Луиз Бегшоу
Филмът (10)

Десета глава

Сценарият тежеше приятно в ръцете й. Беше странно чувство, но Елинор не можеше да спре да мисли за него, докато влизаше в кабинета си и го вадеше от куфарчето си. Физическото усещане за тежестта на хартията, чистотата на страниците, всички онези издайнически знаци, които показваха, че е бил четен от толкова малко хора. Усети как я пронизва ток в мига, в който го вдигна.

Същата тази тръпка я съпровождаше от сутринта още докато извеждаше колата си от гаража. Тя караше кръвта да кипи във вените й, да копнее да стигне до офиса си, да започне деня, да заработи по сделката. Беше една от онези сутрини, които й напомняха, че бе мечтала да се занимава с този бизнес от самото начало.

Това бе вълнението, за което бе копняла.

„Виж светлината“ бе добър, усещаше го, чувстваше го до мозъка на костите си. Още от мига, в който онзи досадник Тобър от СКИ й го бе изпратил със специален доставчик и с онази претенциозна бележка, че това бил новият „Близки срещи“ и „Хубава жена“, комбинирани с „Доорс“, тя бе убедена. А бог й бе свидетел, че го бе взела в ръце, без никакви големи очаквания — все пак никой не бе чувал за Мегън Силвър, която и да беше тя, а и текстът дори не бе дошъл от сценарния отдел на Сам. Ако не копнееше толкова силно сделката да се получи, можеше въобще да откаже да го погледне, щеше да го предаде надолу по веригата към някой от служителите на „Артемис“, които се занимаваха с четенето на нови сценарии, онези дребни риби на дъното, които обикновено приемаха новите предложения. Много би й харесало да постави Дейвид Тобър на мястото му. Той бе само един новак, с жълто около устата, от онези, които очакват всички жени да падат в краката им само защото имат сладка усмивка и хубав тен. Бе свикнала с типове като него. Сигурно тренираше във фитнес зала с огледални стени.

Въпреки това, нямаше как да откаже да погледне сценария. Колкото и да й бе противен Тобър, той все пак бе класически пример за успешна кариера в Холивуд. Бе се появил отникъде с Колийн Макълъм, а сега и Зак Мейсън и супермоделът. Важните клиенти можеха да превърнат и агент от най-леката категория в истински Майк Тайсън. Затова тя бе започнала да чете в девет часа, с намерението да прехвърли страниците за десетина минути.

Бе свършила в десет без петнайсет и незабавно се бе обадила на Сам Кендрик.

„Виж светлината“. Невероятна любовна история. Със сюжет на екшън трилър. На фона на секс, наркотици и рокендрол.

Това щеше да затвърди репутацията й и тя бе дошла в „Артемис“ тази сутрин с намерението — о, господи, толкова беше чудесно и толкова страшно! — да даде зелена светлина на първия си филм.

— Изглеждаш щастлива.

— Здрасти, Том — отвърна Елинор и вдигна очи към шефа си, който бе застанал на вратата на кабинета й.

Беше с обикновен черен костюм, който правеше кестенявата му коса по-тъмна, но не прикриваше по никакъв начин лекото отпускане около брадичката, типично за средната възраст. Движеше се с увереността на човек, отдавна свикнал с властта.

Тя усети познатото потръпване между бедрата си.

— Донесох закуска — каза Том, прекоси стаята и стовари хартиен плик с мазни петна върху бюрото й. Извади от него поничка с желе и чаша кафе и й ги предложи с широка усмивка. — Кофеин. Рафинирана захар. Наситени мазнини. Яж.

— Не мога да ям това! — възпротиви се през смях Елинор. — Ще ми се лепне направо на бедрата. Пол иска да спазваме диетата на Притикин, при която изобщо не се ядат мазнини. Казва, че трябва да си вземем готвач за вегетарианска храна.

Голдмън поклати глава.

— Е, и? Джордан също иска да ме направи пълен вегетарианец. — Той се наведе към нея. — Затова хората ходят на работа.

— За да могат тайничко да похапват понички ли?

— Точно така. Сега яж. Това е заповед.

