Луиз Бегшоу
Филмът (11)

Единадесета глава

Когато отвори и последния прозорец, ароматът нахлу в ноздрите й. Рано призори въздухът в Холивуд Хилс бе изпълнен с уханието на жасмин, хибискуси не знаеше какво още. Тук бе над границата на смога и бе влажно, небето не заплашваше чак да завали, но позволяваше на безброй мънички водни капчици да проблясват, увиснали във въздуха в топла, прозрачна мъгла. Пееха птички и звукът бе толкова непознат за Роксана — градско момиче по рождение, — че за миг не успя да разбере какво е. Застанала до прозореца, загледана в Лос Анджелис, разстлан в краката й като плетеница, спокоен и тих, гледан от тази височина, тя усети странно чувство. Щастие.

Роксана тръсна красивата си глава с толкова грациозно движение, че бе жалко наистина, че няма публика, дългата й черна коса се полюшваше на гърба й на конска опашка, обикновено бледите й страни бяха зачервени от сутрешната тренировка. Това бе едва първото утро в Лос Анджелис, в което не се намираше в хотел, а вече се бе размекнала глуповато.

Дейвид й бе намерил това място и трябваше да му признае, че е свършил добра работа. Къщата бе кацнала на почти скрита от погледите тераса, високо сред хълмовете над „Сънсет“, защитена чрез стратегически разположените зелени плетове, от далекообхватни обективи и любопитни почитатели с бинокли. Тя бе проектирана от неизвестен, но много талантлив архитект вероятно още през трийсетте и преустройвана няколко пъти оттогава. Сега тя имаше вид на мароканска вила — мазилката бе с цвят на кафе с бели орнаменти в испански стил и мраморен фонтан, който ромолеше по цял ден на двора, а отвътре бе истинска нюйоркска мансарда с частен фитнес, домашен офис, оборудван с няколко телефонни линии, факсове и мощен компютър, най-добрата охранителна система с електронни сензори и много естествена светлина. Както и безброй огледала. Плувният басейн бе вдълбан в средата на централното фоайе, което бе още един детайл, който тя одобряваше. Роксана не харесваше откритите басейни. Всеки нещастник с хеликоптер можеше да те зяпа на воля.

Наемът бе астрономически, но какво от това? Тя бе астрономично богата. А много скоро щеше да е също толкова известна. Когато миналата нощ й се бе обадил Тобър, новината изобщо не я бе изненадала. Всички други, но не и нея. Именно затова бе дошла в Лос Анджелис и, разбира се, щеше да успее. Винаги успяваше.

Тя бе Роксана Феликс и винаги получаваше онова, което иска.

— И какво си й казал?

Сам Кендрик застина, тонът на Елинор никак не му харесваше. След петнайсет години практика като един от най-добрите агенти в Холивуд, той бе развил почти свръхестествени способности да усеща настроението на хората. Елинор бе много ядосана. Той се опита да върне позициите си.

— Всъщност, Елинор, Дейвид й се е обадил. Казал й е, че ще бъде допусната до кастинг за ролята на Морган. Както ни каза самата ти. Нищо повече.

— Аха. — Президентът на „Артемис“ почука с лакираните си нокти по вестниците пред нея. Всички бяха отпечатали статии на първите си страници със заглавия като: „Роксана започва актьорска кариера“, „Супермодел на големия екран“, и най-лошото в „Ню Йорк Таймс“, което гласеше: „Роксана измества Джулия, Уинона и останалите“.

Сам потисна собствения си гняв. Господи, колко права бе Елинор. Това бе най-непрофесионалното поведение, с което се бе сблъсквал през живота си. Но просто не биваше да издава чувствата си пред своята стара приятелка. Онази проклетница все пак му бе клиентка.

— Елинор, кълна ти се, ние нямаме нищо общо с това.

— Поставена съм в изключително трудна ситуация, Сам. Както знаеш, все още обмисляме кастинга. Не сме дали отговор на агентите на Бриджет, на Дженифър, на Джулия или на Уинона. И да прочетат това в шибаните вестници!

