Луиз Бегшоу
Филмът (5)

Пета глава

— Насам, скъпа!

Мегън спря за миг, само за миг, за да си поеме дъх. Бе успяла да занесе поръчката от четири големи порции пържено пилешко, зелева салата с майонеза и две халби бира на шеста маса и да ги остави, без да разлее и капка, въпреки че се наложи да отскочи, когато онзи ухилен дебелак бе понечил да я ощипе по дупето. Как можеха да изяждат купища пържено пилешко в Лос Анджелис през лятото? Пот бе оросила челото й и бретонът залепваше по влажната кожа. Усещаше бедрата си натежали и лепкави, неприлично разголени в прекалено късата пола. Бе качила пет килограма и половина, откакто бе започнала да работи тук; в края на смяната винаги бе ужасно гладна и твърде изморена, за да устои на порцията „Макчикън“, която се полагаше безплатно на служителите. Макар че й се гадеше дори от мисълта за цялото това застояло тесто, което пържеха в огромните мазни тигани. „Господи — помисли си тя, — когато се измъкна оттук, няма да припаря и на километър от пържено пилешко до края на живота си. Ако някога се измъкна оттук“.

— Скъпа, имаме нужда от услугите ти.

— Веднага ще дойда при вас, момчета — извика Мегън, докато си пробиваше път покрай другите сервитьорки към четвърта маса, най-близката до бара.

О, господи, пак бяха те. Шофьорите. Работеха за някаква таксиметрова служба в Холивуд и идваха веднъж в седмицата с раираните си костюми и високо самочувствие и се хвалеха пред останалите момичета какво са казали на Деми Мур миналия вторник или на Том Ханкс в петък.

— Добре, момчета, какво ще бъде? — притеснено попита тя.

— Две порции пилешко, четири зелеви салати и халба бира — измърмори кльощавият.

Мегън записваше бързо, като се опитваше да не обръща внимание на онзи тип с бакенбардите, който се мъчеше да надникне под полата й. Щеше й се да му удари шамар, но какво можеше да стори? Цели три седмици й трябваха, докато си намери каквато и да било работа. Дори и при местата за сервитьорки имаше страхотна конкуренция в този град, и то от страна на момичета, които искаха да стават актриси, красавици, които тежаха петдесет килограма, с безкрайно дълги крака и с мигли, които човек направо можеше да сплита. Ако си с повечко килограми и над двайсет и една, това обикновено означаваше, че нямаш шанс. Тя нямаше спестявания. Нуждаеше се от тази работа.

— Чудесно. Искате ли и малко царевица?

— Не, но определено бих опитал сладкото ти дупе — пошегува се типът с бакенбардите, който сигурно си въобразяваше, че е остроумен като Оскар Уайлд. Приятелите му се заляха от смях.

Мегън усети как в гърлото й се надига гняв, но се насили да го преглътне.

— Това не е включено в менюто днес. Съжалявам.

— Може би утре. — Оскар нямаше намерение да се предаде лесно. Наведе се напред и забоде мръсния си пръст в целулита в горната част на бедрото на Мегън. — Може би трябва да свалиш няколко килца. Мога да ти помогна. Да те поизпотя. Схващаш ли?

Исусе. Стана й още по-горещо, кожата й лепнеше от пот и тя направо изгаряше от гняв и унижение. Дотук ли бе стигнала? Да получава неприлични предложения от банда тъпаци, които й казваха, че е дебела?

— Ще ви донеса поръчката — измърмори тя и се махна от масата, а лицето й бе червено като кетчупа в бутилките.

— Не им обръщай внимание. — Стейси, една от другите сервитьорки, я стисна за ръката утешително. Тя бе дребничко червенокосо момиче от Индиана, което бе започнало да работи тук две седмици преди Мегън; и единствената, която се държеше дружелюбно с нея. — Просто някакви глупаци. Обичайна гледка.

— Стейси, дебела ли съм?