Усмихната, тя отхапа голям залък. Поничката беше сладка, мазна и невероятно вкусна.

Том я наблюдаваше с огромно удоволствие, после бръкна в плика, взе си и той поничка и я изяде на три хапки.

— Божичко, това е „Капитан Кейвмън“ — каза Елинор. — А се обзалагам, че си ял и у дома.

Том сви рамене и се ухили.

— Ходя на фитнес. Понякога. — Протегна ръка и нежно избърса бузата й от малко петънце желе, което бавно се стичаше към брадичката й, а после облиза палеца си. — Президент на филмова студия, а няма никаква техника в яденето на понички. Смятам това за много тъжно.

— И като стана дума… — Елинор остави нахапаната си поничка и потупа сценария. — … имам нещо, което трябва да видиш.

— Можем да говорим по работа по-късно. Едва осем часът е, ще имаме цял ден за бизнес — нетърпеливо я прекъсна Голдмън. — Кога ще ни се удаде шанс да си побъбрим? Кажи ми как си.

Елинор се размърда на стола си. Беше притеснена. Отдавна бе разбрала какви са чувствата й към Том и ги бе прибрала в едно ъгълче на душата си, под надпис „Какво би могло да бъде“. Но това не отменяше радостта, която я обземаше по време на кратките мигове насаме рано сутрин, преди да пристигнат асистентите им. И както със смайване установи преди малко, не отменяше дивата възбуда, която я бе разтърсила, когато я докосна по бузата. Бе й се приискало да се притисне до дланта му, да извърне устни към ръката му и да я покрие с горещи целувки, да поеме в уста палеца му и да го ближе, докато стане съвсем чист. Само от това съвсем леко еротично докосване вече бе напълно влажна. В жеста на Том, с който бе избърсал желето от бузата й, имаше повече чувственост, отколкото в пълния сексуален ритуал, който извършваха с Пол сутрин.

Сутрешните срещи с Том бяха приятни и невинни, именно защото никога не си казваха нещо важно, освен ако не е свързано с бизнеса. Но сега той я гледаше право в очите и я питаше как е.

— Добре — каза тя. — Добре съм.

— Наистина ли? — тихо попита Том. — Как е вкъщи? Разбирате ли се с Пол?

Думите застинаха на устните й. „Чудесно.“ „Страхотно, благодаря.“ „О, той е невероятен.“ Всички тези безопасни, стандартни отговори, които даваше всяка сутрин. Те бяха стабилна двойка. Солидно обвързани, както се полага на кралете на Лос Анджелис; президент на студия и инвестиционен банкер, Уилям III и Мери II, царуващи заедно. Моногамни и напълно подходящи един за друг. Типично в стила на деветдесетте.

Но докато седеше тук, загледана в Том Голдмън, й бе трудно да ги изрече. Спомни си днешната сцена. Първите утринни лъчи се прокрадваха в уханния мрак на градината им, ароматът на хибискус и жасмин се носеше в хладния утринен въздух както винаги, когато се събуждаха в пет часа под звуците на класическа музика, която Пол бе програмирал в плейъра предната вечер — обикновено Бах или Моцарт. А после Пол посягаше към нея. Без прелюдия, просто посягаше към нея като част от ритуала рано сутрин, също както и бягането в пет и половина или портокаловият сок и минералната вода в шест.

Само че тази сутрин тя се бе дръпнала.

— Хайде, какво има? — сънено бе попитал той, сгушвайки се в рамото й. — Не искаш ли?

— Просто съм уморена.

Но истината бе, че не искаше. Не точно сега. Не и след като бе заспала с мисли за „Виж светлината“, с цялата тази огнена страст и всепоглъщаща любов. Бе сънувала Том и точно днес, точно тази сутрин в нежния полумрак нещо в нея се възпротиви на докосването на Пол.

— Ти никога не си уморена.

Мразеше този тон — обвинителен, хленчещ.

— Просто си забравила да си сложиш диафрагмата снощи.

Елинор понечи да отрече.