Сам застана нащрек. Елинор никога не ругаеше, винаги бе сдържана и почтителна като пастор в църква.

— Ще говоря с нея, Елинор, обещавам.

— Направи го. — Още бе ядосана. — Кълна ти се, би трябвало просто да дам изявление пред пресата и да заявя, че всичко е измислица на клиентката ти. Но само заради възможността наистина да я вземем за ролята, ще си наложа да премълча. Засега.

— Добре. — Кендрик кимна, поемайки вината.

— По-добре тръгвай, Сам. Трябва да се извиня на Майк Овиц, Джеф Бърг и всички други големи играчи в бизнеса, на които Роксана току-що плю в лицето. — Елинор си пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Сам, постарай се лично да говориш с нея. Не пращай онзи нахалник Тобър. Искам някой, който да даде урок на госпожица Феликс за това как стават нещата в киноиндустрията, някой, който няма да й се подмазва, вместо да й удари плесник.

Сам не можа да се сдържи и се ухили.

— Добре, Елинор. Лично ще се погрижа. Няма да се повтори.

— Дано.

Отново се бе превърнала в Ледената кралица, студена и властна. Кендрик направо съжали за превъплъщението й, докато се ръкуваше с нея на тръгване. Беше му донякъде интересно да види Елинор Маршал разгорещена, макар и гневът й да беше насочен към него. Винаги си бе представял как Пол Халфин я пъха във фризера, когато вечер се прибере у дома, само за да я постопли малко.

Елинор изхвърли Сам от мислите си още преди той да е излязъл, и се зае да се обажда на САА, ИСМ и всички останали, за да им предложи извиненията си — обиграни ловки фрази, които трябваше да разграничат „Артемис“ от всяка от тези публикации. Не можеха да си позволят да обидят никоя от големите звезди — никоя студия не можеше. Актрисите все още получаваха по-малки хонорари от колегите си мъже, но всяка година съотношението все повече се изравняваше. Това бе още нещо, което Елинор одобряваше, макар никога да не бе плащала на някоя актриса и долар повече от онова, което й се налагаше. Ако актрисите някога получеха равенство с мъжете, то това трябваше да стане по естествен начин, след като го наложат пазарните механизми. Не можеше да се намесва феминизмът или каквато и да била друга кауза. Бизнесът си е бизнес. Именно този закон бе осигурил в последна сметка мястото й в президентското кресло. И същият закон сега я принуждаваше да погледне на ситуацията с Роксана с цялата безпристрастност, на която бе способна.

Господи, направо полудяваше при мисълта, че тази жена вероятно си въобразяваше, че може просто да стъпче в краката си „Артемис“ и СКИ. Бе невероятно красива и невероятно надменна. А и съвсем не бе Мерил Стрийп. Мислеше, че хубавото й личице е паспортът й в живота и Елинор страшно би искала да й покаже, че не е така, като я отстрани от кастинга за ролята и я изложи пред всеки голям вестник, който й се кланяше днес.

Но не можеше да го направи.

