Луиз Бегшоу
Филмът (22)

Двадесет и втора глава

Роксана Феликс и Дейвид Тобър седяха на ъглова маса в малкия, елегантен салон на „Лютек“ и обядваха. Нищо в поведението на Дейвид Тобър не издаваше колко е развълнуван: поръча си спокойно, хапваше бавно и дори не поглеждаше към другите маси. Но вътрешно бе във възторг. Дискретният шум от разговорите около него бе като музиката от звъна на парите; в този ресторант Уолстрийт се срещаше с Холивуд и флиртуваше с Гражданския регистър: при обичайните обстоятелства щеше да му се наложи да чака седмици наред за свободна маса. Сам Кендрик можеше спокойно да влезе тук, но не и той. Още не. Но ако се добавеше и супермодел за четирийсет милиона долара към уравнението, ситуацията коренно се променяше.

Служителят от резервациите направо щеше да си счупи краката от бързане да му угоди. Салонният управител веднага ги бе настанил на възможно най-хубавата маса. И Дейвид Тобър се наслаждаваше на изключително приятното усещане, че тук, в едно от най-елитните места за срещи в Ню Йорк, силните и властните на деня гледат към неговата маса, а не обратното.

Слухът за този обяд щеше да се разнесе, знаеше го. И щеше да предизвика тръпки от страх в онези безполезни дебелаци от „Юник“, агенцията, която представляваше Роксана като модел. А и щеше да добави нова червена точка към личната му сметка — откакто бе подписал договора с нея, тя бе действала повече чрез Сам Кендрик, отколкото чрез него.

По някаква неизвестна причина. Е, очевидно това щеше да се промени.

— Още малко шампанско, Роксана? — любезно предложи той, като протегна към нея бутилката отлежало „Татинжер“.

— Не, благодаря. — Госпожица Феликс поклати красивата си главица. — Трябва да внимавам за фигурата си.

Тобър се засмя и Роксана му се усмихна окуражително.

„Двамата толкова си приличаме — помисли си той. — Тя няма да се спре пред нищо, за да получи каквото иска. Вече му го бе доказала несъмнено. Господи, още помня как не вярвах, че ще успея да убедя «Артемис», дори да погледнат пробните снимки на проклетницата. А тя вижда отражението си в мен. Знае, че мога да й бъда полезен. Честно казано, не ме е извикала тук само заради удоволствието от компанията ми“.

— Фигурата ти е просто съвършена, Роксана. Както и всичко в теб — поласка я Дейвид. — И се обзалагам, че фотографите ти тук са на абсолютно същото мнение. — Той сви рамене по момчешки. — Горките ние от филмовия бизнес, можем само да се надяваме, че хората на „Джаксън“ ще ти оставят малко време за репетициите.

— Ще дойда, когато реша — заяви Роксана.

— Разбира се. — Беше изпълнен с почит.

— Но не съм те поканила тук, за да обсъждаме фигурата ми.

Дейвид се наведе леко напред.

— Знаеш, че твоите желания са заповед за мен, Роксана.

Роксана Феликс изгледа агента си изпод леко сведени клепачи. Хм. Биваше го, не можеше да се отрече. Бе се облякъл съвсем прилично — костюм на „Хюго Бос“ от тъмносива вълна, вратовръзка на „Търнбул и Асър“ с индийски мотиви, нямаше и помен от нелепо небрежния стил на обличане в Лос Анджелис. И не бе отклонил поглед от нея нито за миг.

„Виж светлината“ навлизаше в етапа на репетициите. Една седмица и след това щяха да заминат да снимат на Сейшелските острови. Именно тогава щеше да започне забавлението.

Веднъж заснета от камерите, щеше да им струва безумно скъпо да я заменят. Нямаше да се налага да търпи командите на онази кучка Елинор Маршал и малкото й свито протеже — сценаристката.

Щеше да е забавно. Най-важната й цел щеше да е да се наложи като истинска звезда, но следващото в списъка й щеше да бъде отмъщението. Време за разплата. За всеки, който я бе обидил, отритнал или наскърбил.

Зак Мейсън. Елинор Маршал. Сам Кендрик. Всички щяха да си платят.

Но Мегън Силвър, онази малка никаквица, която направо бе отрязала претенциите й да подсили мизерно малката й роля, Мегън Силвър, която нарочно бе привлякла Зак, след като тя, Роксана, го искаше за себе си — Мегън щеше да плати най-висока цена.