— Не, не съм, Пол, аз…

— Не разбирам защо да не мога да се любя с теб без нея. Не знам защо винаги настояваш да използваме това проклето средство. — Сега вече бе ядосан и студен. Тя с благодарност установи, че ерекцията му спада до бедрото й. — Казваш, че искаш деца, и знаеш, че става късно. Не разбирам защо да не можем да се оженим.

— И по-рано сме обсъждали тази тема — каза Елинор и усети как се настройва отбранително. Мразеше, много мразеше да говори за това. Не искаше да приема фактите, не искаше да се изправя срещу истината. — Сега просто не е подходящият момент.

— Кога ще бъде подходящият момент? Когато станеш на петдесет и се наложи да си осиновим дете ли?

Пол отметна завивките и стана да се облича. Високото му слабо тяло се очерта като тъмен силует под слабата утринна светлина на фона на високите прозорци. Гневът напираше в цялото му поведение, в напрегнатите му мускули.

— Ще се омъжиш ли за мен? — Беше заповед, а не молба.

Тя настръхна.

— Не сега.

— Няма да те чакам вечно, Елинор — предупреди я той и се запъти към банята. — Искам деца.

„О, аз също — мислеше си тя, докато лежеше сама, загърнала се за успокоение в чаршафите от ирландски памук. — Аз също“.

Деца. Едно бебче, а може би две или три, малки дечица с големи очи и тънки ръчички, и цялата онази любов и страхове, които дори не можеха да изкажат на глас. Винаги бе искала деца, с онази увереност на младите красиви жени, които са убедени, че животът ще ги срещне със съпруг, когото желаят и заслужават, щастливо уверени в утробите си, без да бързат и да се притесняват. Деца някой ден.

Сега не можеше да посочи точно кога, не можеше да си спомни момента, в който младежката самоувереност я бе напуснала, точно в кой период бе започнала да се притеснява и тревожи. Може би бе свързано с времето, когато бе осъзнала, че Том Голдмън никога няма да отиде по-далеч от флиртуването, когато приятелките му започнаха да се сменят все по-често и изведнъж всички момичета, с които излизаше, започнаха да стават с пет, седем, десет години по-млади от нея. Тийнейджърки и двайсет и две годишни.

Именно тогава бе приела най-добрия, най-подходящия от ергените, които се тълпяха около нея, носеха й питиета на благотворителните балове и монополизираха вниманието й на вечерите у Изабел Кендрик. Пол Халфин бе на трийсет и девет, красив, богат, образован, чаровен. С него бе забавно да си поприказваш, ако не търсиш нещо по-ексцентрично. Знаеше всичко за Шекспир и Вивалди; компанията му бе много търсена и същата година се бяха включили с няколко доста успешни сделки в развлекателния бизнес. Елинор бе на трийсет и две. Бяха двама красиви млади хора. От тях щеше да излезе чудесна двойка, като Бил и Хилъри, всеки поел нагоре в собствената си кариера.

Елинор намираше Пол за приятен човек. Премести се да живее при него.

Облекчението бе толкова голямо, че тя за пръв път разбра на какво напрежение се е подлагала, живеейки сама. Сега за пръв път нямаше какво да доказва в обществото. Съпругите на големите шефове видимо омекнаха към нея. Винаги имаше кого да заведе на премиерите на „Артемис“ и прекрасен кавалер за деловите вечери, за който всички й завиждаха. През първите няколко месеца двамата бяха на ръба на брака, който неизбежно би довел до деца. Идеалното семейство в Бевърли Хилс.

Не можеше да го направи.

Именно това я бе спряло. Децата, нещото, за което бе мечтала, откакто тя самата бе дете и завиваше куклата си в креватчето или лекуваше мечетата си от екзотичните им болести. Бе единствено дете на по-възрастни родители и винаги си бе представяла себе си като красива млада майка с рояк деца. Когато порасна и започна да се замисля над това, над безценното чудо на човешкия живот, просто не можеше да разбере как толкова много хора се отнасят лекомислено към децата си — развеждат се, без изобщо да положат усилия да спасят брака си заради децата, или ги лишават от обич и внимание. Не можеше да повярва, че има бащи, които изоставят майките, които вече не желаят, изплашени от отговорността или от факта, че трябва да хранят още едно гърло. Господи, не бяха ли поне любопитни? Едно бебе бе истинско чудо, техен наследник, връзката им с бъдещето, с идните поколения. Тези мъже никога ли не си го представяха по този начин, питаше се Елинор. Не поглеждаха ли децата си, за да видят как собствените им очи се взират в тях отсреща, как бъдещето се сгушва дребничко и меко в ръцете им, когато го оставят в креватчето му нощем? Да създадат живот заедно — това не бе ли най-великата връзка, която можеше да свързва двама души?

