от черен сатен на „Джанет Регер“, — и без диафрагмата си. Мъчейки се да създаде приятна и дружеска атмосфера, тя я бе срязала на две с кухненската ножица, бе сложила парчетата в картонена кутийка, опаковала ги бе като подарък, завързан с червена панделка и я бе сложила на възглавницата на Пол.

Той я бе отворил, бе се засмял и после й бе подал малко флаконче с таблетки.

— Съжалявам, че не съм го завързал с панделка — каза той.

— Какво е това? — усмихна се Елинор. — Афродизиак?

— Не точно — отвърна Пол и красивото му лице изведнъж стана сериозно. — Ново лекарство за стимулиране на плодовитостта, последна дума на медицината. Току-що е било одобрено от федералните здравни власти. Няма да проработи веднага, но колкото по-скоро започнеш курс на лечение, толкова по-добре.

— Стимулиране на плодовитостта? — смаяна повтори Елинор.

— Точно така. — Пол кимна с гордост. — Най-доброто лекарство на пазара.

Елинор имаше нужда от малко време да се успокои, преди да успее да отговори съвсем тихо:

— А не смяташ ли, че трябва да дадем шанс на тялото ми да зачене по естествен път, преди едностранно да решиш, че трябва да бъда натъпкана с хормони и химикали?

Вечерта не бе минала добре. А напоследък нещата се бяха влошили още повече.

„В идеален синхрон с всичко друго в живота ми“, каза си Елинор.

— Всеки има проблеми в работата — сви рамене Пол. — Не само ти си имаш неприятности в офиса, както добре знаеш. И не е честно спрямо мен да използваш това като извинение, за да не изпълняваш съпружеските си задължения.

— Какво? Съпружески задължения ли? — ядоса се Елинор. — И какви са по-точно те, Пол? Да съм готова за секс в мига, в който се прибера у дома, за да не изтървем оптималния момент за зачеване? Да приема ли, че не искаш да правиш секс с мен по никое друго време, за да не пропилееш някой скъпоценен сперматозоид? Аз нямам неприятности в офиса, Пол, изправена съм пред дълбока криза, която заплашва да съсипе кариерата ми. На път съм да загубя всичко, за което съм работила през целия си живот. А ти очакваш да се прибирам всяка вечер, готова за секс, всяка вечер, независимо дали го искам или не! Не съм ти някоя кобила за разплод!

— Можем да обсъдим това някой друг път — отговори Халфин със студен поглед. — Сега искам само да идеш да се прегледаш заради това постоянно гадене. Ако имаш някаква алергия или си пипнала вирус, това може да повлияе на всичките ни усилия.

— Добре, добре — уморено отвърна Елинор.

Думите му сякаш я лишиха от всякакво желание за борба. Трябваше да иде на лекар за неразположението си не защото някакъв вирус можеше да й навреди, а защото можеше да провали великия план за зачеване на скъпия й съпруг!

„Изобщо не го е грижа гамен. Притеснява се за съпругата си, за бъдещата майка на децата си — помисли си Елинор. — Нищо чудно, че толкова се ядоса, задето запазих фамилното си име. Това отнема малко от блясъка на грижливо замисления му план за създаване на семейство. Но Елинор Халфин? Елинор Маршал Халфин? В никакъв случай…“

Взе малката си чантичка от „Ермес“ и я метна през рамо, в добавка към елегантния костюм от тъмнозелен кашмир на „Рифат Озбек“, а в другата си ръка грабна куфарчето. Изведнъж вече нищо не я интересуваше, искаше само да стигне до кабинета си и да прекара поредния напрегнат ден в опити да спаси работата си.

„Заслужавам си го — каза си тя. — Може би Пол не ме обича, но да не би да е длъжен? Аз самата съвсем не съм приела предложението му, замаяна от романтични чувства. Исках съпруг, за да се спася от съжалението на околните. Той се нуждаеше от съпруга, за да бъде в крак с представата си за новия идеал за семейство.

А и след Чарлс и Даяна някой вярва ли изобщо в романтичната любов?

Двамата си приличаме — двама циници, споделящи брак по сметка. Може би в крайна сметка всичко се свежда до това: независимо дали разменяш богатство и власт за младост и красота, сексуални услуги за зелена карта или обществено одобрение за свободна утроба в подходящото тяло, може би всички бракове са просто сделки. Колко глупаво от моя страна да вярвам, че би могло да бъде иначе“.