Беше вперила възхитен поглед в стройните крака на приятелката си, която изглеждаше толкова сладка в оскъдната жълта униформа с къдрички и воланчета. И в чистата й кожа, без никакво отпускани под брадичката. Зелени очи и хубава червена коса. Стейси изглеждаше добре дори в яркожълто, цвят, който Господин Макчикън сигурно нарочно бе избрал, за да изглеждат сервитьорките му бледи и невзрачни.

— Съвсем не. — Стейси не гледаше към нея. — Обществото ни бездруго е прекалено вманиачено на тема килограми. Напълно естествено е една жена да бъде закръглена.

— Наистина съм дебела — ужаси се Мегън.

— Не, не си. Може да помислиш дали да не свалиш съвсем малко. Но само ако ти искаш — бързо добави Стейси.

И двете неволно погледнаха към отпуснатите бедра на Мегън, които се подаваха изпод воланчетата на полата и по които започваше да личи портокаловата кожа.

— Как върви сценарият? — побърза да попита Стейси, за да смени темата. — Намери ли си вече агент?

Мегън се изсмя горчиво.

— Разбира се. Майк Овиц ми звънна вчера. Затова още съм тук и слугувам на разни простаци. — Тя спря, когато забеляза огорченото изражение на Стейси. Тя съвсем не бе силна личност и лесно се засягаше. — О, Стейси, извинявай — въздъхна тя. — Не исках да прозвучи така. Просто днес ми е особено тежко. Сутринта получих откази от Уилям Морис и от Сам Кендрик.

— О, Мегън, наистина съжалявам. Много жалко.

— Да — каза само Мегън. Погледна часовника си. Десет и половина. Слава богу. — Поне смяната ми свършва след петнайсет минути.

— Тръгвай си. Аз ще те покрия — предложи Стейси, като си мислеше колко паднала духом изглежда Мегън тази вечер, като пребито кученце.

— Наистина ли? О, боже, благодаря, Стейси. Утре ще дойда по-рано — обеща Мегън и се втурна през мръсните врати към кухнята, за да се преоблече.

Знаеше, че не бива да приема предложението, не бива да се възползва от доброто сърце на Стейси. Това означаваше, че приятелката й ще е принудена да търпи онези тъпаци от четвърта маса вместо нея. „Но, бог да ми е на помощ — помисли си тя, — тази вечер не мога да изтърпя и минутка повече“. Толкова бе изтощена, че можеше да легне направо на пода и да заспи въпреки целия този шум и викове без никакви проблеми. „Или поне — мрачно си каза тя, докато сваляше ужасната униформа и си слагаше широките джинси — бих могла, ако подът бе малко по-чист“.

— До утре, Мегън. В девет без четвърт. Точно — строго й напомни господин Дженкинс, управителят, като кимна към часовника на стената. — И друг път гледай да спазваш графика. Ясно? Смените не са измислени случайно.

Мегън измърмори нещо в знак на съгласие, като вътрешно се мразеше.

— Искаш ли си специалната порция хрупкаво пилешко? — попита Дженкинс, подавайки й малка кутийка пилешки крилца с добавка от сос и съвсем малък кочан царевица отстрани на таблата.

— Тази вечер не. — Умираше от глад, но унижението бе прекалено прясно в съзнанието й. Дори и широките джинси й бяха отеснели в талията.

— Сигурна ли си? — изненада се той.

Тя пренебрегна куркането на стомаха си.

— Да. Благодаря.

По време на дългия път до Венис Мегън се огледа в огледалото за обратно виждане на очукания си фиат. Беше истинско престъпление да караш толкова стара кола в града на лъскавите мерцедеси и направени по поръчка ролс-ройси, но поне бе нощем. А и това, да караш таратайка, си имаше някои предимства. Например никой не би разбил кола, от която очевидно нямаше какво да се открадне, а и уличните бандити нямаше да си хабят куршумите да стрелят по нея. Мегън се усмихна мрачно. Хубаво бе, че намира на какво да се засмее. Защото отражението й не предлагаше нищо забавно.