Към това обаче трябваше да се подходи деликатно. Именно затова бе извикала Тобър в Ню? Йорк. Защото Роксана имаше сериозни планове и те се простираха по-далеч от уволняването на няколко души.

По време на престоя си в Лос Анджелис бе научила няколко ценни урока. Мили боже, ненапразно спеше с Хауърд Торн. От този филм щеше да получи не само истинска слава: след като приключеше, щеше да е предизвикала смяна на властта в „Артемис“, в СКИ и в социалния живот.

Тези изгорели от слънцето негодници си мислеха, че могат да се отнасят покровителствено с нея!

Пръстите й се стегнаха едва забележимо около столчето на кристалната чаша за шампанско. Дори и Дейвид Тобър си въобразяваше, че я използва. Наистина ли си мислеше, че може да бъде манипулирана с помощта на прилично развити гръдни мускули и козметично избелена усмивка?

— Виждал ли си скоро Мегън, Дейвид? — любезно попита тя. — Такова мило момиче. Все се надявах, че вие двамата ще се съберете.

Дейвид кимна. Значи това беше. Заповедите от концерта на „Електрик Сити“ бяха потвърдени: изведи Мегън от сцената, за да мога да се концентрирам върху Зак.

— Не съм се срещал с Мегън от концерта насам — отвърна той, — но възнамерявам да се виждам с нея по-често.

— Добре. — Господарката му бе доволна. Тя се намести леко на стола си, давайки му възможност да се наслади на великолепното й тяло, което се очертаваше под семплата копринена рокля на „Дона Карън“ в наситено виолетово.

— Как е Зак? — обади се Дейвид. Нека да разбере, че е наясно със ситуацията. Така де, какво казваха старите мафиоти: „Аз не правя услуги, аз събирам дългове“.

— Направо супер — измърка Роксана. — Сигурна съм, че и той е толкова щастлив от услугите ти, колкото съм и аз, Дейвид. Убедена съм, че той ще се похвали с това, че е едно от новите ти открития в не по-малко интервюта, отколкото бих го направила аз самата. В крайна сметка, Зак, Мегън, аз — „Виж светлината“, всъщност е твой филм, нали така?

Дейвид Тобър усети топла вълна да залива цялото му тяло, последвана от силен прилив на адреналин. Страхотно. Тя щеше да играе на негова страна. Щеше да му се отплати. Няколко умело подхвърлени отзива в подходящите среди и звездата му щеше да изгрее по-бързо, отколкото някога бе мечтал.

Щеше да накара да уволнят Кевин Скот. Щеше да напусне СКИ.

Щом държеше Роксана и Зак в ръцете си, нямаше никакви граници пред него, осъзна Тобър. Потисна желанието си да стисне юмруци. Никакви граници. Вече нямаше да се налага да впечатлява Сам Кендрик — самият той щеше да бъде Сам Кендрик.

Забравете богатството. Забравете кокаина. Забравете секса. Властта, властта бе най-силният наркотик, а Роксана Феликс му предлагаше именно власт.

— Много мило, че го казваш — отвърна той.

— О, но аз наистина говоря сериозно. — Роксана бодна от салатата в чинията си. — И ако питаш мен, скъпи Дейвид, ти би трябвало да упражняваш малко повече контрол над целия процес.

— Повече контрол ли? — Тобър я изгледа неразбиращо. — Как бих могъл да го направя?

Супермоделът погледна агента си, а по кървавочервените й устни заигра тънка усмивка.

— Дейвид, ти всъщност не познаваш Джейк Келър, нали? Той е вторият човек след Елинор Маршал в „Артемис“, Има някои интересни идеи за този филм… Мисля, че двамата бихте могли да се разбирате чудесно. Може би трябва да ви уредя да поиграете малко тенис заедно, нали?

За миг Тобър остана на мястото си, замръзнал, докато умът му препускаше с невероятна скорост. Господи, Исусе Христе. Какво предлагаше малката хитруша? Заговор? Дали бе решила да си го върне на Елинор Маршал? Кого държеше в ръцете си? И дали той би могъл да рискува? Защото, ако не си с Роксана Феликс, значи си срещу нея.

Той и бездруго само си губеше времето в СКИ — и винаги бе ненавиждал идеята жена да управлява филмова студия. Жените трябваше само да изпълняват нареждания.

— Каква чудесна идея — спокойно отбеляза той. — Имам нужда да поработя върху бекхенда си.

