Луиз Бегшоу
Филмът (2)

Втора глава

Вълнението бе толкова силно, че направо можеше да усети вкуса му.

В момента Алесандро Еко диктуваше модата. Накъдето посочеше той, натам хукваха медиите с изплезен език. Той бе тазгодишното ново откритие, любимецът на модния свят, първият истински супердизайнер, който успя да се прочуе след бляскавия възход на Дона Карън. „Вог“, „Харпърс“, „Ел“, „Стил с Елза Кленш“ — кой ли не, всички се прехласваха по прилепналите му корсети, високи токчета, елегантни къси асиметрични поли, фантастичното комбиниране на материи. Начинът, по който той оживяваше цвета, беше просто невероятен…

Обикновените жени също обичаха Алесандро. Неговите дрехи, както и по-евтините им копия, които стигаха до универсалните магазини два сезона по-късно, бяха благосклонни към извивките на тялото, възхваляваха гърдите и прикриваха множество недостатъци в областта на ханша и бедрата. Миналата година всяка работеща жена бе спестявала пари за поне един костюм на Алесандро, всяка светска дама бе съобразила гардероба си с него и всяка тийнейджърка си бе купила списание „Вог“, за да помечтае на воля. Това бе модната версия на американската мечта — онази едничка колекция от неизвестен моделиер, която завладява света на мига.

Това бе първата причина всички да са тук днес. В Чикаго, за бога. Париж, Ню Йорк, Милано, дори Лондон, с известни резерви, но Чикаго? Определено само Алесандро би посмял. Категорично бе демонстрация на сила от негова страна, съвсем откровена при това, да покаже лятната си колекция — просто един дизайнер, забележете! — в Чикаго и да очаква цялата модна аристокрация да промени графика на пътуванията си заради него.

И тук се намесваше втората причина.

Модни редактори и фотографи се разхождаха наоколо, смесвайки се в тълпата с известни холивудски актьори, наследници на аристократични европейски родове, рок звезди, придружаващи своите приятелки модели.

„Лийуърд Хол“ бе претъпкана до пръсване, кипеше от възбудени гласове, ярки светлини, ухаеше на скъпи парфюми и пари. Зад местата на първия ред, резервирани за важните персони, изглеждащите като анорексички съпруги на магнатите от Уолстрийт се караха ожесточено за точното място на малките им столове с позлатени облегалки. За тях бе жизненоважно да ги видят, да отбележат присъствието им. Защото тук не се представяше само новата колекция на Алесандро. Милиони долари бяха похарчени, за да се гарантира, че очите на целия свят ще са приковани в нея. А през деветдесетте години имаше само един-единствен начин да се постигне това.

Супермодели. Всички. Това бе подвиг без аналог в историята на модата и само бог знае на каква цена, но хората на Еко бяха извършили невъзможното, като бяха получили съгласието за участие на всеки един от моделите в едно и също шоу. Охраната бе толкова солидна, колкото за посещение на президента на Съединените щати. Ако тази вечер избухнеше бомба в тази зала, най-красивите цветя, които Западният свят познаваше, щяха да бъдат покосени наведнъж.

Синди. Линда. Наоми. Ева. Сафрън. Надя. Шалом. Цял пантеон от богини, красотата в най-съвършената й форма, от всички възрасти и типове. (Джери се връщала единствено заради това шоу, така се говореше, а ето го и Мик в средата на първия ред, седнал точно до Опра, така че сигурно беше вярно!) Хелена, Кристи, Клаудия, Изабела, Ясмин! Списъкът сякаш нямаше край! Паулина, Шираз, Лорън, Татяна, Кейт… ако някой модел се бе появявал на корицата на голямо списание, значи беше тук, и щеше да засияе като многообещаваща нова звезда, когато настъпеше нейният миг сред по-бледите звезди, които проблясват, само незначително по-малко красиви, напред и назад по подиума в непрекъснат плавен поток от съвършенство.

Някои дори намекваха, че тя може да се появи.

Нова вълна на напрегнато очакване се разнесе из залата. Огромните полилеи потъмняха и угаснаха, оставяйки сцената в мрака, пронизван от един-единствен прожектор, избран сред стотиците закрепени на тавана на залата, и наситен с всички цветове на дъгата. Единствените звуци бяха задъханото, развълнувано дишане на зрителите и приглушеното бръмчене на телевизионните камери, разположени край подиума и окачени по стените. Огромните екрани от двете страни на подиума бяха празни и тъмни.