Роксана, Роксана, Роксана. Само това слушаше цяла седмица. Веднага щом проектът бе получил зелена светлина, Дейвид Тобър започна да й се обажда по двайсет пъти на ден, от местните вестници и телевизионни канали я питаха какъв е отговорът й на слуховете, а и Том Голдмън изведнъж бе започнал да настоява тя да се яви на пробни снимки за ролята със Зак. Елинор само бе вдигнала рамене и се бе съгласила. В крайна сметка първоначалните проби на Роксана, които Сам бе изпратил, не бяха чак ужасни, макар и да не бяха достатъчно добри. Тъй като в главната мъжка роля щеше да се изяви дебютант, а и сценаристът бе съвсем нов в бизнеса, тя бе искала да заложат на сигурно с главната женска роля. Все пак доста пари щяха да отидат за този проект. Към момента изглеждаше, че „Сам Кендрик Интернешънъл“ са на път да сключат много добра сделка от типа пълен пакет за режисьора, звездата в главната мъжка роля и сценариста. А Джейк Келър повдигаше възражения буквално на всеки етап от процеса, от първото съвещание за продукцията до бюджета за маркетинг. Елинор бе наложила властта си над него, но в същото време той я бе принудил да заложи кариерата си. Трябваше да седи и да гледа как Том Голдмън, всевластният председател и главен изпълнителен директор, наблюдава отвисоко учтивите престрелки между двамата си най-важни ръководители на студията, сякаш се намираше на връх Олимп, без да взема страна, а само си води бележки. Стандартна практика за холивудските величия. Том нито критикуваше, нито хвалеше „Виж светлината“ и по този начин можеше да си припише всички заслуги, ако филмът се окажеше голям хит, и да се разграничи тотално от него, ако се провалеше. Всеки висш ръководител играеше по тези правила и тя се опитваше да не го приема лично. Но въпреки това я болеше. „Виж светлината“ бе първият й проект, виждаше се, че Том харесва сценария също като нея и тя копнееше той да я подкрепи. Може би защото имаше нещо дълбоко сексуално в представата за това как той захвърля всяко благоразумие заради нея. Но това бяха само мечти.

Във всеки случай бе удивена, че Том се замесва в кастинга; той бе прекалено зает за това, творческата страна на продукцията не бе в ресора на председателя, той бе човекът, който трябваше да се погрижи да изглеждат добре пред тайнствените господари и владетели на Уолстрийт. И все пак, щом искаше Роксана Феликс да се яви на пробни снимки, така да бъде. Той й беше шеф. И бе доста настоятелен по въпроса — защо, тя не можеше да си обясни.

— Елинор, сигурно си си загубила ума. Всички тези неизвестни имена…

— Не бих нарекла Зак Мейсън неизвестен — бе казала тя на съвещанието за кастинга, а спокойният й тон прикриваше жестока ирония. За кого се мислеше Джейк Келър? Тя скри задоволството си от факта, че Келър критикуваше пред Том собственото му предложение, а не нейното, както той предполагаше. Том бе разговарял с нея поверително, затова тя бе представила решението да допуснат Роксана до кастинга като свое.

И Джейк незабавно го бе атакувал.

— Неизвестни в света на киното. Вярно, той е рок звезда. Като Мик Джагър, Стинг и Мадона. Страхотен удар за бокс офис класациите.

— Вярно е. Но ние видяхме пробните снимки на Зак като актьор и всички сме на мнение, че има забележителен талант.

— Да, може би. — Келър не можеше да го отрече: пробните снимки на Зак бяха като дар божи; той играеше като Оливие и изглеждаше като Киану Рийвс. — Но все пак риск си е. А и не харесахме пробите на Роксана.

— Това бе, преди да се спрем на „Виж светлината“ като сценарий. Главната мъжка роля е на рок музикант, главната женска — на супермодел. И двамата на практика ще играят самите себе си. Мисля, че това е силен аргумент.

— Едва ли обмисляш сериозно идеята да я включиш в кастинга само въз основа на медийните й изяви — язвително Отговори Джейк.

Елинор бе изгледала скъпия му костюм, типичен за белите американци от англосаксонски произход, червената му коса, прилежно разделена на път по средата и бе изпитала силната неприязън, която обикновено пазеше за Изабел Кендрик и нейното сборище от дами, които се срещат на обяд в Бевърли Хилс. Бе пригладила с длан розовата си копринена пола на „Джордж Рех“ върху бедрата си, преди да му отговори, женствен, провокативен жест, който бе в пълен контраст с последвалите й думи.

— Утре ще направим пробни снимки на Роксана Феликс. — Направи пауза, за да могат всички да осъзнаят думите й.

Всички трябваше да си вземат бележка, всички тези новоизлюпени вицепрезиденти, които трескаво следяха как големите се сражават пред очите им. Тя бе президентът и не биваше да има никакво съмнение по въпроса. Джейк Келър бе натрупал десетгодишен стаж в творческия отдел, а тя бе дошла от маркетинга и поради това той се стремеше да изтъква творческите й слабости винаги и навсякъде, където можеше. И ако тя изобщо покажеше някаква слабост, той щеше да се възползва от факта като специалист по заразите от открита рана.