Цветя. Бяха навсякъде, където погледнеше: огромни, вулгарни, крещящи букети, претъпкани кошници, венци и растения в саксии, от всеки вид, познат на човека. Всички дизайнери на цветна украса в Бевърли Хилс сигурно се превиваха от смях, с горчивина си мислеше Елинор. Не можеше да влезе в сградата на ръководството на „Артемис“, без да бъде задушена от най-различни ухания, без да се натрапи на погледа й пъстроцветна дъга от цветя: зюмбюли, ириси, жасмин, лилиуми, кокичета — къде, по дяволите, бе успяла Изабел Кендрик да намери кокичета през юли? — и купища рози. Божури и макове стояха редом с портокалови цветчета и орхидеи на бюрото на всяка секретарка. Някои от комбинациите и аранжиментите бяха приели доста закачливи форми — меченце от бели хризантеми, щъркел, направен изцяло от метличина. Много от тях бяха тематично аранжирани в пастелно розово или синьо.

Господи, този град много си падаше по безвкусната показност.

Елинор се опитваше да не обръща внимание на трънливата пътека, по която трябваше да мине, докато стигне до собствения си кабинет, единственото място в сградата, което за щастие бе останало незасегнато от тази флорална агресия. На следващия ден, след като новината за бременността на Джордан се бе разнесла, огромният поток от цветни поздравления бе дошъл в повече на секретарката на Том, която невинно бе попитала дали Елинор не би искала няколко бледорозови лалета или нежносини рози, но й бе отговорено с леден тон, че президентът на студията страда от сенна хрема. Нагла лъжа, както Елинор много добре знаеше, но какво би могла да направи? Не можеше да вземе от проклетите цветя на Том. Все още бе президент тук. Това бе единственото, на което можеше да разчита.

Елинор седеше в спартанската, делова обстановка на своята крепост и свела глава, преглеждаше последните сведения за „Красива външност“, комедията на „Артемис“, която бе излязла на екран предишната седмица. Цифрите бяха солидни, но тя не ги виждаше. Плуваха пред очите й, безсмислени, маловажни.

О, мили боже. Усещаше единствено болката. Тя обсебваше мислите й, пронизваше цялото й същество все по-дълбоко с всеки удар на разбитото й сърце. Кожата й бе бледа от липсата на сън. Под очите й имаше тъмни кръгове и бързо губеше от теглото си, след като апетитът й намаля и съвсем изчезна. Как издържаше всеки ден, бе истинска мистерия за самата нея. Изобщо не можеше да си спомни как бе успяла да понесе полета от Ню Йорк до Лос Анджелис, с Джордан на седалката до нея, бърбореща непрекъснато цели пет часа.

Елинор знаеше, че все още се облича добре, макар вече да не се стараеше да се гримира. В крайна сметка дрехите й бяха като защитна броня. И успяваше да проведе срещите си без видима загуба на самоконтрол; думите й се лееха съвсем свободно.

Но зад хладния си взор Елинор Маршал бе като зомби, което изпълнява всичко механично. След дългите години в деловия свят на бизнеса тя можеше да разчита на своя автопилот и сега просто се носеше напред, напълно загубила контрол.

Телефонът на бюрото й звънна.

— Да, Марая?

— Господин Келър на първа линия — изчурулика секретарката й.

— Благодаря — каза Елинор и натисна съответния бутон. — Джейк.

Гласът на заместника й бе отривист и спокоен, без никаква враждебност.

— Елинор, имам още няколко документа относно бюджета на „Виж светлината“, които трябва да подпишеш, и няколко предложения за мястото на снимките. Кога ще ти е удобно да ги прегледаме?

— Благодаря, Джейк — отвърна с безразличие тя. — Защо не ги донесеш още сега?

Преди седмица щеше да го накара да почака, докато свърши с нещата, с които се занимаваше в момента. Но какво значение имаше? Беше все едно кога. Джейк изведнъж бе станал много услужлив, съставяше безброй бюджетни сметки, пресмяташе разходите за продукцията, организираше местата на снимките. Тя си бе мислила, че всичко това вече е уредено, но явно имаше нужда от промени. Добре. Келър можеше да променя каквото си иска… Имаше ли значение? Леки промени. Дребни поправки. Все едно.

