Луиз Бегшоу
Филмът (7)

Седма глава

Джордан Кабът Голдмън беше в криза от нерешителност.

Завъртя се пред огледалата, които стигаха от пода чак до тавана, без да обръща внимание на отражението на просторната спалня — огромно легло с балдахин в стил „Кралица Елизабет“, внесено от Англия, на килима от фина китайска коприна и вграденото джакузи, което бе накарала да сложат в долния край на леглото. Сребърни вази бяха пръснати из стаята с артистична хаотичност, напълнени с бели и жълти рози, които се сменяха всяка сутрин. Пред големите прозорци, разположени в полукръг, имаше полирана махагонова пейка, отрупана с красиви пухкави възглавнички, бродирани в Шотландия. Цялостният ефект бе пълен триумф на богатството над вкуса, напълно в духа на славната традиция на дукесата на Уиндзор, и Джордан бе много горда с творението си, също както се гордееше и с перфектно аранжираните си градини, които бе снабдила със съоръжения за поливане и охрана по последна дума на техниката. Том Голдмън не бе изгарял от желание да се ожени, но Джордан Голдмън се стараеше да не съжали за решението си. Нито за миг. Затова бе сложено джакузито в спалнята и шкафът, пълен с еротични играчки, скрит зад една етажерка с книги. Затова бе и стройното, загоряло, поддържано младо тяло на Джордан, което подскачаше очарователно, докато тя се въртеше в една или друга посока, преструвайки се, че не се любува на себе си, докато вдигаше първо розовия костюм на „Шанел“, а после и роклята в морскосиньо на „Бил Блас“. И двата тоалета бяха от толкова зрели дизайнери. Но Джордан знаеше, че неин дълг бе да афишира положението на съпруга си с тоалетите, които носи. В гардероба й вече нямаше нито един чифт джинси, дори и маркови. Толкова бе досадно, че не можеше да накара и Том да направи същото. Ежедневни панталони на „Хюго Бос“. Това трябваше да облича той, когато искаше да не е строго официален.

Розовото бе по-привлекателно, подхождаше чудесно на тена и русата й коса, както и на ослепително белите й зъби, но морскосиньото имаше повече тежест, правеше я по-възрастна. Спокойно можеше да мине за двайсет и осем годишна в морскосинята рокля.

„Изабел не би се колебала и за миг — завистливо си помисли Джордан. — Щеше да знае точно какво да облече. Още преди да е стигнала до гардероба си“.

Джордан имаше среща на обяд с Изабел Кендрик. Съпруга на Сам Кендрик, тя бе една от най-влиятелните фигури в обществото от петнайсет години насам и Джордан изпитваше страхопочитание пред нея. Не я харесваше, разбира се, но това не бе толкова важно. Същественото бе, че Изабел участва във всички важни благотворителни комитети в Лос Анджелис, организираше прословутото парти в нощта на оскарите, откакто Суифти Лазар бе починал, и някак недоловимо и деликатно даваше оценка на всяко ново момиче в обществото и определяше ранга му. Това влудяваше Джордан; в крайна сметка нима не беше именно тя съпруга на шеф на студия? А Изабел бе само жена на някакъв си агент, макар и доста влиятелен. Но от фактите не можеше да се избяга, а в Лос Анджелис бе факт, че Изабел властва в обществото. От „Сидърс-Синай“ до Операта на Сан Франциско тя беше член на борда на всяка по-важна организация. Нейните малки вечерни приеми бяха най-търсените и най-масово отразяваните в пресата партита. А на големите й приеми, които бяха истински спектакъл за сезона — летният бал предстоеше в края на месеца, — се завързваха повече контакти, отколкото на фестивала в Кан. Ако президентът Клинтън пристигнеше в града и искаше да обядва с някой друг, освен с Дейвид Гефен, госпожа Самюъл Кендрик бе вторият човек в списъка му. Джордан я бе чувала със собствените си уши да бъбри по телефона с Първата дама, сякаш са близки приятелки. Да, Хилъри, ирландска сьомга. Не, Хилъри, обещавам да поддържам холестерола си във форма.

Беше фантастично и Джордан го искаше за себе си. Тя бе съпруга на Том и тя трябваше да получава такова уважение. Да, знаеше колко й завиждат всички, дори и онези, които бяха почти толкова млади, колкото беше тя самата и почти толкова привлекателни. А по-възрастните жени бяха направо зелени от завист. „Много жалко — злобничко си помисли Джордан, докато оглеждаше големите си и стегнати гърди и стройни бедра. — Имали сте своя шанс, сега е мой ред“.