На първо място бе проблемът с теглото; вярно, не беше чак толкова дебела, не беше затлъстяла. Роузан Арнолд беше наистина дебела. Опра, преди да мине на диета. Не, Мегън бе просто — какво? Пухкава? Закръглена? Бе качила почти шест килограма, а и преди да напусне Сан Франциско, не беше като Кейт Мое. Сега това личеше и по лицето й, както и по наедрелите й бедра. По грозната подутина под брадичката й. Едно закръгляне на чертите, достатъчно да придаде на лицето й пухкав вид. И коремът й бе пораснал, вече й стягаха дори и широките джинси. Мегън бе забелязала, че когато седне във ваната, една солидна гънка се оформя на талията й. Бе започнала редовно да използва пяна за вана и сега осъзна, че вероятно го прави, за да не й се налага да вижда какво се случва с нея. Да не забелязва възглавничките, които се оформяха над коленете й.

Сълзи замъглиха уморените й очи. О, господи. Не искаше да вижда това, не искаше да се оглежда внимателно. Какво би казал Рори, ако можеше да я види такава? Рори беше последният й приятел в Сан Франциско, с когото бе излизала почти година и го бе зарязала преди три месеца. С него нямаше никакви проблеми, което бе причината да останат заедно дълго. С него се чувстваше толкова удобно, колкото и с любимия си стар пуловер. Но пък и нямаше нищо чак толкова специално в него — никога не бе успял да я развълнува силно за нещо, освен по отношение на секса, той бе щастлив в малкия им свят такъв, какъвто си беше. Макар Мегън да си бе мислила как се връща при Рори нощем, никога не се бе разстроила сериозно заради него. Мисълта за Рори, който я очаква, не я караше да усеща онова парещо, влажно потръпване между краката, което изпитваше, когато си фантазираше за Харисън Форд или Киану Рийвс в библиотеката. А самият Рори успяваше да я докара само до бърз и не особено силен оргазъм, не и да потръпва цялата, както когато затвореше очи и си представеше, че прави секс със Зак Мейсън. Затова накрая се престраши и го заряза, защото не можеше да се отърси от чувството, че докато е с Рори, изпуска нещо в живота. Нещо специално, различно. Страст. Безпаметна любов. Разтуптяването на сърцето, онова чувство на сладостно отмаляване… както ставаше по филмите, както пишеше в книгите „Безсъници в Сиатъл“, „Ромео и Жулиета“, Скарлет О’Хара, копнееща за Рет Бътлър. „Господи, чуй ме само — помисли си Мегън, като натисна силно педала на газта и увеличи скоростта. — Дори когато си го мисля, звучи нелепо. Кога се е случило подобно нещо наистина? Колко мъже като Ричард Гиър чакат да срещнат някоя обикновена проститутка?“ И заради това бе зарязала Рори. Каква ирония. Ако я бе видял в този вид, той не би останал с нея и десет минути. Дори Дек би се срамувал от развалината, в която се бе превърнала.

Не ставаше дума само за килограмите й. Цялото начинание бе истински провал. Нередовното хранене, липсата на физически упражнения и на сън се бяха отразили пагубно на кожата й. Лицето й бе посивяло, бледо и посърнало. Отгоре на всичко имаше пъпки, малки противни пъпки с бели връхчета по цялото си чело. Изтощената й коса сигурно влошаваше допълнително вида й. Миеше я всяка сутрин, но евтиният шампоан не можеше да се справи с пръските олио и зловонната пара в кухнята на Господин Макчикън. А и забеляза, че онова чудо, огромната червена пъпка на върха на носа й, бе спечелило битката с шестте пласта фон дьо тен, с които я бе покрила сутринта, и сега пулсираше тъпо и доста забележимо в отражението й в огледалото за обратно виждане.

„Е — каза си Мегън, — ако колата се повреди, поне ще ми осветява пътя до вкъщи“. И тогава наистина се разплака, солените сълзи се изтъркаляха от очите й и плъзнаха по пухкавите й бузи.