Всички чакаха.

И тогава, с идеалния синхрон на балетна постановка, гласът на Арета Франклин се разнесе от високоговорителите „Сименс“, които опасваха всяка стена, на сцената избухна експлозия от цветни светлини, листенца от рози заваляха от тавана и първото момиче закрачи по подиума само.

Наоми! Наистина беше Наоми! Откриваше шоуто в дълга бяла рокля, официален вечерен тоалет, последното, което някой би очаквал от Алесандро, но това бе просто перфектна дреха, с гол гръб и вталена, прелестно контрастираща с тъмния шоколад на кожата й…

Сдържаното до този миг напрегнато очакване избухна в истинска буря от аплодисменти, светкавиците проблясваха, химикалките драскаха в бележниците. Бяха на седмото небе! А ето че излезе и Татяна, в черно кожено яке и лъскав син панталон — от какво е направен? Винил? Спандекс? Модните редактори дружно въздъхнаха с облекчение. Значи наистина си бе струвало да пропуснат Париж. Този сезон поне кралят нямаше да бъде детрониран.

— Тя няма да го направи, тя каза, че няма да го направи! — изстена Алесандро и в гласа му звучеше отчаяние. Едва можеше да се чуе сред хаоса, който цареше зад сцената, където супермоделите се поздравяваха шумно една друга, а по-малко известните модели се притесняваха за прическите си и се оплакваха, че един от предпочитаните стилисти бил закачил лошо някакво сако; сред гърмящите високоговорители, радостната врява и истерични писъци, и шумното хленчене на поне двама фризьори, Майкъл Уинтър, личният асистент на Алесандро, трябваше да напряга слуха си, за да го чуе. — Не мога повярвам! Тя ми обеща още преди два месеца! Тя ще бъде финалът, ще направи така, че шоуто да остане завинаги в паметта на хората! А сега не иска да излезе! Няма да го направи! Тя провали всичко, всичко, за което съм работил толкова дълго!

— Шоуто и без това ще се запомни завинаги — успокояваше го Майкъл, като се опитваше да надвика шума. — Те направо те обожават, Алесандро! Луди са по момичетата и по твоите дрехи. Както го бяхме планирали. Всичко е перфектно. — Той целуна върховете на пръстите си в екстравагантен жест на пълна увереност.

Дизайнерът сграбчи реверите му.

— Не е перфектно — викна той. — Добре е! Да, разбирам това! Но не е перфектно! Трябва да бъде перфектно! — Пое си дъх и Майкъл изтръпна; вените по врата на шефа му бяха изпъкнали като въжета. — Мишел, те са лешояди! Очакват само най-доброто и ако не го получат, ще се нахвърлят върху мен! Не разбираш ли? Сега, да, сега ръкопляскат, сега са щастливи, че виждат всички момичета… но ако тя не се появи по-късно след шоуто, тогава ще се появят съмненията. Че сме почти най-добрите, но не съвсем… не достатъчно добри за нея.

Майкъл замълча, тъй като не искаше да приеме, че вероятно, само вероятно Еко има право. Винаги се бе възхищавал на Алесандро за предвидливостта му; и преди всичко, защото разбираше, че страхотните дрехи — дори невероятните дрехи — са само половината от битката. Модата беше точно това. Мода. Стил. Шоубизнес. Обещавайки да покажат всички най-красиви жени на света, облечени с модели на Алесандро, те бяха поели огромен риск от гледна точка на рекламата. Ако успееха, името на компанията щеше да се изстреля в орбита, където да остане редом не с Катрин Хамнет или Ралф Лорън, а да се нареди до Шанел, Гучи и Кристиан Диор. Това бе Свещеният Граал; да бъдеш толкова голям в модната индустрия, че никой моден редактор да не може да те свали от пиедестала.

Но може би нямаше да успеят да се изкачат там. Едно толкова скъпо шоу бе истински подвиг за рекламната агенция и трябваше да го постигнат. Но ако фокусът на вниманието бе не върху момичетата, които присъстваха, а върху онова, което липсваше…

Уинтър потрепери.

— Защо няма да го направи?

— Тя се е заключила в съблекалнята си, отказва да излезе — изръмжа Алесандро. — Не казва ми защо. Мразя я. Тя е първокласна кучка.

— В това си прав.