— Тръгвам. Ще накарам секретарката си да ми запази час за преглед при доктор Хейдън още тази сутрин — обеща тя.

Съпругът й кимна отсечено, доволен.

— Благодаря ти. — Той разпери ръце. — Кой знае, може да е сутрешно гадене. Може би вече си бременна и просто не сме разбрали.

— Кой знае? — съгласи се Елинор и излезе.

Натисна копчето на електронния ключ и отвори лотуса, като се отпусна с удоволствие в меката кожа на седалката на шофьора, а умът й вече бе зает с „Виж светлината“, мъчейки се да измисли начин да се справи с последната катастрофа в бюджета.

В крайна сметка какво би могла да каже на съпруга си? Че неразположението й бе започнало още преди опитите им за зачеване? Според нея то не бе причинено от никаква алергия или вирус. А от болката на разбитото й сърце.

Мегън Силвър се наведе по-напред към лаптопа, който й бяха изпратили от кабинета на Елинор Маршал, и продължи бясно да пише. Жаркото обедно слънце печеше безмилостно върху тила й, горещината я обгръщаше от всички страни, отразявана от финия бял пясък. Кожата й лепнеше от различните лосиони и гелове, които се налагаше да втрива само за да оцелее тук — лосион против слънчево изгаряне със защитен фактор 15, лосион против изпотяване, дезодорант, гел против насекоми и кокосово масло като силно овлажняващо средство, и въпреки това ситни капчици пот непрекъснато избиваха по челото и по краката й. Ръцете й изтръпваха от умора, а главата й щеше да се пръсне от ужасна мигрена.

Не бе най-добрият начин да се концентрира.

Нито да напише вдъхновяващ сценарий.

Но именно това трябваше да направи, иначе с този филм бе свършено. Всички закъснения, неприятности с оборудването, проблеми със снимачния терен и многократното повтаряне на сцените бе довело до превишение на бюджета и изоставане с графика. Единственото, което едва-едва крепеше целия проект, бе Флореску, който крещеше на всички, работеше като луд и снимаше отново и отново, докато получеше нещо, което да може да се използва, и самата Мегън, която по цял ден редактираше по спешност сцена след сцена, когато бяха принудени да променят едно или друго и отново, и отново водеше планината при Мохамед, след като не можеше да стане обратното. Флореску й бе казал, че разчита на нея, и Мегън, отчаяно копнееща да впечатли единствения човек в този проклет филм, когото уважаваше, много се стараеше да отговори на очакванията му.

Напрежението бе огромно.

— Мегън, мислиш ли, че може да добавиш нещо за Питър?

Тя вдигна очи, засенчи ги с длан и видя Сет Вайс да стои пред нея. Актьорът изглеждаше смирен, нещо, което винаги бе харесвала у Сет; той бе прекалено голяма звезда, бе уверен в себе си и на четирийсет и пет години не страдаше от изкуствено раздуто самочувствие. Роксана Феликс можеше да вземе някой и друг урок от него, саркастично си помисли Мегън. Макар че дори и да бе спечелила три награди „Оскар“ като него, това едва ли би било достатъчно, за да се укроти кучка като нея.

— Къде, в сцената с бягството ли?

Вайс кимна, красивите му очи бяха леко разфокусирани и тя разбра, че мислено прехвърля сцената. Още един плюс за него. Наистина приемаше присърце актьорската игра.

— Той е ранен в сцената, която снимаме в гората, нали така? И продължава да е ранен, но сега сме на плажа и ако куршумът го е улучил в крака, там ще попадне пясък…

— А това е особено мъчително за открита рана — довърши мисълта му Мегън. — Като сол. Разбира се, трябваше да се сетя за това по-рано, Сет, голяма идиотка съм.

— Истинска героиня си, Мегън — увери я Вайс, ухилен. — Ти едничка спасяваш този филм. Или поне така повтаря Фред непрекъснато.

— О, я стига — отвърна Мегън, но се изчерви от удоволствие, докато набираше нужния код в компютъра, за да намери героя на Сет, Питър Кавазо.

— Сет, Мегън, как вървят нещата? — любезно се поинтересува Дейвид Тобър, като се приближи до тях и отправи на Сет най-блестящата си усмивка.