— Утре сутрин. Джейк, пробните тестове са в твоя ресор, така че ти уреди нещата. Аз ще дойда, когато се преглеждат пробните снимки следобед; можем да видим всички наведнъж. Том, на теб удобно ли ще ти бъде?

— Чудесно. Нямам никакви ангажименти, които да не мога да преместя в друго време.

Том я бе погледнал със съвсем лек блясък на веселие и одобрение в кафявите си очи, бе кимнал бавно, така че сърцето й бе подскочило, а Джейк Келър бе почервенял като домат.

— Съгласен ли си с това, Джейк? — бе настояла тя с хладен тон.

— Разбира се. Добре.

Трябваше да се съгласи. Той го знаеше, както и тя, както и всички присъстващи в залата. По дяволите, може би това бе проява на злобната и агресивна мъжка страна в характера й, но — признаваше си го — наистина й бе доставило удоволствие да му натрие носа.

Бе се почувствала странно, когато влезе в затъмнената зала за прожекции. Изведнъж Елинор се бе оказала лично обвързана с Роксана Феликс, жената, която тя не бе искала изобщо да участва в пробите. И залогът бе много сериозен: това бе първият й филм с рок музикант в главната роля, неизвестен сценарист и огромен бюджет. С това поне трябваше да се съгласи с Келър, главната женска роля бе важна. И бяха се обърнали към някои от най-големите имена в киноиндустрията. Шансът да работят със Зак и Фред бе предизвикал оспорвано съревнование сред цяло поколение актриси, това на Джордан Голдмън, поколението Х, за които и режисьорът, и звездата бяха истински идоли на поп културата. Реакцията им бе накарала Елинор да се почувства стара и изостанала; тя знаеше, че Мейсън е голяма звезда, бе виждала цифрите за продажбите на албумите му и всичко останало, но някак си нямаше представа за полурелигиозното обожание, което този човек можеше да вдъхнови. За двайсет и няколко годишните той бе пророк, техният Боб Дилън. Невероятно. Именно затова хора като Фред, Джулия и Уинона, все холивудски величия и много по-високо в йерархията на бизнеса от Зак, се конкурираха за правото да работят с него още преди да са го видели как играе.

Но след като различни красиви лица се сменяха едно след друго на екрана в пробните снимки със Зак, започна да я обзема ужасно тежко подозрение. Не се получаваше. С никоя от тях. О, всички бяха страхотни актриси и изглеждаха чудесно, дори напълно убедителни в ролята на супермодел. Но магията, сексуалното привличане със Зак, липсваше. „Виж светлината“ трябваше просто да пращи от сексуален заряд. Именно затова обикновено само мъже присъстваха на тези проби за главна женска роля в касови хитове — една жена трябваше да се класира високо не само с актьорското си майсторство, а и в еротичното си излъчване, което на снимачната площадка наричаха просто „сексуалния брояч“. Вулгарен израз, но много полезен; години наред поради тази причина Елинор Маршал не бе канена на прожекциите. Е, сега не можеха да я спрат. Сега тя бе президентът. Затова можеше да седи в малкия тъмен киносалон с момчетата и да гледа тъжно как актриса след актриса получаваха само учтиви тихи коментари. Страхотна игра, никакви искри. За „Виж светлината“ това нямаше да свърши работа.

И тогава най-накрая показаха пробните снимки на Роксана.

Мигновена реакция.