— Мишел. Искам да намериш агента й — нареди Алесандро, чийто английски чудодейно се подобряваше, когато бе под напрежение. — Обещай му всичко, което поиска. Каквото и да е. Трябва ни за финала и трябва да я имаме.

— Скъпа, моля те.

Робърт Алтън бе коленичил пред вратата, а моделите се спъваха в краката му, докато тичаха към сцената, и очите на няколко развеселени оператори се впиваха в тила му. Пот се стичаше по широкия врат и пълзеше на гадни малки вадички под яката му. Собствената му кариера пропадаше пред очите му.

— Съкровище? — опита той отново, провиквайки се. Пълната му брадичка бе опряна в ключалката.

— Махай се, Робърт — рязко му нареди гласът отвътре. — Нямам никакво желание да разговарям с теб.

Двама от операторите захихикаха и Робърт усети как в него се надига позната вълна на омраза и унижение.

— Миличка, знам, че искаш да останеш насаме, но наистина трябва да направим това шоу.

— Ние не трябва да правим нищо.

Гласът бе сладък, нисък и мелодичен, но наситен с такава злъч, че дори агентът й, който му бе свикнал, отстъпи крачка назад.

— Обещали сме. Взели сме хонорар от милион долара.

— Искаш да кажеш, че ти си обещал. Ти облечи роклята, Боб. Сигурно много ще ти хареса.

Кучка! Кучка! Кучка! Господи, колко я мразеше.

— Алесандро си скубе косите, скъпа. Знаеш, че всичко ще се провали без теб. Моля те, ангелче, всички разчитат на теб.

— Всеки си има проблеми. — Пауза само за миг. — А и той разполага с достатъчно звезди там. Няма нужда от мен. Разполага с милион момичета. Кажи му да използва Синди за финала.

Това ли беше? Алтън усети проблясък на надежда при това леко пропукване на бронята й. „Като удавник, който се хваща за сламка“, горчиво си помисли той.

— Звезди ли? Те са само за декор — извика той с презрение в гласа, като се молеше никой да не го чуе. „Елит“ и „Моделс Уан“ щяха да прекратят договора си с него, ако го чуеха. — Тук има само една звезда, съкровище, и тя не иска да излезе от гримьорната си. Синди не може да те замести, знаеш го. Кристи, Клаудия? Пфу! — Издаде подобаващо пренебрежителен звук.

— Няма да стане, Боб. Не следвам стадото. Дори и когато става дума за отбрано стадо — извика тя и всяка сричка бе като ледена висулка.

„Стадо!“, помисли си Алтън, като си представяше каймака на световните красавици, които се въртяха на подиума зад него. Но леко се обнадежди. Половината битка бе спечелена, когато успееше да разбере точно какви уверения иска да чуе тя този ден, точно каква почит очаква да й бъде оказана.

— Съкровище, погледни го от този ъгъл. Няма да участваш в основното шоу, ще излезеш само на финала. Ще бъдеш точно в центъра и пред всички момичета. Всички в залата чакат, надяват се, молят се да излезеш — „особено аз, тъй като с мен е свършено, ако не го направиш“, добави той наум — и направо ще полудеят, когато те видят. Само този единствен път.

— Винаги полудяват — отегчено отвърна тя, но на него му се стори, че долавя едва забележимо омекване.

— Разбира се, че полудяват. Кой не би полудял по теб, скъпа, дори и да излезеш в дрипи? — „Или в торба от моргата, за предпочитане“. — Но въпросът е, че ти ще поведеш всички. Само веднъж. Най-отпред. За финала.

Робърт си пое дълбоко въздух и изигра големия си коз.

— Така официално ще бъде обявено, сякаш целият свят вече не го знае, че ти стоиш над всички. Това ще бъде — той замълча за по-силен ефект — твоята коронация.

Тишина.

Какво ли си мислеше тя? Алтън разхлаби вратовръзката си, нервното напрежение разяждаше стомаха му като киселина. Много живо си представяше как язвата му расте при този стрес. Дали й допадаше идеята? Дали беше съгласна!

Колкото и да мразеше тази жена, а той я мразеше и още как, Робърт бе разбрал, че вътре в прекрасния й череп работи първокласен ум. Нищо не можеше да й убегне, нищо. Ако направеше нещо, което той бе предложил, то бе само защото тя вече бе решила, че е добра идея. Беше независима. Проницателна. Целеустремена. И ако искаше нещо достатъчно силно, той вече бе разбрал, че няма смисъл да застава на пътя й. Все едно да се опитваш да спреш челно десеттонен камион.