Две минути по-късно Джейк Келър бе в кабинета на прекия си началник, стиснал ревизирани прогнозни резултати и някои нови решения за местата на снимките. Важните промени бяха вмъкнати в средата на третата страница, в няколко клаузи, върху които бе работил през цялата нощ. Но не бяха скрити — бяха съвсем ясно описани, на съвсем разбираем език. Така трябваше да бъде. Ако тя подпишеше тези документи, отговорността за тях трябваше да е нейна — съвсем ясно и без капчица съмнение.

Келър се приближи към Елинор и й подаде документите. Сърцето му препускаше неспокойно, но бе сигурен, че не му личи. А ако беше така, щеше ли да забележи Елинор? Би ли забелязала каквото и да било?

Не и в това състояние. Трябваше да заложи на това. Тя изглеждаше ужасно, направо като болна. Трезвомислещата й руса глава бе някъде другаде цяла седмица, а Джейк Келър не бе човек, който би пропуснал подобна възможност. Бе успял да накара свръхинтелигентната госпожица Маршал да разпише разни предложения, срещу които би възразил дори един стажант. Надяваше се, че е сложила подписа си дори под отказа от президентския пост. Но тъкмо това бяха двете невероятни, невъобразимо прости и непоправими грешки, които се молеше да получат одобрението й, точно на линията с точки за подпис.

— Съжалявам, че продължавам да те притеснявам с тези неща, но най-добре е да ги уредим докрай — каза Келър, докато гледаше как президентът на студията преглежда дребния текст на първата страница. Трябваше да я накара да разговарят, да ангажира вниманието й, да я подмами да му се довери. — Не си ли на същото мнение?

— Разбира се — безизразно каза Елинор и обърна първата страница.

Келър усети как небцето му пресъхва. Тя наистина четеше. Дали схващаше нещо?

— Възнамеряваш ли сама да присъстваш на снимките?

— Може би. Не знам. Обърна на третата страница.

— Радвам се, че поне някой работи тук — отчаяно продължаваше Келър. — Ако се съди по всички тези доставчици на цветя за Том и Джордан, човек би си казал, че за пръв път някой е заченал дете.

Не бе подготвен за ефекта от забележката си. Кръвта напълно се отдръпна от лицето на Елинор, сякаш някой й бе ударил шамар. Тя престана да преглежда документа и посегна за писалката си.

И тогава го озари просветление и внезапно Джейк Келър разбра какво става. Мислено се наруга, задето не го е усетил по-рано. Разбира се! Цялата онази нервност, която бе забелязал, когато ги бе сварвал само двамата…

О, направо страхотно. Почувства се като акула, която не просто е надушила кръв във водата. Елинор Маршал бе сериозно ранена, жертва, която само очаква хищник като него да дойде и да възстанови естествения ред на нещата. В крайна сметка този пост поначало трябваше да е негов, смяташе Келър. Тази Роксана Феликс бе много умна.

Докато гледаше как Снежната кралица подписва собствената си смъртна присъда, Джейк Келър не можа да сдържи едно последно сладко ужилване.

— Благодаря — любезно каза той, след като пое документите от нея. — Чудесно. Всъщност донякъде е приятно цялото това суетене около бебето, не намираш ли?

— Наистина — успя да промълви Елинор, насилвайки се да погледне вицепрезидента си в очите.

Джейк Келър отвърна на погледа й невъзмутимо.

— Откакто го познавам, не мисля, че съм виждал Том по-щастлив — каза той.

После й се усмихна приятелски, обърна се на пети и излезе.

Мегън слезе грациозно от BMW-то си и подхвърли ключовете на момчето от паркинга, което обикновено изглеждаше доста самодоволно и надменно в сребристосивата си униформа на студия „Артемис“.

— Паркирай я отзад — сопна му се тя. — И гледай да е близо до изхода. Днес може да си тръгна по-рано.

Той я зяпна, после примигна няколко пъти. Мегън забеляза как в очите му се появява съмнение — това наистина ли бе Мегън Силвър? — и част от леденото притеснение, което бе свило стомаха й, започна да се разтапя.

Днес бе първият ден на предварителните репетиции. Щяха да продължат една седмица в Лос Анджелис и да включват само Зак, Роксана и някой от по-важните поддържащи актьори, а след това актьорите и целият екип щяха да се пренесат на Сейшелските острови, за да започнат снимките на място. Дейвид й бе казал, че трябва да бъде на разположение, за да нанася корекции в сценария, както и когато се наложи. А според него, щом веднъж започнеха да снимат, това щеше да продължи през цялото време.