— Горе-долу — кратко отвърна Мегън.

Защо Дейвид я питаше за това единствено, ако Зак или някой от другите актьори бе наблизо? Начинът, по който се подмазваше на клиентите на Сам, бе наистина противен според нея. Постоянно ги ласкаеше, уверяваше ги колко чудесно играят, противоречеше на всеки откровен съвет, който господин Кендрик вероятно им бе дал, престорено се извиняваше за малките битови неудобства, които СКИ не бе успяла да предотврати, като всъщност само привличаше вниманието към проблемите.

Но когато бяха насаме, никога не й правеше комплименти за нейната работа, никога не я окуражаваше поне малко за усилията, които полагаше. Напротив, много се ядосваше, ако тя не хвалеше постоянно неговата работа и не му повтаряше колко е умен. А ако се чувстваше прекалено изморена за секс, край! Направо беше бесен! Какво й бе казал предната вечер? Че е абсолютна егоистка, нали така?

Мегън усети как в нея се надига възмущение. Започваше да подозира, че се е увлякла по истински негодник.

— Добавяме няколко нови реплики за Кавазо — обясни Сет. — За да изглежда измъчен, а не мелодраматичен. Може би ще успея да изиграя по-добре агонията му. — Той поклати глава с иронична усмивка. — Сам направо ми каза, че сцената в гората не е добра. Според него изглеждам по-скоро ядосан, отколкото духовит. Заявих му, че е трудно да си духовит, когато главната героиня нарочно забравя да ти подаде репликата.

Мегън му намигна. Повечето от хората на снимачната площадка споделяха силна неприязън към Роксана Феликс.

— Хей, аз мисля, че ти беше страхотен — увери го Дейвид. — Може би сцената като цяло трябва да се пообработи малко, но ти беше чудесен.

— Благодаря ти, човече — отвърна актьорът и се отдалечи.

Мегън вдигна очи към Дейвид.

— Друго ми каза снощи. Каза, че и анимационен герой би изглеждал по-убедително в ролята му.

— Господи, говори по-тихо! — просъска Тобър и погледна през рамо, за да види дали Вайс може да чуе. — Той е творец, Мегън. Човек трябва само да насърчава творците.

— Не съм забелязала да насърчаваш особено моя талант напоследък — отвърна Мегън и отметна русата си коса от лицето.

— Ти си писател, Мегън. И съм на твое разположение непрекъснато — нетърпеливо отвърна Дейвид, поглеждайки към своя ролекс. — Трябва да се връщам на мястото на снимките.

— Не можеш да пропуснеш възможността да се подмажеш на Мери, нали? — попита го Мегън, като сама се учуди откъде бе дошла тази мисъл.

Никога не се бе осмелявала да критикува Дейвид, откакто я бе спасил от „Мистър Макчикън“. Може би й влияеше жегата… но някак си не се почувства уплашена, а напротив, изпита задоволство от това.

„Ами ако Фред е прав? — обади се тъничко гласче вътре в нея. — Ами ако не Дейвид те е спасил? А ти си спасила себе си?“

— Какво? — изръмжа Дейвид и я изгледа гневно.

Какви бяха тези глупости? Да не би Мегън да заставаше срещу него? За коя се мислеше тя? За Роксана?

— Мери и Сет са клиенти на Сам, Дейвид — упорито продължи Мегън. „Сам Кендрик винаги се отнася с уважение към мен, каза си тя, което съвсем не може да се каже за собствения ми агент“ — Ти подронваш авторитета му. Не мисля, че това е редно.

Дейвид Тобър се приведе към нея заплашително, с присвити очи.

— Чуй ме добре — тихо каза той. — Това не е твоя работа. И ако повториш онова, което каза току-що, пред когото и да било на снимачната площадка — и наистина имам предвид когото и да било, — ще съжаляваш.

Мегън го изгледа спокойно.

— Заплашваш ли ме, Дейвид? — попита тя.

Той се изправи. Не искаше да притиска глупавата хлапачка прекалено много — кой би могъл да знае какво ще направи в това настроение? Мегън проявяваше характер? Това трябваше да се пресече от корен, и то бързо. Само че точно сега нямаше време.