— Добре, ще го направя — извика тя.

Агентът направо изхлипа от облекчение.

— При едно условие. Няма да поведа всички на финала, аз ще съм финалът. Само аз, сама. Никое друго момиче.

На Робърт му идеше да повърне.

— Но, скъпа, това е невъзможно! Всичко вече е репетирано! Не можеш да очакваш, че Наоми и Кейт ще го преглътнат просто така…

— Кейт? Защо споменаваш името й пред мен, Боб? Мисля, че ти бях казала, никога да не споменаваш името на тази нещастна анорексичка пред мен.

Грешка. Грешка. В съзнанието му светнаха червени лампички.

— Съкровище, съжалявам, но…

— Не, Боб. Никакво „но“. Аз ще ти кажа какво е невъзможно. Невъзможно е да се появя на това шоу, освен на финала, и то сама. Ясно ли е? Достатъчно ясно ли се изразих? Сега изтичай при Алесандро и му предай какво съм казала. И ако не му хареса, извикай шофьора ми, защото си отивам у дома.

Нежният й глас бе подплатен с чиста стомана.

— Разбра ли ме? — попита тя.

Робърт Алтън отново опипа яката си, но нищо не можеше да облекчи задушаващата го паника. Познаваше този тон. Това бе краят на преговорите.

— Веднага, съкровище — извика той през ключалката. — Разбирам те.

— Това шега ли е? — попита Майкъл Уинтър и погледна часовника си. Шоуто вървеше точно по график — до секундата. Оставаха десет минути до финала, а тя дори не бе гримирана още.

Робърт разпери дебелите си ръце в привичен жест на безпомощност.

— Не. Тя не се шегува, както сигурно знаеш — отвърна той.

— „Юник“ прибра хонорар от един милион долара за появяването й.

— И ще ги върнем, ако не се появи — въздъхна Алтън.

Уинтър го изгледа гневно. Въпросът не бе в хонорара, знаеха го и двамата. Милион долара бяха направо джобни пари в сравнение с онова, което можеше да се случи с компанията на Алесандро Еко, ако това шоу се провалеше с гръм и трясък.

— Не можете ли да контролирате клиентите си? За най-голямото шоу на десетилетието?

Робърт Алтън го погледна право в очите.

— Майкъл. Моля те — каза той. — Нея никой, ама наистина никой не може да я контролира.

Девет минути. Времето изтича.

— Значи ми казваш, че аз трябва лично да обидя — тук и сега — осемнайсет от най-известните модели на света пред всички модни издания и телевизии, само за да благоволи нейно величество да мине по подиума за трийсет секунди!

Нови капчици пот избиха по врата на Алтън. Уинтър бе съвсем прав, разбира се. Тези задкулисни маневри щяха да стигнат до ушите на големите играчи от първите редове със скоростта на светлината. Тя искаше Алесандро да се подиграе с всички супермодели публично заради нея.

— Именно това ти казвам — твърдо заяви той.

Осем минути и трийсет секунди.

Майкъл Уинтър погледна часовника си. И в двата случая времето едва щеше да им стигне. Тежестта на решението се стовари на плещите му като оловно бреме.

— Добре — каза той. — Кажи на нейно височество, че ще получи каквото иска.

Прехласнати, всички в публиката, този каймак от знаменитости, се взираха в очакване в празната сцена. Бележниците им бяха запълнени с гъсто изписани бележки, подчертани пасажи и множество удивителни знаци. Роклите с кройка на тениски, тесните корсажи и разкроените палта от импрегнирана коприна бяха истинска сензация. Колекцията от бански костюми добавяше ново измерение към извивките на бедрото. Като капак на всичко той бе измислил специална асиметрична кройка при вечерните тоалети, която превръщаше дори и най-строгата походка в плавен танц, тъй като при най-малкото движение предизвикваше истинско вълнение на полите. Но това съвсем не бе най-важното…

Именно купищата филмови ролки, които фотографите им бяха заснели, предизвикваха почти еротична възбуда у модните редактори. Това щеше да продава списанията им; шоуто като модно събитие; Алесандро като краля на модния подиум. Кейт в ягодовочервена сатенена рокличка, която всъщност бе само една тениска с претенции. Божествената Синди в семпъл черен бански, който щеше да накара всяка жена, която го види, да тръгне на фитнес още на другия ден. Водопадът от руси букли на Джери, разстлан върху строгия костюм с панталон. Ясмин, царствена и величествена в официална вечерна рокля с кринолин. Божествено! Нямаше друга дума за това.