А в мислите си, когато си представяше собственото си дете, плът от плътта й и кръв от кръвта й, тя не го виждаше с очите на Пол, с неговия нос, неговата брадичка.

Когато си представяше чертите на бащата на детето си, тя виждаше очите на Том Голдмън да се взират в нейните.

Разбира се, това бе направо нелепо. Том нямаше никакви чувства към нея. Той продължаваше да излиза с хлапачки, които се редуваха безспир, беше неин шеф и приятел. Тя бе увлечена по него, но какво от това?

Появяването на Джордан Кабът най-накрая бе принудило Елинор да си признае какво чувства. Джордан, която бе дошла в Лос Анджелис от Сан Франциско преди година и половина, руса издънка на богато семейство от доброто общество, поредната глупава красавица, която си търси да впримчи някой холивудски шеф. По това време, разбира се, Том вече бе председател на „Артемис“ и най-желаният ерген в града. Джордан вероятно просто бе извадила късмет, като се бе оказала на подходящото място в точния момент, появила се бе тъкмо когато Том бе наскоро повишен и доволен от себе си и от живота. А и трябва да се отбележи, че в град, пълен с гъвкави русокоси красавици, Джордан Кабът бе нещо различно. Имаше идеална фигура, с форма на пясъчен часовник, и наистина красиво лице, отговарящо на американския идеал. Страхотна кожа, бели зъби, атлетично тяло и бе само на двайсет и три. Но дори и това едва ли щеше да е достатъчно, за да сложи пръстен на ръката на Том, който бе безкрайно резервиран към обвързването, както Елинор добре знаеше. Онова, което бе довело до успеха на Джордан, бяха способностите й в леглото. Каквито и умения да притежаваше, Том бе пристрастен към тях. Елинор знаеше това, защото той й го бе казвал като на стар приятел. Не бе вулгарен; просто влизаше в кабинета й и се възхищаваше колко невероятно, колко жив, колко млад го кара да се чувства Джордан. Казваше, че никога няма да й се насити. Никога няма да му омръзне. Скоро Елинор трябваше да чука на вратата на кабинета му, вместо да влиза направо както по-рано, защото се опасяваше да не прекъсне някой от разгорещените секссеанси по телефона.

Том бе обсебен. Казваше, че Джордан го кара да се чувства отново като тийнейджър.

Елинор започна да сънува кошмари, в които Джордан — млада, безупречна, идеална — извиваше тялото си в невероятни пози, които тя, Елинор, дори не можеше да си представи.

Шест месеца след като я бе срещнал, бяха сгодени. След месец се бяха оженили. И когато Том два месеца след сватбата бе споделил с Елинор, че му се иска Джордан да забременее и че децата са единственото най-силно желание в живота му, тя бе принудена да се изправи лице в лице с огромната трагедия на собствения си живот.

Обичаше Том Голдмън, обичаше го безумно. Това бе обяснението на изгарящата, разкъсващата болка, която я бе пронизала, докато го слушаше. А тя искаше единствено Том и никой друг за баща на децата си.