— Ще поговорим за това довечера. Насаме — рязко отвърна той.

Мегън изключи компютъра си и се изправи, като приглади полата си.

— Не мисля така, Дейвид — каза тя. — Тази вечер ще спя в друга стая.

— Не говориш сериозно — отвърна той, спокоен, самоуверен.

— О, напротив, напълно сериозно — заяви тя. — Имам нужда от малко време за себе си.

— Точно така. Ти имаш нужда от лично време — подигра й се Тобър и Мегън осъзна, че се взира в красивата му, подигравателно изкривена уста с почуда. Опита се да си напомни, че Дейвид Тобър е мъжът, за когото бе копняла, но не постигна нужния ефект. Лъскавата фасада, която Дейвид поддържаше пред всеки друг, се пропукваше по малко всеки път, когато бе насаме с нея, и точно сега той съвсем не изглеждаше като непогрешим суперагент, а все повече й приличаше на разглезено хлапе. — Ти все говориш за себе си и само за себе си. Не си единствената, която работи по този проект, Мегън. Ами моите нужди? Как ще се чувствам аз тази вечер? След всичко, което съм направил за теб!

Мегън се почувства отчайващо изморена и нещастна. Прокара ръка през платиненорусата си коса, която бе започнала да ненавижда от деня, в който се бе изрусила; за пореден път се бе престорила на такава, каквато не беше, с надеждата да се хареса на един мъж, само за да открие, че всичко е било напразно. Тази жена с късите поли, русата коса и дизайнерски тоалети бе на светлинни години от истинската Мегън Силвър и изведнъж тя усети остро чувство на вина. Веднага щом се прибереше у дома, щеше да се върне към кестенявата коса, удобните джинси и тениски на „Верука Солт“. Защото, както съзнаваше сега, Дейвид Тобър не я заслужаваше.

И трябваше да си признае, че не го обича.

— Дейвид, моля те. Изтощена съм. Просто имам нужда от малко сън, от време да си почина.

— Не. Дума да не става, госпожице. Тази нощ ще бъдеш в нашата стая, както обикновено. — Дейвид бе настръхнал от гняв. — Толкова силно искаше да бъдеш с мен, нали? Чудесно. Но ще играеш по моите правила.

Тя си призна, че дори не го харесва.

— Всичко свърши, Дейвид — изморено промълви Мегън.

И това бе истината; поредният брилянтен провал на Мегън Силвър — загуба на сили, романтични мечти и надежди. Защото Дейвид Тобър, независимо от старанията й да убеди самата себе си, никога не би могъл да замести… да замести…

Тя заглуши тази мисъл още щом се появи в съзнанието й. „Ела на себе си, момиче, той е много, много далеч от твоята класа и ти го знаеш. Никакво преобразяване няма да те превърне във втора Роксана Феликс“.

— Просто си изпаднала в истерия, глупачка такава! — гладкото лице на Тобър бе мораво от ярост. Мегън си въобразяваше, че може да зареже него, Дейвид! — Не се чуваш какви ги приказваш!

Мегън взе лаптопа си.

— Е, Дейвид, точно тук грешиш — спокойно заяви тя, после се завъртя на пети и се отдалечи, като го остави на брега да кипи от ярост и възмущение.

Том Голдмън седеше напълно неподвижен в приятно прохладния си кабинет и се питаше дали има начин да излезе от това положение. Обикновено изобретателният му ум измисляше как точно да се справи; щеше да му предложи няколко варианта, да му даде вратичка да се измъкне, извинение да не прави онова, което предлагаше Джейк Келър. Проблемът бе, че точно сега не можеше да се сети за нищо.

Всичко, което казваше вицепрезидентът, звучеше напълно логично. Не можеше да спори с него; имаше филм за деветдесет и пет милиона долара, който вече изоставаше с цял месец от графика и беше надхвърлил бюджета с девет милиона и по всичко личеше, че ще се окаже творчески провал.

„Виж светлината“ бе голямата му надежда за спасяването на „Артемис“. Ако се провалеше, с Елинор Маршал бе свършено. И тъй като той бе настоявал за нейното назначаване, той самият щеше да бъде свършен.