А сега финалът…

В залата се усещаше напрегнатото сдържане на дъха на присъстващите, докато фотографите изнервено се опитваха да заемат по-добри позиции. Всеки от световните супермодели бе добавил блясък към шоуто — с едно изключение. Със смяната на ритъма след всяка песен, с появата на всяка нова серия от тоалети, бяха очаквали да видят нея. Но не.

Определено сега бе моментът. Възбудата растеше. Журналистите бяха вперили орловите си погледи в черната завеса, закриваща сцената, и хищническите им инстинкти надушваха кръв. Тя отново бе постигнала победа. Един бог знаеше как, но „Юник“ бяха успели да се наложат. Тяхната най-важна клиентка щеше да се появи само в големия финал, като по този начин тя се открояваше, по дефиниция, като единствена по рода си, стояща над всички останали супермодели в света. Може би щеше да поведе останалите модели на подиума или това бе прекалено да се очаква? Когато цялата тази женска красота излезеше заедно на сцената за Алесандро Еко, тя дали щеше да се присъедини към останалите? Или щеше да опита някой нов номер, дребен каприз, който „спонтанно“ да привлече фокуса на всяка камера в залата?

„Лийуърд Хол“ тръпнеше в очакване.

Леко прошумоляване на кадифе отстрани на сцената и на подиума се появи Алесандро Еко, чието аристократично лице изразяваше пълно спокойствие, пристъпи към микрофона и властно вдигна ръка, за да възпре публиката, преди да е избухнала в овации.

— Дами и господа, за модна къща „Алесандро Еко“ е голяма чест да представи пред вас днес своята колекция. Благодаря ви, че дойдохте и бяхте толкова търпеливи. — Той се поклони учтиво. — Както може би знаете, аз от дете тая в себе си мечтата някой ден да стана като великите майстори — Баленсиага, Диор, Шанел, — които в нашия модерен век засвидетелстват на женската красота уважението, което тя заслужава, уважение, което цял живот съм се опитвал да изразя. Мигът, в който една жена е най-прекрасна, определено е нейният сватбен ден и по традиция моделиерите представят най-накрая сватбената рокля, традиция, която с гордост продължавам.

Прожекторът, който осветяваше дизайнера, помръкна бавно, после една по една угаснаха и останалите светлини, докато накрая сцената потъна в пълен мрак. В смълчаната зала се разнесе нежната музика на Моцарт.

И тогава завесите се вдигнаха, ярки светлини заляха подиума — но вместо на сцената да излязат трийсет модела, от мрака изплува една-единствена фигура и пристъпи тържествено под светлините. Семпла рокля от кремава коприна прилепваше като втора кожа по идеалната й фигура, крехките й длани стискаха сватбен букет от белоснежни лилии, в дългата й тъмна коса бе вплетена една-едничка бяла роза и тя тръгна бавно, грациозно напред по сцената към подиума.

За миг публиката остана абсолютно неподвижна и притихнала, сякаш всички бяха останали без дъх от безмерната й красота, от деликатната крехкост и девствено очарование на походката й, от начина, по който тя неуверено ги поглеждаше с тъмните си като на кошута очи, сякаш бе запленена от вниманието им. След това, когато хората от света на модата осъзнаха на какво са станали свидетели, залата избухна в истинска буря от аплодисменти и възбудени викове. Модните редактори скочиха на крака, за да я аплодират, фотографите не спираха да снимат, непрекъснато блясваха светкавици, за да уловят онзи единствен кадър, който щеше да се появи на първа страница на почти всеки вестник в Западния свят на следващия ден — великолепният минималистичен финал на Алесандро Еко, вече без капка съмнение дизайнер на годината, както и най-невероятният рекламен подвиг за един модел през това десетилетие — да измести осемнайсет други супермодела, да се появи само за няколко кратки мига, да закрие шоуто сама, сякаш именно нея и само нея бяха очаквали всички…

Докато пристъпваше грациозно към развълнуваната публика пред нея, Роксана Феликс си позволи съвсем леко да се усмихне.

— Роксана!

— Рокс! Рокс!

— Роксана, моля. Само за миг!