Това щеше да е първият ден, откакто филмът бе одобрен, и следователно от нея не се очакваше да работи сериозно. Освен това за пръв път щеше да се срещне с повечето актьори. Както и с Фред Флореску, най-влиятелния режисьор на своето поколение, който бе и нейният нов шеф. Перспективата едновременно я вълнуваше и ужасяваше. Бе гледала всички филми на Флореску; те бяха стилни и успешни, и публиката го наричаше новия Спилбърг. „Залязваща светлина“, неговият последен филм, бе събрал повече от сто и петдесет милиона долара — почти чиста печалба, тъй като Флореску го бе заснел с мизерен бюджет.

„Виж светлината“ нямаше да е с мизерен бюджет — екзотичният й сценарий се бе погрижил за това, — но Мегън се надяваше, че господин Флореску ще сметне и нейният сценарий за почти толкова добър.

Съвзел се от недоумението, служителят на „Артемис“ пророни: „Да, госпожице“, като в същото време докосна почтително шапката си и отвори вратата на колата й.

О, да, иронично си помисли тя, докато вървеше към сценичната площадка, на която трябваше да се съберат всички. Това щеше да е едно от най-важните събития днес. Всички щяха да видят новата Мегън.

Опита да се види отстрани, докато крачеше напред. Е, определено бе различна. И отсега нататък щеше да се държи подобаващо. Може би не би могла да се мери чак с Роксана Феликс, но поне щеше да накара онази мръсница да се замисли.

Групата за репетиции не можеше да се сбърка — дори от двеста метра Мегън чуваше възбудените им гласове, виждаше ръководителите на продукция в студията, нископоставени служители, които бяха подчинени на онзи негодник Джейк Келър, да бързат наоколо като някакви блюдолизци, нетърпеливи да угодят на господаря си. Когато наближи, забави крачка, за да може добре да огледа цялата сцена. Там беше Дейвид, прекрасно изглеждащ в светлокафяв костюм на „Армани“. Стоеше до млад мъж с дълга черна коса, джинси и тениска на „Нирвана“; не можеше да е Флореску, нали? Той беше. Уха. И Зак, в тениска на „Металика“ и джинси, загледан във Флореску с уважение.

Мегън изсумтя. Гледай ти. Зак Мейсън все пак уважаваше някого! „Е, веднъж да те опознае отблизо, както стана с мен, и чувствата ви ще престанат да са взаимни, жалко нищожество такова“.

И Роксана. Великолепна както обикновено: беше с някакъв елегантен копринен костюм с панталон в леденосиньо, тъмносини обувки и чифт огромни очила. Седеше до Зак. Разбира се. „Няма да ме уплашиш, кучка такава, не и днес“.

Там бяха и останалите от актьорския състав; Мегън леко се изчерви от притеснение. Никога не бе виждала толкова много известни лица на едно място — Мери Холмс, Джак Ричардс, Робърт Фин, Сет Вайс. Но бързо се окопити. Всички те бяха тук, защото тя бе написала подходящи роли за тях… старата Мегън можеше да се стресне, каза си тя самоуверено, но новото й аз нямаше дори да трепне с професионално гримираните си мигли.

Тръгна към тях, олюлявайки хълбоци в предизвикателна походка.

— Здравейте, момчета — небрежно поздрави тя. — Съжалявам, че закъснях. Магистралата бе ужасно задръстена. — Поспря за миг и се наслади на изненадата по лицата на онези, които вече я познаваха. — Дейвид, няма ли да ме представиш? Не познавам почти никого, а това изобщо не е редно.

— Мегън? — учуди се Зак Мейсън.

— Мегън? — зяпна Дейвид Тобър.

— Че кой друг? — сви рамене тя.