В крайна сметка никой не бе посмял да я пренебрегне публично, колкото и да им се бе искало. Намираха се в Лос Анджелис и в края на краищата тя бе съпругата на шефа на филмова студия, което означаваше, че се ползва с имунитет. Освен това Джордан имаше и известен инстинкт за оцеляване, който й бе служил добре през целия й живот. Знаеше, че не може да се състезава с Изабел Кендрик. Не, тя трябваше да си създаде собствено място в обществото, ново положение, като кралица на новото поколение. Бе започнала да подкрепя по-модерните благотворителни акции, като организираше елегантни балове за събиране на средства, подпомагащи изследванията на СПИН, спонсорираше походи срещу наркотиците и даваше големи вечери за петстотин долара на порция за всеки нашумял в новините проблем. Последната бе истинска победа: вечер под лозунга „Да спрем убийствата!“, на която се събираха пари за борбата срещу войната между бандите в южната част на централен Лос Анджелис. От тонколоните звучеше тихо рап музика, докато тузарите от развлекателния бизнес отпиваха, „Дом Периньон“ и похапваха хайвер и блини. Много жалко, че не бе успяла да накара Спайк Лий да дойде — нито дори да отговори на поканата й с позлатени ръбчета, — но пък всички знаеха, колко е трудно да се общува с него. Нейна светлост принцеса Каролин от Монако бе почетен гост. Каква приятна промяна след онази малка развратница Стефани. Да, беше истински триумф и Джордан бе успяла да настани Изабел до себе си и да се къпе в одобрението й.

Имаше само един момент в онази вечеря, който успя да помрачи щастието й и който бе причина да помоли Изабел да отдели малко от времето си днес. Но след като ловко се бе настанила редом до, а не срещу Изабел Кендрик в обществото на Лос Анджелис, Джордан Кабът Голдмън бе спечелила важно предимство. Изабел се превръщаше в неин покровител.

С лек подскок, при който загорялото й дупе се отрази в огледалото — стегнато и високо, докато се завърташе, Джордан метна тъмносинята рокля на креслото в стил „Регент“ и избра костюма на „Шанел“. Идеален за среща на обяд. Човек със сигурност не можеше да сбърка с „Шанел“.

— Госпожо Кендрик, много се радвам да ви видя. Насам, моля — угодничеше салонният управител, докато ловко насочваше Изабел към главната зала на ресторанта и втората по важност маса в нея.

В друг случай би възразила; Изабел имаше огромно влияние в „Мортънс“, но тренираното й око почти мигновено забеляза Мадона и Абел Ферара, седнали на мястото, което обикновено заемаше тя.

„Е, какво пък — каза си тя. — Cest la vie“.

Тя приглади тънкото си кашмирено сако на „Ралф Лорън“, напълно уверена в елегантния си вид. На трийсет и осем, Изабел красеше всички класации за най-добре облечена дама в страната; кестенявите й къдрици бяха прибрани в спретната елегантна къса прическа, а малкото сиви кичури чудесно се скриваха всеки месец от Дино Кастони, предпочитания стилист в Бевърли Хилс за тази година. Дерматологът й имаше грижата кожата й да е с отлична за възрастта й еластичност, и тъй като Изабел по-скоро би умряла, отколкото да се унизи с посещение на обществен фитнес център, Лиз Ксантиа, нейната фанатично предана и дискретна лична треньорка, и Марго Гиз, главен готвач на вегетарианската кухня в дома на Кендрик, поддържаха в чудесна форма стройното й тяло.

Зелените очи на Изабел, на които идеално подхождаха изумрудените обици, веднага се спряха на Джордан Голдмън. „Скъпата Джордан — помисли си тя. — Толкова много се старае. Но розов «Шанел» за блондинка! Толкова е явно, такава липса на въображение…“

По-младата жена стана да я поздрави и двете се приведоха леко, като всяка целуна шумно въздуха непосредствено до бузата на другата.

— Изабел, колко мило от твоя страна, че прие — любезничеше Джордан, като се надяваше, че е улучила подходящата среда между благодарност и сдържаност. — Сигурно си ужасно заета, след като до партито остават само две седмици.

— Истински кошмар — съгласи се Изабел. — Цветята ми причиняват безброй главоболия. Непременно трябва да ми дадеш името на онзи доставчик, когото използва за последната вечеря.

Грейнала от удоволствие, Джордан обеща да го издири, докато Изабел си поръчваше салата „Цезар“ и минерална вода.

— И за мен същото. Благодаря.