Щом камерата показа в едър план Морган, приятелката, която си пробиваше път зад кулисите, всеки мъж в стаята се размърда на стола си. Роксана бе с джинси и тениска, но докато крачеше уверено към средата на сцената, излъчваща надменност и отегчение, тя бе грациозна и опасна като лъвица. Разгонена лъвица. Реакцията на Мейсън бе невероятна, очите му се плъзнаха по гърдите и слабините й, докато се подготвяше за предстоящата схватка, и така явно я разсъбличаше с поглед, че Елинор за своя изненада усети как се възбужда, как към слабините й пробягва нежна тръпка на сексуално желание. Сега Роксана посегна да го удари по лицето и Мейсън улови ръката й, стисна я здраво и я прикова към някаква каса. Тя се измъкна от хватката му, предизвикваше го и изразът на лицето й бе толкова хищен, човек очакваше всеки миг да я види как оголва зъби и ръмжи насреща му. Възбуденото бъбрене на мъжете в залата затихна, чуваше се само тежкото им дишане. Зак и Роксана произнасяха репликите си на екрана, но Елинор забеляза, че никой не следеше друго, освен езика на телата им. Желанието, което пламтеше между тях, бе толкова силно, че тя се почувства така, сякаш внезапно бе нахлула в нечия спалня. Човек очакваше да ги види как забравят всичко и просто се нахвърлят един на друг, точно там, на сцената. Елинор усети, че неволно поглежда към Том Голдмън, за да види неговата реакция, да бъде близо до него, когато той се чувства така. Топъл, сладък копнеж обхвана слабините й, сякаш я галеше лека като перце ръка, сякаш Том нежно стопляше с дъха си шията й. Наистина се възбуди. Сексуалната енергия на екрана бе толкова силна, че й се прииска да вземе една клечка, за да види дали ще пламне от искрите. Дали си въобразяваше, или панталонът на Зак се бе опънал по-силно отпред? А стегнатите и високо вирнати зърна на гърдите на Роксана Феликс не потръпваха ли под памучната тениска?

Когато пробните снимки постепенно угаснаха в мрака, Елинор Маршал се заслуша в усилията на колегите си да успокоят дишането си и се усмихна доволно.

Върви по дяволите, Джейк Келър. Този филм ще стане страхотен.

Разбира се, точно тогава не обявиха никакво решение. Щеше да е прекалено голяма обида за всички останали кандидатки. Елинор просто бе отбелязала, че изпълнението изглежда интересно, а Том се бе съгласил с нея, след което всички се бяха върнали на работните си места. Но вътрешно всеки знаеше, че кастингът за Морган е приключил.

Именно затова, макар че нямаше официално съобщение за одобрен кандидат и въпреки че поведението й бе непростимо, Елинор Маршал знаеше, че няма да удари на Роксана шамара, който тя заслужаваше.

Роксана Феликс бе новата им звезда.

Елинор приключи разговора си с Майк Овиц, като сипеше най-искрените си извинения, и бързо натисна мигащото в червено бутонче на телефона си. Том Голдмън я търсеше.

— Срещна ли се със Сам?

— Да. Ще поговори с нея. Казах му да го направи лично.

Голдмън изсумтя.

— Добре. Е, мисля, че е най-добре да излезем с потвърждение възможно най-скоро. Ако ги държим в напрежение още два дни и после обявим, че сме избрали Роксана, ще изглежда, че само ги разиграваме.

— Внимавай с изразите — автоматично се обади Елинор. — Добре, Том. Тъкмо приключих разговор по телефона със САА, така че нека мине поне час и ще пусна съобщението. Става ли?

Той се засмя, нисък, топъл звук.

— Разбира се. Ще оставя това на безупречната ти преценка.

Последва миг тишина.

— Ще дойдеш ли на партито на Изабел Кендрик утре? — попита небрежно Том.

— Само за десетина минути. Колкото да се покажем и веднага си тръгваме. — Елинор се усмихна в слушалката. — Ако изобщо не се появя, Изабел и… — Едва не каза и Джордан, но се спря тъкмо навреме. — … и останалите ще забучат малките си вуду игли в тялото ми.

— О! — Звучеше разочарован, неуверен. — Надявах се, че ще останеш по-дълго. Би могло да ни се удаде случай да поговорим.

Елинор усети как се напряга, същото онова усещане за болезнена възбуда, което бе изпитала и вчера сутринта с Том. Трябваше да го пробва.

— Но ние говорим непрекъснато.