— Елинор Маршал пое в свои ръце ръководството на този проект — казваше Келър, а противното му лице на невестулка имаше самодоволен вид. — Ти сам я чу, Том. Заплаши, че ще ми забрани да присъствам на срещите за обсъждане на сценария. И ме принуди да изложа всичките си възражения срещу филма в дълъг списък, да го подпиша и да ти дам копие.

Порови в куфарчето за документи, което носеше, и извади копие от списъка на бюрото на Том.

— Тогава се почувствах донякъде засегнат. — Пауза, неприятна усмивка. — Но като се замисля, дамата май ми направи услуга. След като приключих с това, изпратих копие и на господин Торн. В крайна сметка, той е председател на борда. Сметнах, че трябва да застана смело зад убежденията си.

Келър се облегна на стола си и се наслади на ефекта от думите си. При споменаването на господин Торн, шефът му бе пребледнял.

„Благодаря ти за съвета, Роксана“, помисли си той.

— Разбирам — каза Голдмън.

— Наистина ли, Том? — Келър вложи сарказъм в тона си. — Питах се дали е така. Елинор е отговорна за закупуването на слаб сценарий, за използването на неизвестни имена в пародия на кастинг, и за поредица грешки при избора на кинотерени и снабдяване с материали, които водят до неимоверно големи разходи. Студията дори не знае какво става там. От миналата седмица Флореску престана да ми изпраща ежедневните си доклади. А без филмовия материал как можем да сме сигурни, че от цялата каша може да излезе нещо добро? Трябва да признаеш, че онова, което сме видели досега, не е особено обещаващо. И в киносредите вече се говори за това, Том.

— Вече? — смая се Голдмън.

— Ами… започнаха да се носят слухове. Натоварил съм отдела ни за връзки с обществеността да работи неуморно по въпроса, за да ги опровергае, но… — Келър сви рамене. — Знаеш как е.

„Да — помисли си Голдмън. — Много добре знам как е. Ако не ти дам онова, което искаш, ти сам ще се разприказваш, а това ще се окаже фатално за нас“.

Слуховете за предстоящия голям хит „Виж светлината“ бяха покачили рязко акциите на „Артемис“. Толкова дълго бяха останали без касово заглавие, че цената им бе паднала до минимума си и обезценяваше компанията по отношение на софтуерните им продукти и недвижимата собственост. Проектът Мейсън Флореску бе считан за гарантиран успех и като се има предвид репутацията на Елинор, която предполагаше прецизност и строго планиране на бюджета, никой не се съмняваше, че поне ще излязат на чисто. Цената на акциите бе скочила съответно. Но ако новината за това фиаско станеше публично достояние…

„Мили боже — помисли си Голдмън, скован от нов пристъп на паника. — Колко акции имам аз самият?“ През последните двайсет години преференциалното закупуване на акции бе солиден дял от заплатата му.

Направи груба сметка и му стана зле. Не само щеше да загуби работата си. Можеше да изгуби и дома си. Милиони долари щяха да изчезнат от портфолиото му, ако…

Как би могъл да обясни това на Джордан? „О, миличка, съжалявам, в крайна сметка няма да можеш да организираш онова парти за спасяването на тропическите гори. И мисля, че трябва да обсъдим дали да не продадем една от колите, за да може детето ни да иде в колеж“. Божичко, направо си представяше изражението й. И то съвсем не бе на съпруга, която подкрепя мъжа си в добро или зло!

„Елинор би застанала зад мен — помисли си Том. — Не! По дяволите Елинор! Тя ни забърка в цялата тази каша!“

— Джейк, разбрах какво искаш да ми кажеш — неохотно призна Голдмън. Не му се искаше да си сътрудничи с този противен тип, но Джейк се бе оказал прав от самото начало, а Елинор очевидно бе сбъркала. Имаше ли избор?

— Добре — усмихна се хитро Келър. Бе притиснал Голдмън до стената, знаеха го и двамата. — Значи всичко е уредено. Ще представя плана си за спасяването на филма, заедно с коригирания бюджет на общото съвещание следващата седмица. Възнамерявам да поискам обяснение от Елинор по всеки пункт от този списък. — Той надменно посочи документа. — По този начин, ако тя има някакво оправдание или по-добра идея, ще може да изложи аргументите си. Но ако не го направи, ще трябва да сложиш мен начело на ръководния екип, като правомощията ми ще влязат в сила незабавно.