Бяха навсякъде, бореха се за вниманието й, молеха я за една нищожна усмивка, за кратък поглед — репортери от най-популярните шоупрограми и списания, модни фотографи, обичайният антураж на звездите. Зад кулисите бе истинско бойно поле, където хората се мъчеха да изкопчат поне една думичка от Кристи, някакъв коментар от Наоми, безценен кадър на някой супермодел, уловен неглиже. Но определено най-голямото множество бе около Роксана Феликс, безспорната царица-майка. Отвратени, много момичета си тръгваха с рязкото „без коментар“, а притеснените им агенти се влачеха подире им.

— Тя никога повече няма да работи за мен — просъска разстроеният Алесандро на Майкъл Уинтър, докато поредната красавица минаваше покрай него, вирнала малкото си носле във въздуха. — Мишел, тази кучка опръска с кръв цялата ми колекция — никое момиче от кориците повече няма да иска да облече моя дреха. Навсякъде предусещам скандал!

— Така ли? Аз пък предусещам подрънкването на пари в касите ни — отвърна Уинтър с широка усмивка на загорялото му лице. — Скандалът и популярността са синоними в речника, приятелю. Не го ли знаеше?

— Роксана, знаеше ли предварително, че Алесандро ще отмени излизането на другите момичета за финала? — попита някой.

Отмятайки кичур лъскава и черна като гарваново крило коса от блесналите си очи, младата жена се засмя тихо.

— Какво е направил? Деймиън, нещо си объркал. Сигурно е било планирано да стане така от самото начало.

— Не, всички останали бяха пренебрегнати заради теб — побърза да я увери друг почитател.

Изваяните скули и гладката бледа кожа на Роксана не изразяваха нищо друго, освен объркване няколко мига, докато групичката около нея енергично я уверяваше, че тя е била предпочетена пред всички останали. После по лицето й плъзна очарователна девича руменина и тя сведе невероятно дългите си мигли, преди да измърмори безпомощно:

— Вижте, не знам нищо, момчета. Робърт се занимава с бизнеса.

И всички мъже в залата отново се влюбиха безпаметно в нея.

— Робърт Алтън, твоя ли беше идеята да се промени хореографията?

— Разбира се — с лекота излъга Алтън.

Той вече искрено се забавляваше. В желанието си да изиграе всички, хитрата му доходоносна клиентка го превръщаше в един властен Свенгали на модния свят. Сега със сигурност към него щяха да се устремят и други звезди, помисли си той, а после с болка си спомни, че Роксана не му позволява да представлява никоя друга знаменитост.

— Защо? Не осъзнаваш ли, че така ще разгневиш някои от най-влиятелните жени в модата?

Алтън бащински обгърна с ръка алабастровите рамене на Роксана, усети как тя застива под докосването му и незабавно се дръпна.

— Не става дума за нечие крехко его — безсрамно излъга той, — важни са дрехите. Чувствах, че не друг, а най-красивото момиче на света трябва да закрие най-доброто шоу на света.

— О, Боб, престани — укори го Роксана с нисък меден глас.

— Да не би да се опитваше да кажеш, че Роксана е единствена по рода си, също както и Алесандро е единствен? — подсказа му с надежда в гласа репортерката от английския „Вог“.

— Без коментар — строго заяви Робърт и намигна многозначително на всички.

— Достатъчно, достатъчно, моля ви, дами и господа — настоятелно ги подкани Алесандро, който веднага можеше да оцени добрата финална реплика. — Моята малка бамбина е изморена. Знаете колко мрази вниманието на медиите. Моля ви, насам, имаме много шампанско…

Роксана Феликс размени няколко целувки и прегръдки с малцина щастливци и всички се изнизаха от гримьорната й в търсене на нещо за пийване и хапване. През цялото време на лицето й бе изписано притеснение и свян, задето е предизвикала толкова много вълнения. Веднага щом вратата се затвори зад тях, тя извади малко пликче с бял прах от пудриерата си, изсипа мъничко от него и го облиза от опакото на дланта си, под чиято кожа перфектните й кости направо прозираха. Алтън я изгледа жадно: новата форма на прахообразно екстази бе хитът на модните подиуми това лято. Тя дори не понечи да предложи и на него.

— Истински триумф, бих казал — обади се той.

— Ти нямаш нищо общо с това, Боб. Прави се на важен пред наивниците отвън, но никога не опитвай да си приписваш някакви заслуги пред мен. Ясно ли е? Иначе ще изхвърчиш по-бързо и от куршум.