— Не за бизнес.

— Виждаме се и на обществени места. Нали играхме тенис миналия уикенд.

Пауза.

— Имах предвид насаме.

Сякаш я разтърси електрически ток. Опита се да контролира емоциите си. Възможно най-спокойно каза:

— Да не би да имаш предвид, че на голямо парти ще можем да се измъкнем от останалите и да поприказваме?

— Да. Точно така. — Отново сумтеше, явно се чувстваше притеснен.

Елинор се опасяваше, че звукът от туптенето на сърцето й може да я оглуши. Не можеше да говори.

— Както и да е — каза Том. — Просто се надявах да останеш.

— Ще остана — обади се Елинор.

Той затвори.

Цяла една минута Елинор Маршал остана загледана в телефона, докато се опитваше да обуздае дивия зов на страстта, която бликаше във вените й.

Дейвид Тобър бе обсебил живота й и Мегън не знаеше кое е най-прекрасното — начинът, по който се бе появил с червената си кола и я бе измъкнал от мизерната й работа; шампанското и розовите рози, които бе изпратил на другата сутрин; или самото подписване на договора в мраморните офиси на СКИ под непроницаемия поглед на самия Сам Кендрик и мрачния взор на Кевин Скот, договор — както с огромно удоволствие й бе съобщил Дейвид — за двеста и петдесет хиляди долара. Четвърт милион долара! Тина и Джийни бяха напълно смаяни и не можеха да скрият завистта си, дори и само за да й се подмажат, както бе очаквала да стане. Може и да не бе в стила на деветдесетте години, но Мегън истински се бе зарадвала при вида на зяпналите им усти. Макар че това бе нищо в сравнение с удоволствието, което бе изпитала, когато бе отишла до „Мистър Чикън“ с новия си мерцедес, за да вземе Стейси в обедната й почивка. Боб Дженкинс се бе опитал да я предразположи, като се бе извинил, че е бил „малко рязък“ с нея и се бе опитал да я поласкае: „Всички знаехме, че ще успееш, Мегън. В мига, в който прекрачи прага, разбрахме, че ще станеш много важен човек“. При което тя се бе обърнала насред смълчания ресторант и бе заявила високо и отчетливо: „За разлика от теб, Боб, пъпчив нещастнико“.

Е, вярно казваха хората.

Отмъщението бе сладко.

Мегън още не можеше да повярва напълно, че всичко е истина. Трябваше да се щипе всяка сутрин, когато се събудеше, огледаше се наоколо и се питаше дали всичко се случва наяве. Все още й трябваха миг-два, за да осъзнае къде се намира: новият й апартамент бе толкова чист и просторен, в сравнение с жилищата, с които бе свикнала, а и бе тих като библиотека. Без да се брои уличният шум, разбира се, но в града човек преставаше да го забелязва. Не, имаше предвид, че вече не се налагаше да слуша кавгите на Джийни и Тина, не се случваше да стане и да открие, че топлата вода е свършила, а някакъв небръснат тип, когото Тина е довела със себе си, седи в кухнята и пие кафе от нейната чаша. Това място бе нейно; имаше напълно оборудвана кухня, меки килими във всяка стая и дори малък домашен кабинет, в който да пише. Дейвид го бе намерил за нея и когато бе пристъпила прага му, се наложи да се бори със сълзите си.

— Прекрасно е, Дейвид! Но не мога да си го позволя.

— Разбира се, че можеш.

Той бе толкова сигурен, толкова уверен; Мегън погледна безупречно стоящия му костюм и платинения „Ролекс“ и се почувства като глупачка, че изобщо бе предположила подобно нещо. Разбира се, че можеше да си го позволи, иначе Дейвид изобщо не би го наел за нея.

— Плащаме наема и другите разходи директно от сметката ти. Няма защо да се притесняваш. Няма нужда да се тревожиш за нищо.

— От моята сметка ли?

— Отворихме ти сметка в кантората на Норма Дрю. Сега те са твои счетоводители. Ще се разбираш прекрасно с тях, винаги ги използвам за новите си клиенти.