Тя намали, подсмърчайки, и обърса с ръка очите си. Не искаше да катастрофира с колата. Нямаше ли това да е идеалният завършек на един идеален ден?

Всичко бе тръгнало накриво още сутринта, не че бе нещо ново. Будилникът бе звъннал в осем, бе станала с главоболие и се бе замъкнала под душа, за да отмие цялата гадост. Това бе приятно: горещата целувка на водата, пухкавите мехурчета на пяната, пръстите й, които се плъзнаха между краката й за кратка наслада, и шокиращо силният оргазъм, който бе изпитала след пет минути, облегната на тънката пластмасова поставка за душа, докато горещи ручейчета вода се стичаха по пръстите и се смесваха с влагата на тялото й, помагайки й да свърши, като знаеше, че накъсаните й викове ще бъдат заглушени от шума на водата и няма да стигнат до слуха на другите момичета. Бързо се избърса и се почувства почти добре; успокоена и разтоварена, сякаш някаква ласкава ръка временно бе развързала всички възли в мускулите й. Но това не бе продължило дълго.

— Как сте? — поздрави тя Джийни и Тина, съквартирантките си, които вече бяха закусили и седяха до малката масичка в тясната кухничка, пиейки сутрешното кафе. Апартаментът бе мизерен и прекалено малък, банята трябваше да се чисти през ден и боята се лющеше в повечето стаи, но пък бе невероятно евтин. И затова предпочитан. Имаше голям късмет, че двете момичета я бяха избрали измежду множеството желаещи да се настанят, когато бе позвънила на обявата за съквартирантка; може би защото бе доста по-невзрачна от останалите момичета, които се бяха появили на оглед, а Джийни и Тина не искаха конкуренция. Както и да е, никоя от двете не бе положила каквито и да било усилия да я накара да се чувства като у дома си, след като бе пренесла тук единствения си куфар. Поне не проявяваха открита враждебност. Вероятно това бе представата за приятелство в този град. И не бяха възразили на опитите й да направи мизерното жилище малко по-уютно: бе окачила сюрреалистична картина върху петното в антрето, бе постлала избелелия си афгански килим в кухнята и бе залепила плакатите си на „Дарк Ейнджъл“ и „Металика“ в стаята си и във всекидневната.

— Здрасти — каза Джийни, тъмнокоса французойка, подстригана в суперкъса прическа и с безупречна кожа. Продаваше застраховки по телефона в центъра на града и искаше да стане актриса. „Сентръл Кастинг“ понякога й се обаждаха да свърши нещо за тях, и дори веднъж бе получила реплика в една реклама за кучешка храна.

— Има поща за теб — добави Тина съчувствено. Тя бе изрусена и със силиконов бюст и стоеше на гардероба в един недотам изискан нощен клуб. Обикновено разполагаше с повече пари, отколкото бе заплатата й, но Мегън никога не питаше как ги е получила.

Мегън се приближи до масата и устата й пресъхна внезапно. Нямаше грешка. Две обемисти пратки, адресирани до нея със собствения й почерк. Дебели, около осемдесет страници. Сценарият й. Върнат отново, отхвърлен отново. Изтръпнала, тя погледна печатите в горния край. Сам Кендрик. О, не. И Уилям Морис.

Отпусна се на празния стол, усетила как отчаянието я обгръща с познатата й гъста мъгла.

— Не е чак толкова зле — каза Джийни, в изблик на необичайно съчувствие. — Никой не пробива веднага.

— Трябва да познаваш някого — потвърди Тина. — Искаш ли малко кафе? Ще направя още.

Мегън не искаше нито кафе, нито каквото и да е, освен ако в напитката няма стрихнин, но не искаше да обиди Тина.

— Благодаря.

Разкъса пликовете, видя онези смъртни печати, фирмените бланки, на които бе напечатано с големи букви „Върнат, без да е прочетен“, придружени от официално писмо, в което се казваше, че агенцията не приема случайно изпратени сценарии в момента.