— Какво ли ще правим, ако някога им се свършат салатите „Цезар“? — пошегува се Изабел.

Джордан се засмя малко пресилено. Последва неловка тишина.

Изабел погледна младата жена изпитателно, усетила как любопитството й се пробужда. Господи, нещо не бе наред! Бе предположила, че този обяд е обичайната маневра, ново свидетелство за уважение от страна на Джордан, вероятно с надеждата да се сближи още повече с нея, след като Сам явно готвеше някаква сделка с „Артемис“. Нито за миг не й бе хрумнало, че Джордан може наистина да иска да обсъди нещо. Но нямаше никакво съмнение — това колебание, притесненото изчервяване, начинът, по който дразнещо красивите й сини очи непрекъснато се свеждаха към масата. И тъй като Джордан нямаше собствена кариера, това означаваше… проблеми с Том. Бяха женени едва от година.

Изабел усети непознато вълнение. Какъв ли проблем се канеше да сподели малката хубавица? Как очакваше да й помогне Изабел? И щеше ли да го направи тя, трябваше ли? Всъщност искаше ли Джордан Кабът да остане омъжена за Том?

Със светкавичната скорост, с която вземаше всички важни решения, Изабел сметна, че да, вероятно искаше. Джордан може и да бе досадно млада и глупава, както и притеснително сексапилна, но бе засвидетелствала подобаваща почит към Изабел. Не представляваше заплаха за нея. Кой би могъл да каже каква щеше да се окаже една следваща госпожа Голдмън, колко далеч би се опитала да стигне заместничката на Джордан?

По-добре познатото зло.

— Скъпа моя, виждам, че има нещо, което искаш да ми кажеш — внимателно подхвана Изабел, без да се впечатлява от изненадания вид на Джордан. О, тя наистина нямаше представа колко е прозрачна. — Не се притеснявай. Надявам се само, че ще мога да ти помогна. За какво са приятелите в крайна сметка?

— Става дума за Том — каза Джордан, като се мъчеше да прикрие удоволствието си от факта, че именно Изабел Кендрик я питаше за какво са приятелите.

— Наистина ли? Нямах представа, мислех, че нещата между вас вървят чудесно.

— Става дума за Елинор Маршал — горчиво каза Джордан.

Ето. Каза го. Мисълта, която я тормозеше месеци наред, докато се чудеше какво да прави, ако изобщо трябваше да се направи нещо, и се питаше дали просто не си въобразява. Отдавна бе обмисляла да помоли за съвет Изабел, но бе устоявала на изкушението до последния възможен миг. Все пак не само бе опасно да споделяш личните си тревоги с когото и да било, но имаше и голяма доза срам. В крайна сметка как би могла именно тя, Джордан Кабът, на двайсет и четири и най-младата съпруга в Холивуд, с дългата си руса коса и фигура като на актриса в „Спасители на плажа“, тя, която бе доставила такива невероятни сексуални наслади на Том Голдмън, че той й бе предложил само след три месеца, как би могла тя да признае, че е загрижена за чувствата на съпруга си към някаква нещастница с нищожен бюст и повече от десет години по-стара от нея?

Отначало дори не бе съзряла опасността, защото просто не можеше да си я представи. Двамата с Том толкова си подхождаха в леглото, всъщност тя бе всичко, за което той бе мечтал. Много се бе старала да е така. А и той бе работил заедно с тази Маршал през всички онези години, в които е бил ерген, и въпреки това никога не бяха имали връзка. Освен това Елинор бе на трийсет и осем. Почти на четирийсет. Кой нормален мъж би я сметнал за привлекателна? Това се питаше Джордан всяка вечер, докато оглеждаше собственото си съвършено и младо тяло в огледалото и навсякъде втриваше лосион за тяло на „Дона Карън“, чийто мускусен, чувствен аромат възбуждаше Том невероятно силно. Дали Елинор Маршал владееше онзи малък трик в горещата вана, при който тя се надигаше леко над водата и притискаше топлата си, влажна плът в основата на гръбнака му, след което започваше да се отърква нагоре-надолу в него, докато той не се извърнеше, стенещ страстно, и не я обладаеше на място? Не, едва ли. Тази жена дори не носеше прилепнали по тялото дрехи, когато идваше на вечеря, макар фигурата й да не бе лоша. Дори не флиртуваше с Том, когато им идваха на гости. В това Джордан бе абсолютно сигурна; и все пак тя не откъсваше нито за миг погледа си от нея.