— Добре, добре — побърза да каже Алтън и се усмихна насила въпреки срама. Тя бе пречупила волята и самоуважението му преди много време. — Права си, скъпа, разбира се. Току-що прибави по трийсет хиляди към всеки ангажимент за снимки.

— Петдесет.

— Петдесет, точно така — съгласи се Алтън, докато наум се питаше дали мениджърът на Мадона е принуден да търпи толкова унижения като него.

— Това не ме интересува. Знаеш какво ме вълнува — бавно и заканително изрече Роксана, като го прониза с влажните си шоколадови очи, сякаш бяха щикове. — Намери ли нещо подходящо вече?

Алтън пристъпи безпомощно от крак на крак.

— Получи ли „Парти на плажа П“? Изпратих ти го по куриер.

Тя се изкашля леко.

— Чакай да помисля. „Парти на плажа П“. Ролята е на глупава красавица, която е гадже на спасителя. Да, помня го. Получих го веднага след „Жива кукла“ и „Сладките шестнайсет“, които „Юник“ ми изпрати миналата седмица.

Агентът й преглътна с усилие.

— Не си прави труда да ми пращаш повече сценарии, Боб.

— Скъпа, знаех си, че ще се вразумиш. Тези роли не са достойни за теб, знам го, но само това можахме да намерим — много от момичетата са се пробвали във филмите, но големите компании просто не се интересуват… — Забелязал израза на лицето й, той постепенно млъкна.

— Уволнен си — спокойно заяви Роксана Феликс.

Алтън едва не се задави от шока и изненадата. Той бе открил Роксана и я бе представлявал през последните пет години.

— Какво?

— Да не би да оглуша, Боб? Казах, че си уволнен. Като мой личен агент и личен мениджър.

Подпухналото лице на Робърт Алтън бе станало пепеляво. През изминалите години Роксана бе настояла агенция „Юник“ да се откаже от всички други звезди, които бе представлявала дотогава, за да може да се посвети изключително на нейната кариера във всичките й аспекти — доходоносните тениски, календари, рекламните кампании, изявите й на подиумите, продажбите на парфюми… беше направено толкова постепенно и ловко, че никой от колегите му не бе забелязал, но агенция „Юник“ всъщност беше „Роксана Инк“. Без нея те бяха едно нищо. Разполагаха единствено с шепа обикновени момичета, които нямаха и помен от звезден талант.

— Казах ти още преди два месеца, че искам да играя във филм. И наистина имам предвид актьорска игра, Боби, а не да се увивам около някакъв тъпак в посредствен тийнейджърски филм.

— Но другите момичета…

Роксана въздъхна и пое дълбоко дъх през перфектно начервените си с нежно боровинково червило устни.

— Колко пъти да ти повтарям, Боб? Аз не съм другите момичета. Нещо, което СКИ не пропуснаха да забележат.

СКИ? Щеше да иде при Сам Кендрик? Боб усети как отново се облива в пот. Не можеше да повярва, че това се случва.

— Разговарях с един от техните хора, Дейвид Тобър. Той е млад, енергичен и гори от желание за работа. Самолетът ми излита за Лос Анджелис утре в десет.

— Моля те — успя да промълви Боб. — Роксана, дай ни още един шанс.

Роксана Феликс само се засмя и поклати глава.

— Няма начин, Боби. При мен няма втори шанс. Мислиш си, че можеш да се отнасяш с мен като с някаква красива кукла само защото съм жена ли? Помисли си добре.

— Роксана, моля те — отчаяно повтори Боб. Сега вече я умоляваше от все сърце, знаеха го и двамата.

— Спокойно. Можеш да продължиш да се занимаваш с ангажиментите ми като модел.

Алтън едва не заплака от облекчение.

— Засега — ледено добави тя. Приятно усещане започна да се разстила по горната част на ръцете й, което бе първият признак за действието на наркотика. Искаше да остане сама, за да му се наслади. — Изчезвай, Боб. И кажи на шофьора да ме чака с колата в осем.

— Да, съкровище — плахо се обади Алтън — истинска безволева торба лой. Господи, с какво само трябваше да се примирява.

Роксана го изгледа студено, преди вратата на гримьорната й най-сетне да се затвори и да остане сама. Лакираните й нокти потрепваха лекичко по самолетния билет за Лос Анджелис, който бе закачен на огледалото пред нея.

Това щеше да е забавно.

Тя бе Роксана Феликс и винаги получаваше, каквото пожелаеше.