— Това е, за да не можеш да ги съдиш — мъдро обясни Джийни. Тя се смяташе за ветеран, истински професионалист. Знаеше всичко за бизнеса.

— Не разбирам — успя да промълви Мегън.

В Сан Франциско романът й поне бе отхвърлен. Тук в нито една от агенциите не искаха дори да прочетат сценария. Непрочетен. Непрочетен. Непрочетен. Всички бяха казали същото и го бяха върнали с обратна поща. Мегън не можеше да си позволи голям брой копия, затова бе изпратила два ръкописа и използваше същите отново и отново, след като се върнеха обратно. Което и ставаше неизменно, сякаш това бяха най-точните бумеранги в света. Бе започнала от по-малките агенции, където смяташе, че има по-голям шанс, и си проправяше път нагоре. Не че имаше някакво значение; бе пробвала всички — от дребните риби, та чак до китовете. И сега, след като „Уилям Морис“ и СКИ я бяха отрязали, почти бе стигнала до края на списъка си, оставаха само ИСМ и САА. Да, сигурно! Сякаш някой от тях щеше да й обърне внимание за пет пари.

— Така не можеш да ги съдиш, ако откраднат идеята ти — обясни Джийни. — Ако студията направи филм и той донякъде напомня за твоя сценарий, не можеш да застанеш в съда и да кажеш, че са използвали идеята ти и не са ти платили за това.

— Наистина ли? — не повярва Мегън. Чувстваше се толкова безпомощна. — Тогава как изобщо прочитат нечий сценарий?

— Нямам представа — сопна се Тина и сложи чаша кафе пред нея.

Мегън знаеше, че Тина я смята за по-голяма неудачница от Джийни. Джийни не само разполагаше с хубава външност и стил, тя поне бе неуспяла актриса. Мегън бе само неуспяла писателка. Колко ниско можеше да падне човек?

— Трябва да познаваш някого. Тина е права — съгласи се Джийни.

— Но аз не познавам никого.

„Нито в шоубизнеса, нито в целия проклет град“, помисли си Мегън. Взе копията на сценария си и се приготви да ги пъхне в нови пликове, адресирани до САА и ИСМ. Тежаха като олово в ръцете й заради товара от глупави амбиции и разбити мечти.

— И какво ще правиш сега? — попита Джийни. Мегън сви рамене.

— Точно сега смятам да отида на работа.

После се бе върнала в стаята си, за да вземе униформата си от „Макчикън“, готова за поредния вълнуващ ден в Града на блясъка.

Зави надолу по „Карило“, почти бе стигнала до вкъщи. Тази нощ бе доста тихо навън; само неколцина човека се бяха скупчили край входовете, обичайните вечерни групички, в които човек не биваше да се взира прекалено много — хлапета, които продаваха телата си или наркотици, по-вероятно второто. По-доходно беше. Сълзите й бяха пресъхнали; бе прекалено уморена, за да плаче. Искаше само да се прибере, да сложи нещо в стомаха си и да заспи. А и утре щеше да има по-малко време, тъй като трябваше да иде на работа петнайсет минути по-рано. Макар че несъмнено щеше да има достатъчно време, за да получи обратно и двете копия на „Виж светлината“, нейния сценарий, от САА и ИСМ. И за втори път Мегън си зададе въпроса какво ще прави след това. Тя буквално бе изчерпала всичките си идеи.

— Здрасти, Мегън — извика Тина, когато тя прекрачи прага. — Ела и пийни бира.

— Какво е това? — попита тя, след като окачи униформата на вратата на стаята си и отиде при тях в кухнята. — Празнуваме ли нещо?

— Да. — Джийни бе взела два стека бири и малко трева. Замайващият, горчиво-сладък мирис на марихуана бе изпълнил малката стаичка й Мегън внезапно изпита силна носталгия. — Искаш ли малко?

Джийни й предложи умело свита цигара и Мегън прие, след което дръпна силно и напълни целите си дробове. Може би тревата щеше да я отпусне.

— Бира?