Това никога нямаше да се случи. Знаеше го, приемаше го като кристална истина. Ако тя, Елинор Маршал, искаше да стане майка, трябваше да си намери друг набор от гени, с които да смеси своите. Освен това налагаше се да ги намери много бързо. Беше на трийсет и осем. И ако не Пол, кой друг? Ако напуснеше Пол, какво би спечелила? С когото и да се обвържеше, нямаше да е Том. Не беше ли по-добре да се задоволи с един добър вариант, след като не можеше да има идеалния? След като нямаше гаранция, че някога ще намери нещо по-добро? И отчаянието, неспирният копнеж по това дете, което толкова нетърпеливо чакаше да се роди, започваше да я задушава. Понякога, когато видеше малки деца с майките им в магазина, се разплакваше. Бе започнала да сънува бебета, мъчителни реалистични сънища, в които можеше да усети мириса на мляко върху сънените им кадифени личица, да види как всяко мъничко пръстче се свива с миниатюрното си нокътче, да забележи крехките им мигли, които изглеждаха прекалено дълги за мъничките им клепачи.

И Пол я притискаше да се омъжи за него, да зачене.

Досега, вече три месеца, тя отлагаше.

Тази сутрин бе усетила как постепенно опира гръб в стената. Трябваше да реши. И не знаеше какво да прави.

Елинор вдигна очи към Том, който се бе навел към ще я и я наблюдаваше със странна настойчивост.

— Истината ли искаш да чуеш? Нещата не са особено розови.

— Напрежение в работата ли?

Сега я изпробваше. За миг Елинор усети, че той не иска да чуе положителен отговор, иска тя да сподели нещо лично.

Помисли си дали да не каже, че Пол е затрупан с работа в „Албърт, Халфин и Вайсман“.

— Пол иска да се омъжа за него. Не съм сигурна дали съм готова за това — отвърна тя. — Ами ти? Как са нещата с Джордан?

— Не съвсем розови. — Том й се усмихна горчиво, но после извърна поглед. — Вероятно не съм съзнавал какво означава разликата във възрастта.

— Нищо сериозно, нали?

„Господи, виж ме само — помисли си Елинор, ядосана на себе си. — Само го утешавам. Защо не направя нещо съществено?“

— Не, сигурен съм, че всичко ще се оправи от само себе си. Особено като забременее.

Тя кимна, като се опитваше да заглуши разочарованието си. Да не говорим за ужасната ирония в тази болезнена забележка — като забременее. Значи Том копнееше да стане баща. Да има деца. Но не от нея.

— Трябва да ти кажа, че понякога наистина е трудно. Да се говори с нея, имам предвид. Не е… — Виждаше го как се бори с думите, искаше да сподели с нея проблема си, но се опитваше да не критикува жена си. — … не е като с теб. Тя не се интересува от… — Не се интересува от нищо. Освен от издигане в обществото, дизайнерски тоалети и клюкарски издания, помисли си Том. Бе смятал, че никога няма да му омръзне да прави секс с Джордан. И не беше. Но се питаше дали не му е омръзнало всичко друго.

Усети как думите му заглъхнаха. Не можеше да си го признае, дори и пред Елинор, колкото и добре да се познаваха. Всъщност особено пък пред Елинор. Не и докато седеше насреща му в този тъмносин костюм и излъчваше интелигентност и чувственост. Флиртуването с нея бе като даденост, откакто се познаваха, но напоследък закачките им сякаш бяха придобили особена острота. Винаги я бе желал, но уважението, което изпитваше към приятелството им, опасенията му от неправомерно поведение на работното място, както и страхът му от… какво? От обвързване? От секс, който не бе от типа, на който можеш да обърнеш гръб? Страхът му от тази неопределима връзка, всички тези неща го бяха възпирали да предприеме решителната крачка. Физическото желание бе безгрижно и весело. То можеше да се контролира. И накрая се бе оженил за момиче, което можеше да задоволи желанието му с умението на истински виртуоз.

Джордан. Тя бе много по-красива от Елинор, определено. И четиринайсет години по-млада.

Защо тогава страстта напираше в слабините му? Защо бе усетил как се възбужда в мига, в който палецът му докосна бузата на Елинор?

— Сигурно просто съм прекалено стар и скован — довърши Голдмън.

Елинор го погледна над бюрото си, докато кафето в картонената чаша изстиваше пред нея.

— Не, не си, Том — каза тя.

Тишината помежду им сякаш увисна тежко във въздуха. Тогава Голдмън посегна и едрата му длан покри нейната малка китка, стисна я здраво, силно и каза:

— Елинор…

— Хей, двамата ми любими хора.