Моите счетоводители! Не знаеше дали да се засмее, или да се разплаче. Какво би казала майка й, ако можеше да я види сега? Пълничката, невзрачна Мегън, вечната неудачница, последният човек в семейството, за когото се сещаха, бе настанена в елегантен собствен апартамент в сърцето на „Сенчъри Сити“, Лос Анджелис. Мегън знаеше, че би трябвало да им се обади и да им съобщи новината, но по някаква причина все отлагаше. Семейството й обикновено не я насърчаваше и дълбоко в себе си тя се опасяваше, че може да я критикуват за нещо, и което бе още по-лошо, че тя може да се засегне от думите им. Не искаше никой да отнема от блясъка на тази току-що разцъфнала роза засега.

— За всичките ти нови клиенти ли? — не се сдържа и попита тя. — Това включва ли и Зак Мейсън?

Дейвид се засмя добродушно. „По дяволите, какъв сексапилен смях — помисли си Мегън. — Задоволен, сякаш току-що е правил секс“. Но пък бездруго всичко у Дейвид Тобър я караше да мисли за секс.

— Да, и него. — Той проточи врат и надникна в спалнята й, при което забеляза плакатите на „Дарк Ейнджъл“ и „Металика“, залепени на стената. Мегън винаги окачваше тези плакати най-напред, където и да идеше — помагаха й да се установи на новото място. Но за пръв път се почувства засрамена. Той сигурно щеше да си помисли, че е прекалено стара за плакати. Виждам, че си му почитателка.

Тя кимна и се изчерви.

— Е, сега имате общи счетоводители. Така ще има за какво друго да си говорите, освен за музика, когато ви запозная.

— Когато ни запознаеш ли? — повтори Мегън, затаила дъх.

— Разбира се. На приема на Изабел Кендрик утре вечер. Попитах Сам дали мога да те заведа. Всички ще са там — Зак Мейсън, Фред Флореску, Сам, шефовете на „Артемис“, които отговарят за твоя проект.

Нейният проект!

— И аз. — Дейвид й отправи специалната си ленива усмивка и съвършено белите му зъби блеснаха ослепително на загорялото му лице.

В този костюм на „Гучи“, който се изпълваше от внушителния му гръден кош, той напомняше на Мегън за атлетите, на които възлагаха футболните надежди в колежа, или за някой възхитителен модел, излязъл направо от рекламна кампания на „Армани“. Не можеше да мисли за собствената си нещастна кожа или пухкавото си тяло, когато бе с него. Нямаше начин да мисли за нещо физическо, освен за него. Бе така прекрасен, че й бе трудно да откъсне поглед от него. Сякаш прочел мислите й, Тобър й намигна.

— Не съм Зак Мейсън, знам. Но ще ми позволиш ли да бъда твой кавалер за този прием, Мегън? Нямам търпение да се похваля пред всички с новия си клиент.

„Той смята да се хвали с мен?“, помисли си Мегън и й се прииска сама да се прегърне.

— С удоволствие ще дойда с теб, Дейвид — срамежливо каза тя.

— Чудесно. — Още една ослепителна усмивка и той понечи да си тръгне. — О, и, Мегън — подаде й той златна карта „Америкън Експрес“, издадена на нейно име, — трябва да излезеш и да си купиш нова рокля. Не се засягай, но това е сериозен прием и не мисля, че онова, с което разполагаш, отговаря на случая.

Той погледна безизразно към обикновената й черна рокля, единствения й хубав тоалет, която висеше самотна в отворения гардероб.

— Не. Разбира се. Разбира се — побърза да се съгласи Мегън, пламнала от срам.

— Страхотно. — Вдигна ръката й към устата си и я целуна, а лекият допир на устните му опари кожата й. — Ще се видим утре.

После си бе тръгнал и бе оставил Мегън сама с кредитна карта за петнайсет хиляди долара, с цял един ден, за да се приготви за появата си в новия свят, който я очакваше, и без нито една жива душа, с която да си поговори.