— Да. Не — поправи се Мегън, мислейки за калориите. — Ще се опитам да отслабна малко.

— Джийни е получила роля — гордо заяви Тина.

— Така ли? — възкликна Мегън. — Наистина ли?

Джийни кимна щастливо.

— Втората главна роля в независима продукция на Рей Тайсън. Ще получа хиляда и двеста долара.

Хиляда и двеста долара! Мегън се ужаси от завистта и негодуванието, които изпита. Какво толкова бе направила Джийни, че да заслужи толкова пари? Беше глупава, само една кукла с чуждестранен акцент. Но беше слаба и хубава, каквато Мегън никога нямаше да бъде. Това бе толкова несправедливо.

В ума й изплува цитат от Библията: Защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, което има.

— Поздравления — каза тя колкото може по-бодро. — Кой ще ти бъде агент?

— О, няма да ми трябва агент — високомерно заяви Джийни. — Защо някакъв тъпак да взима двайсет процента от онова, което изкарвам? Сама си намерих тази роля, сигурно ще мога да си намеря и други.

Мегън бе прекалено уморена, за да спори с нея.

— Добре — съгласи се тя.

— Хей, Мегън, може би трябва да изпратиш сценария си на СКИ още веднъж — каза Джийни с щедростта на щастливците.

Мегън сви рамене.

— Благодаря, Джийни, но не виждам смисъл. Щом не го прочетоха първия път, не смятам, че биха си променили мнението само защото го пращам втори път.

— Джийни чула някакво момиче на кастинга да споменава, че от СКИ в момента отчаяно се нуждаели от сценарий — намеси се Тина.

— Съвсем пресен слух — потвърди Джийни. — Разправят, че „Артемис“ търсят сценарий за новата звезда, с която са подписали договор.

Мегън се засмя.

— Но всичко това би имало смисъл само ако моят сценарий е подходящ за тази звезда.

Замисли се за творбата си, плод на любовта й към писането, за която й трябваха по-малко от две седмици, за да я довърши. Господи, думите направо се лееха върху страниците, тя дори се плашеше, че няма да може ги напечата достатъчно бързо. Филмовият сценарий сякаш сам се бе написал, действието се развиваше в главата й толкова живо, сякаш седеше в затъмнения салон с кутия пуканки в ръка. Беше горчиво-сладката история на един млад музикант, когото славата бе развратила по пътя към върха, но в крайна сметка щеше да бъде спасен от момичето, което някога бе отхвърлил. В нея имаше секс, наркотици и рокендрол, както и безумна, страстна любов. Толкова се бе гордяла с нея, толкова силно бе вярвала, че това е нейният билет да се измъкне от нищетата.

Вярата й бе стигнала дотам, че тя бе изтеглила всичките си нищожни спестявания от банката и се бе качила на автобуса. Бе рискувала всичко, което имаше. И явно бе загубила.

— Но той е напълно подходящ — каза Джийни. — Поне така си мисля. Освен ако не е против да играе един и същи тип роли.

— С кого са подписали договор? — попита Мегън, слабо заинтригувана. Надали щеше да я засегне, ако Том Круз бе решил да смени агента си.

— Зак Мейсън — осведоми я Тина.

— Би ли повторила? — заекна Мегън.

— Зак Мейсън. Нали се сещаш, рок звездата. Пееше в онази група, която ти харесваш — каза Тина. После добави неохотно: — Предполагам, че би бил подходящ за сценария ти. Но на твое място бих забравила за това. Щом Джийни е чула новината, значи всички истински писатели в града също са разбрали за това, а те имат връзки. Сигурно никога няма да стигнат до твоя сценарий.

Мегън дори не я погледна. Изведнъж разбра, че всичко ще бъде наред. Този филм щеше да бъде неин. Трябваше само да накара подходящия човек в СКИ да го прочете.

— О, да, ще го направя — каза тя.

— И как ще стане това? — злобничко попита Тина.

— Не знам — отговори й Мегън. — Но ще успея.