Но въпреки това имаше проблем. Забелязваше го в погледа на Том, който следеше Елинор на масата, гледаше я, когато ставаше да си вземе нещо от бюфета. Личеше си от факта, че той винаги страшно много се интересуваше от всичко, което тя казваше, сякаш работата бе единственото важно нещо. Смееше се на всички нейни шеги, сякаш бяха невероятно забавни. Вярно, положението не бе критично. Тя знаеше, че все още може да го възбуди силно, дори да седи на една и съща маса с Елинор, само като пъхне ръка под покривката или да му позволи да зърне само за миг, че не носи бикини, докато кръстосваше и сваляше крака, така че само той да я види. Той имаше нужда от нейната чувственост. Тя го караше да се чувства истински мъж; сам й го казваше много често.

Тогава защо Том бе настроен толкова недружелюбно към Пол Халфин?

Никога не се държеше грубо. Дори напротив — винаги предлагаше на Пол да му допълни чашата или му задаваше досадни въпроси за инвестиционното банкерство. Човек оставаше с неловкото усещане, че той се опитва да докаже нещо. Но тя, Джордан, забелязваше как тялото му се стяга, очите му се присвиват леко и непрекъснато следи с поглед Елинор.

Значи се бе увлякъл по нея. Това все пак можеше да се преживее.

Но напоследък бяха започнали да се карат. Том бе станал толкова рязък, сякаш изобщо не се интересуваше от къщата или от приемите им, или от каквото и да било. Освен от секса. Сега сексът бе единственият начин, по който общуваше с нея. Дори бе отказал да спазва диетата на Притикин, на която тя го бе подложила! И беше станал толкова груб. Например онази вечер миналата седмица, когато бяха поканени от семейство Де Виърс. Тя бе украсила кремавата си копринена рокля с малката брошка, която изразяваше солидарност с борбата срещу СПИН — брошката бе цялата обсипана с рубини и беше оформена като панделка, — а той здравата й се бе ядосал и я бе попитал кога за последен път е посетила отделение за болни от СПИН или е участвала като доброволец в някой консултативен център…

Джордан се бе разплакала и го бе обвинила, че сигурно очаква от нея да си намери работа, и вероятно смята, че не е толкова добра, колкото жените, с които той работи, само защото се е посветила на грижите за дома и семейството.

Том се бе размекнал и напълно се бе разкаял. Той също искаше семейство. Знаеше колко е разочарована, задето още не е забременяла, и веднага й предложи да се поупражнят…

Тя потрепери в розовия си тоалет на „Шанел“. Слава богу, Том изобщо не подозираше за малките бели хапчета, които криеше в един кухненски шкаф.

Така се бяха сдобрили след онова скарване.

Но нямаше как да не се пита защо той е толкова раздразнителен. И непрекъснато канеше Елинор и Пол на гости!

О, Джордан Кабът Голдмън наистина бе много разтревожена. И никога нямаше да спомене пред Изабел или пред когото и да било другиго за онази последна капка, която бе преляла чашата. Миналата сряда тя се бе събудила от мърморенето му насън, бе се обърнала под черните копринени чаршафи „Пратези“ и бе забелязала огромната му ерекция. Бе почти готова да го поеме в уста, да го събуди по начина, по който той обожаваше, и да превърне съня му в реалност, когато той бе потръпнал силно, извивайки леко гръб, и бе прошепнал: Елинор.

Джордан бе замръзнала на място. Съпругът й лежеше до нея — двайсет и четири годишна, красавица от световна класа, мечта за всеки мъж — и сънуваше еротични сънища за някаква кариеристка на средна възраст с бели кичури в косата?

Още рано призори се бе обадила на Изабел Кендрик.

— Елинор Маршал ли? — обади се сега Изабел и се приведе леко напред, шокирана.

— О, не е казал нищо. Не са направили нищо — деликатно поясни Джордан.

— Но си забелязала знаците. Притесняваш се. О, скъпа моя, много правилно постъпи, като реши да се обърнеш към мен — тихо каза Изабел, пресегна се през масата и потупа ръката й.

„Елинор! Невъзможно. Достатъчно е да погледнеш само Джордан… но, от друга страна, веднага щом тя го изрече, толкова много неща си дойдоха на мястото“, мислеше си Изабел Кендрик, а сърцето й биеше ускорено. Спомняше си най-различни приеми, на които ги бе виждала заедно. Възможно ли бе през цялото това време да са били в една и съща студия и да не са имали връзка? Но, разбира се, че бе възможно… ама че отвратителна мисъл. Елинор Маршал. О, господи, това наистина бе прекалено.