Без дори да я погледне, Том Голдмън дръпна ръката си, сякаш кожата й изведнъж се бе превърнала в силна киселина. Зад гърба му Елинор видя елегантната фигура на Джейк Келър, най-старшия вицепрезидент, шеф на отдел „Продукция“. Неин заместник в студията, Джейк бе човекът, когото бяха пренебрегнали за президентския пост, когато бяха назначили Елинор. Оттогава той се държеше много дружелюбно и любезно, но Джейк бе неин враг и тя го знаеше. Беше огорчен. Мисълта, че бе прекъснал разговора им насаме, я накара да потръпне. От неприязън.

Не бе видял нищо.

Поне така се надяваше.

— Елинор, имаш ли минутка? Исках да обсъдим онзи сценарий, който ми изпрати вчера. „Виж светлината“.

— Разбира се, Джейк. Казвай.

Елинор взе копието, което лежеше на бюрото й и го подаде на Том съвсем делово.

— Том, най-добре е и ти да го прегледаш. Това е одобреният сценарий за проекта Зак Мейсън — Фред Флореску.

— Даваш зелена светлина на това? — попита Келър. В тона му се долавяше силно неодобрение.

— Точно така. — Тя не се поддаде на провокацията, нито отвърна на обидата. Келър нямаше право да одобрява или да не одобрява решенията й. Тя му беше шеф.

Том Голдмън премести поглед от единия към другия, вече настроен съвсем делово.

— Джейк, може би трябва да изложиш възраженията си на съвещанието в десет.

Елинор знаеше, че той ще защити авторитета й. Освен това знаеше, че Том внимателно ще изслуша всички критики на Джейк. Нямаше да отмени решението й за този проект — в крайна сметка да си президент означаваше да вземаш отговорни решения, — но Джейк щеше да получи шанс да изложи възраженията си. И ако филмът се провалеше, Джейк Келър щеше да получи признание за своите предупреждения.

— Разбира се — спокойно каза Келър. — Ще се видим после. Обърна се да си тръгне и Том го последва.

— Ще се видим по-късно, Елинор.

— Да. — Всички следи от интимното им общуване по-рано бяха заличени, но тя го бе очаквала. Вероятно в същия миг той съжаляваше за случилото се. — Том, опитай се да прегледаш набързо този сценарий преди съвещанието, ако имаш възможност. Наистина е добър. Дейвид Тобър от СКИ представлява писателя.

— Мислех, че Кевин Скот отговаря за писателите.

— За всички, с изключение на този. Тобър сам я е открил.

— Така ли? — засмя се развеселен Том. — Този младеж е много деен. Добре, ще го прегледам още сега.

Елинор се загледа в гърба му, почувствала лека неприязън заради факта че името на Дейвид Тобър вече се ползваше с известна тежест. Том бе по-склонен да го прочете веднага, защото Тобър го бе намерил. Е, това бе логично: именно Дейвид Тобър бе довел Зак Мейсън, а това бе неговият филм. Фред Флореску бе най-важният елемент в сделката, а Фред бе личен клиент на Сам, но все пак… ако Холивуд бе джунгла, през деветдесетте години тя принадлежеше на чакали като Дейвид. И тя забеляза, че Том не бе отвърнал на уверенията й, че този сценарий е страхотен. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере кога той бе решил да спести оценката си.

Елинор погледна часовника на компютъра си. Девет без четвърт. Голямото съвещание за продукцията на „Артемис“ бе след малко повече от час.

По дяволите, надяваше се Том да го хареса. Но дори и да не беше така, на това съвещание тя щеше да застане зад собствената си преценка. Бе открила подходящия сценарий за Мейсън и Флореску и когато намереха актриса за главната героиня — Джулия Робъртс, Дженифър Джейсън Лий, — щяха да направят голям хит.

Въпреки противоречивите си емоции Елинор Маршал усети истинска тръпка. Щеше да упражни за пръв път новата си власт. Беше страшно. Вълнуващо. Това бе светът на киното.

Всичко, което някога бе искала. Е, почти всичко.