Голдмън въздъхна. Подобен ход бе все едно да я уволни. Никой президент не би могъл да приеме подобно понижение от главния изпълнителен директор; Елинор щеше да бъде принудена да подаде оставка още в същия миг пред цялото ръководство на студията.

— Трябва ли да го правим толкова публично?

Келър отново се усмихна.

— Това е единственият начин, по който искам да го направим. Открито. Знаеш колко мразя да се върши нещо зад гърба на хората.

Той стана да си върви.

— Договорихме ли се, Том?

Голдмън пое отпуснатата ръка, която му бе протегната, и я стисна без ентусиазъм.

— Да, така мисля — каза той.

— Господи! — пророни Зак Мейсън, като се озърна наоколо.

— Внушително, а? — попита Фред Флореску, доволен от прехласнатата физиономия на звездата на филма. — Исках да видиш това място тази вечер, да го почувстваш, преди да започнем снимките утре.

Двамата стояха встрани от прашен планински път до началото на туристическа пътека, проправена в джунглата от властите на Сейшелските острови. Флореску бе избрал Махе за джунглата във филма си, понеже бе видял снимки на обвитите в мъгла хълмове, които сега показваше на Зак Мейсън. Когато слязоха от очукания джип, изумруденозелените склонове на Мон Блан им изглеждаха съвсем обикновени, просто гъста и непроходима плетеница от дървета. Но две крачки навътре под зелената сянка и Мейсън бе зяпнал от удивление.

Стояха на ръба на планинско било, а пътеката се спускаше стръмно надолу и вляво от тях. Гората пред тях представляваше огромен масив; увивни растения и дребни храсти растяха под тучния покров, пронизан от ярките слънчеви лъчи, които огряваха тропическите палми. Изкорубени екзотични дървета, покрити с влажен червеникав мъх, растяха от двете страни на пътеката и много от тях бяха обвити с орхидеи. Ухаеше силно на канелено дърво, навсякъде имаше огромни папрати, по хълмовете растяха кокосови палми. Зак забеляза една електриковосиня птичка да се спуска от някаква издатина в скалите и да прелита над огряна от слънцето полянка. Цялата джунгла бе пълна с живот и огласена от различни шумове; жужаха насекоми, обаждаха се жаби…

— Прилича на сцена от „Изгубеният свят“ — каза той.

Флореску го потупа по рамото.

— Точно така, приятелю. Веднага го усети. Това е най-вълнуващият фон, който някога съм виждал, кълна ти се. Именно затова отказвам да се предам и да зарежа всичко, независимо какво казва Дейвид Тобър.

Зак го погледна сепнато.

— Какво?

Режисьорът вдигна рамене.

— Твърди, че „Артемис“ може да спрат този проект.

— Глупости. И защо биха го направили?

— Според агента ти заради времето.

Зак вдигна очи към ослепително синьото небе над тях, което бе ясно и без нито едно облаче.

— Времето ми изглежда съвсем наред.

— Краят на септември е. Би трябвало да сме свършили тук вече. Което не би имало особено голямо значение, при положение че не предстоеше дъждовният сезон, а той ще започне всеки момент. — Флореску сви рамене. — Тобър казва, че Елинор Маршал е направила огромна грешка, като е избрала Сейшелските острови; не е предвидила никакво възможно закъснение, в резултат на което колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма е вероятността да ни хванат дъждовете. И не става дума за леки превалявания.

— Искаш да кажеш, че трябва да снимаме по време на мусон?

— Виждал ли си някога мусон? Ще трябва да си съберем багажа. Оборудването ми ще стане на трески.

Зак поклати глава.

— Това не ми харесва, човече.

— Нито пък на мен! — засмя се режисьорът. — Този филм се превръща в истинска катастрофа.

— Не. Имам предвид всички тези проблеми, които възникват. Не мога да ги разбера. Елинор Маршал ми се стори интелигентна жена. Опитна. Не ми прилича на човек, който би подписал разрешение да се снима в ураганен вятър.

— Ако бяхме спазили графика, това нямаше да се случи.

— Тя трябва да е предвидила закъснението. Всички корпоративни шефове го правят; все гледат да си подсигурят нещата.

— Възможно е.

— И освен това наблюдавам Дейвид. Прекалено е спокоен.