Тобър не вярваше на очите си. Мегън бе изчезнала — старата невзрачна, стеснителна, незабележима малка Мегън с обикновена кестенява коса, тениска и неизменно дълга пола. Вместо нея им се представяше висока, стройна жена, която разкриваше пред всички стегната фигура със страхотен тен. Дългите й стройни крака започваха от безумно високите сандали с платформа и стигаха до страшно късата минирокля на „Дзедин Алая“ от прилепваща по тялото черна ликра, тоалет, който не оставяше нищо на въображението — със сигурност не скриваше стегнатото й, закръглено дупе, нито забележителните й по размер гърди, които изглеждаха дори по-големи от обичайното заради сутиена с подплънки на „Ултрабра“. Сякаш нарочно навираше в лицето на Роксана тези чудесни извивки на тялото си. И изненадата не свършваше дотук. Около новата си тънка талия Мегън бе сложила свободен колан на „Гучи“, а на лявата й китка имаше часовник на „Пиаже“. Дългите и нежни кафяви къдри бяха изчезнали и на тяхно място имаше елегантна, леко асиметрична къса прическа в стил „Луиз Брукс“, макар че коафьорът й никога не бе правил толкова платиненоруса коса, редом с която и Мерилин Монро би изглеждала като брюнетка. Обикновено лишеното й от грим лице сега бе грижливо гримирано с дискретен фон дьо тен, наситено бронзов руж, тъмнозелени сенки за очи, които преливаха в драматично мораво под веждите, а устните й изглеждаха пълни и блестящи, очертани и начервени така, че приличаха на влажна огненочервена дъга.

Имаше изключително сексапилен вид. Търсеща внимание, Мегън бе разкрила новото си, прекрасно тяло по начин, който можеше да бъде определен само като ексхибиционизъм. Тя не само бе променила цвета на косата и облеклото си, тя сякаш имаше нова самоличност. Дейвид и бездруго се канеше да преспи с нея — което не бе изцяло неприятна перспектива, но зависеше от заповедите на Роксана Феликс. Сега обаче мислеше за това с нарастващо удоволствие. Новата Мегън Силвър бе човек, който Дейвид познаваше, с когото можеше да се разбере. Също както и Глория Рамирес, Мегън Силвър бе борбена натура. Като него. Като Роксана. Като онази амбициозна тийнейджърка, с която бе преспал миналата седмица.

Мегън Силвър вече не бе малката идеалистка. Беше силна.

— Мегън, изглеждаш невероятно — отбеляза Дейвид, усетил как започва да се възбужда. — Как мислиш, Роксана?

— Много драматичен вид, скъпа — ледено заяви Роксана Феликс, неочакван комплимент, който я зарадва.

И докато Дейвид я представяше на Фред Флореску и останалите от екипа, Мегън усети непознатото досега чувство да бъде зяпана от мъжете, да усеща как очите им обхождат тялото й, да бъде обект на желание. Всеки мъж в групата направо бе останал с отворена уста!

Освен един. Когато най-накрая се здрависа и с последния от актьорите в поддържащите роли, Мегън крадешком погледна към Зак Мейсън.

Той също не бе свалил очи от нея и веднага щом тя се обърна към него, погледите им се срещнаха.

Неговият бе пълен с изненада, отвращение и презрение.

„Върви по дяволите — гневно си помисли Мегън и отново се обърна към Дейвид, чийто очи жадно шареха по тялото й, такава жажда бе копняла да види в погледа му от първия ден, в който го бе срещнала. — Винаги съм искала Дейвид, а не теб“.

Зак Мейсън не означаваше абсолютно нищо за нея. Нали? Точно така.

Мегън решително хвана Дейвид Тобър под ръка и му отправи най-бляскавата си усмивка.

Спря пред апартамента на Дейвид в дванайсет и четвърт, като ловко намести BMW-то си на запазеното място за паркиране и междувременно се постара да демонстрира невероятно дългите си, загорели бедра, докато натискаше спирачките с обувка „Маноло Бланик“. Господи, сега дори и шофирането й бе истинско представление. Но очевидно имаше ефект.

— Благодаря, че ме докара — каза Дейвид и Мегън забеляза както дрезгавия му глас, така и внушителната подутина в панталона му. Беше успяла. Значи наистина го възбуждаше!

— Няма за какво — отвърна тя възможно най-небрежно.

— Аз, хм, питах се дали не би искала да се качиш за едно кафе? — попита Дейвид и Мегън се извърна да види похотливия блясък в очите му. Несъмнено сексуално желание, и цялото бе насочено към нея.

Как би реагирала Роксана в подобна ситуация?

— Ако се кача горе, ще искам нещо повече от кафе — отвърна Мегън.

Тобър й се усмихна с онази ловка и обиграна усмивка, която тя месеци наред бе очаквала да използва спрямо нея. Запита се защо усещането не й носи по-голямо удовлетворение, но в същия миг Тобър се освободи от колана и се наведе към нея, ръцете му намериха гърдите й, леко погалиха връхчетата на зърната й, устните и езикът му докосваха нежно устата й и тялото й реагира на умелите му ласки; тя се притисна по-силно към него и всичките й съмнения бяха замъглени от горещия изблик на физическо желание.