— Знам, че сигурно те поставям в ужасно положение, Изабел — едва шепнеше Джордан, — тъй като я познаваш толкова отдавна…

Въпросителният тон увисна във въздуха, но Изабел, поне в този случай, не бе склонна да държи в напрежение събеседничката си.

— Да, това е вярно. Но въпросът е морален, нали така? В крайна сметка ти си му съпруга. — Джордан енергично кимна с фризираната си руса глава и Изабел добави: — А скъпата Елинор… тя работи толкова много. Сигурна съм, че не би искала никакви неприятности.

Когато сервираха салатите им, Джордан най-сетне въздъхна почти замаяна от изпитаното облекчение. Не можеше да сбърка тона на Изабел. Тя мразеше Елинор Маршал, вероятно дори по-силно, отколкото самата Джордан я мразеше. Всъщност като се замислеше, не бе ли чувала някакви приказки от другите момичета? За това как Елинор все отхвърляла поканите от страна на Изабел за участие в някой комитет под предлог, че била прекалено заета! „Сякаш само тя е заета“, презрително си помисли Джордан. Всички имаха неща за вършене. Обличането по подходящ начин изискваше инвестиране на време, а и разбира се, всички активно участваха в благотворителни акции, защото благотворителността бе нещо много важно…

Естествено Изабел съвсем не е останала очарована, че не й обръщат подобаващо внимание. И докато Джордан се взираше в нея през масата, забеляза още нещо — двете с Елинор не бяха ли горе-долу на една възраст? Това означаваше, осъзна тя, че Изабел ненавижда Елинор не само заради високомерието й; истината бе, че Изабел нямаше никакво влияние над Елинор, защото тази жена просто не се интересуваше от социалния живот. Изабел ненавиждаше Елинор, задето тя работи, задето е работещо момиче, което в момента разполага с власт, при това истинска власт, в Холивуд.

Елинор бе истинска властваща кралица, а не съпруга на крал, и точно това бе причината, поради която Изабел Кендрик я мразеше. Нямаше начин да й позволи на всичко отгоре да се омъжи за Том. Това щеше да е черешката на тортата, окончателен триумф, който Изабел, изпълнена с омраза и гняв, не би й позволила да постигне.

Двете жени се спогледаха и в очите им се четеше пълно разбирателство.

— Ще ме извиниш ли, ако говоря направо? — обади се Изабел. — Джордан, трябва да разбереш, че мъжете са… сексуални създания. — Изрече го с такъв тон, сякаш ставаше дума за нещо гадно, което е открила залепено за подметката на обувката си. — Независимо колко много имат, все искат нещо различно. Без значение колко нелепо е желанието им.

И двете си представиха Елинор Маршал и я сравниха с Джордан. Сравнението не бе в полза на първата.

— Знам, че ще ти е трудно да приемеш истината, скъпа, след като си толкова отскоро омъжена, но трябва да се научиш да не обръщаш внимание на малките им прегрешения. Мъжете са просто устроени същества, всъщност те не могат да се сдържат.

Изабел загърби с лека ръка изневерите и предателството и леко се засмя, уверена, че Джордан попива всяка нейна дума. Добре. Поне щеше да вразуми хлапето; истинският проблем не бяха досадните малки развлечения, които си намираха съпрузите им, а състоянието на самия брак. В крайна сметка всичко се основаваше на брака и се въртеше около него. Една разведена кралица бе детронирана кралица; разбрала го бе преди десет години, хладнокръвно, категорично, горе-долу по същото време, когато бе забелязала как любовта изчезва от връзката й. Тогава бе започнал възходът й в обществото в ролята на идеалната домакиня; осъзнала, че Сам вече не я цени като жена, Изабел бе разпознала друго негово желание — изгарящата, необуздана, жестока амбиция, която го тласкаше напред ден след ден. Бе се заела да му помага да задоволи тази нужда, да се превърне в лъвица в светските среди, така че Сам Кендрик да не може да се разведе с нея, да не може да я напусне, защото бизнесът му щеше да пострада, ако нея я нямаше. Сам продължаваше да има дискретни връзки, а тя непрекъснато организираше изискани приеми.

Любовта и надеждата бяха угаснали в нея преди много време, но все още бе богата, с елегантен стил и все още предизвикваше уважение в този град.

Все още бе омъжена.

— Какво да направя? — попита я Джордан.

— В подобни случаи има само един отговор, скъпа. Дай му онова, което трябва да даде всяка съпруга. И което другата жена не може.

— Имаш предвид…

— Да. Бебе.