— Той е хладнокръвен тип — каза Флореску, но внимателно и зорко следеше изражението на звездата във филма си.

Вече познаваше Зак Мейсън и постепенно картинката му се изясняваше. Мейсън бе необразован, но имаше остър ум, скрит под цялата тази първична сексуалност. Това караше екранът да оживява; възпламеняваше кадрите, които бяха успели да заснемат, правеше ги толкова завладяващи. Зак Мейсън притежаваше вроден талант. Толкова дълбоко се вживяваше в героя си, че когато Флореску извикаше „Стоп!“, Зак понякога оставаше на мястото си леко замаян, нуждаеше се от малко време, за да се върне в реалността. Зак бе герой за Флореску и след като месеци наред бяха снимали заедно, този човек още го респектираше силно; имаше душа на поет и силата на самурай, и дълбоки, свирепи очи, които хипнотизираха всеки, когото погледнеше.

„Господи! — помисли си Флореску, — трябва да покажа това на екрана. Аз трябва да го направя. Никой не е съчетавал в себе си такава красота и мъжественост след Марлон Брандо“.

— Не е просто хладнокръвен, той е спокоен — каза Зак. — „Виж светлината“ е неговият голям пробив, нали така? Представлява Роксана, Мегън и мен. Би трябвало да е ужасно притеснен, че всичко се проваля, но не е така — все се мотае около Мери, Сет и Джак, все им осигурява разни дребни удобства.

— Исусе — бавно отрони Флореску. — Прав си. Държи се като човек, който няма за какво да се тревожи…

— Защото знае, че всичко ще се оправи.

— Исусе! — възкликна режисьорът. — Мислиш ли, че всичко това е преднамерено?

— Защо студията да спира проекта? Сигурно вече са похарчили маса пари…

— Тук си прав — мрачно се съгласи Флореску.

— Значи са длъжни да го довършат. Може би някъде другаде, но са длъжни да го направят. Почти сме приключили със снимките, остава ни по-малко от месец. Ще им трябва нещо, което да оправдае разходите, нали? Не могат да си позволят да спрат сега.

— Откъде биха могли в „Артемис“ да знаят, че сме в беда? От месеци не съм им изпращал филмов материал. Освен ако Роксана Феликс не им се обажда.

— Роксана е в съюз с Дейвид — каза Зак. — Той е единственият човек на снимачната площадка, когото тя никога не тормози.

— Трябва да имат нещо общо с Джейк Келър — развълнувано добави Фред. — Той мрази Елинор Маршал. Бил е пренебрегнат заради нея.

— Чувал съм Дейвид да му се обажда няколко пъти от офиса.

Двамата се спогледаха.

— Хипотези — каза накрая Флореску. — Това са само предположения. При това необосновани предположения.

— Но сме прави — възрази Зак. Отметна кичур дълга черна коса от лицето си. — И ти го знаеш. Усещаш го.

— И какво предлагаш да направим? Да изобличим Дейвид? Или Роксана? Не виждам какво бихме спечелили от това. Те няма да си признаят нищичко, вярвай ми.

— Ще говоря открито с Мегън — каза Зак. — Тя е по-слаба от другите двама. Ще проговори.

Режисьорът примигна изненадано.

— Мегън Силвър? Сега вече знам, че си се побъркал, приятелю. Тя работи на предела на силите си, редактира сценария непрекъснато. Прави каквото й кажа и го прави бързо. Няма начин тя да иска този филм да се провали. Момичето работи повече от всеки друг тук.

Зак кимна.

— Ето още нещо, което не разбирам. Но тя спи с Дейвид Тобър, от месеци е негова приятелка. Смята, че той е най-великият на земята. Трябва да знае какво прави той.

Флореску забеляза, че тонът му изведнъж бе натежал от презрение.

— Добре. Когато се изкатерим на върха на Мон, за да заснемем сцената със скривалището — това включва само нас двамата с теб, Джим и Кийт, — ще помоля и Мегън да дойде. Предвидено е за утре следобед; тогава можеш да поговориш с нея.

— Добре. — Зак се вторачи в тропическата гора пред него, а красивото му лице бе помрачняло от гняв. — Ще трябва доста сериозно да си поговорим за някои неща; тогава ще разберем какво, по дяволите, става. Защото тя ще ми каже всичко, Фред. Мегън е ключът.