Луиз Бегшоу
Филмът (17)

Седемнадесета глава

Лимузината спря точно пред задния вход, за да остави Мегън. Само по този начин шофьорът можеше да гарантира, че тълпата няма да й се нахвърли.

— Скъпа, ако тези хлапета те видят да минаваш през тях с това нещо — той кимна към ламинирания пропуск за неограничен достъп, който висеше на врата й, — сериозно ще загазиш. В друг случай бих казал просто да го прибереш в джоба си, но точно сега не искам да поемам риск.

Тя кимна в знак на съгласие. Фенове се тълпяха навсякъде по пътя, по който бяха минали към задния вход; Служителите от охраната се мъчеха да ги задържат зад въжетата, но на всеки пет секунди някое хлапе се отскубваше и скачаше към колата, започваше да тропа по прозорците с истерично лице, разкривено от обожание и неистова молба. Мегън си бе помислила, че Зак Мейсън просто се перчи както винаги, когато лимузината с тъмни стъкла, изпратена от организаторите на концерта, бе пристигнала пред апартамента й, за да я заведе до стадиона, но сега вече не бе толкова сигурна. Точно в този момент бе много благодарна, че може да вижда възбудената тълпа, без самата тя да бъде видяна.

— Винаги ли е така? — попита Мегън.

— Не и за „Илектрик Сити“. Значи не си чула слуховете?

— Какви слухове?

— Казват, че Зак Мейсън щял да се появи тук тази вечер. Говори се, че щял да участва в концерта.

Мегън погледна тълпата от крещящи и викащи фенове.

— Всички тези хлапета са тук заради Зак Мейсън?

— До едно — отвърна шофьорът.

Дейвид Тобър се появи пет минути преди началото на шоуто. Нямаше защо да се подлага на подобно мъчение по-дълго, отколкото бе необходимо. А и при това само двайсет минути преди началото се бе наслаждавал на невероятно изкусно изпълнение на френска любов от една много скъпа проститутка, а това съвсем не бе преживяване, което би искал да претупа набързо. Плащаше достатъчно висока цена. Бе я накарал да направи бавен стриптийз, после да го масажира и накрая да завърши този особено приятен следобед с отлично изпълнение с уста.

Понякога обичаше да си плаща за това. Така не се налагаше да разговаря с тях. Това много му бе харесало, докато горещите й, сочни устни се плъзгаха нагоре-надолу по напрегнатия му пенис, постепенно увеличавайки натиска, езикът й галеше и кръжеше около главата на пениса му, а после се плъзгаше по цялата му дължина. Представяше си Роксана Феликс, легнала по гръб под него, но това всъщност не го възбуди. Дори и само мисълта за Роксана можеше да му развали удоволствието; тя бе най-амбициозната, най-агресивната жена, която някога бе срещал. Предпочиташе такива като Мегън Силвър — доверчиви и копнеещи да угодят на другия. Тя, разбира се, съвсем не бе Роксана Феликс, но… беше хубава. След като я бе накарал да свали излишните килограми и я бе облякъл в прилични дрехи, да, беше доста хубавичка…

Докато пенисът му набъбваше още повече и Дейвид усети приближаването на оргазма, той всъщност започна да си представя Мегън, застанала на колене пред него. Знаеше, че тя с удоволствие ще го направи. Би й харесало всичко, което той предложи…

По време на краткия път до „Колизеума“ Тобър продължи да мисли за Мегън. В „Артемис“ се говореше, че е изключително талантлива, но си бе спечелила врагове в лицето на Роксана Феликс и Зак Мейсън. Но пък доколкото Дейвид можеше да прецени, никой не се разбираше с онази кучка. Впрочем непрестанните спорове със Зак бяха започнали да го притесняват. Ако можеше да накара Мегън да преглътне гордостта си и да започне да се държи по-любезно с Мейсън, бъдещето й навярно щеше да се окаже доста розово. Както му бе изтъкнала Глория, хората като Майкъл Крайтън и Джон Гришъм печелеха по пет милиона на сценарий.

Нямаше нищо против да получи дял от този пай.

Може би щеше да зарадва малката Мегън Силвър.

Дейвид отиде до касата и взе оттам пропуска за специални гости, който Зак му бе оставил. С отвращение отлепи гърба на картончето и го залепи на ревера на сакото си от „Ромео Гигли“. Пфу. Сигурно щеше да остане противно петно.

Забеляза, че никое от хлапетата, които се тълпяха във фоайето и пред входа, не е облечено в прилични дрехи. Навсякъде се виждаха само кожа, джинси и тениски на „Смашинг Пъмпкинс“. Време бе да иде зад кулисите; ако имаше нещо, което да презира особено много, това бе да се мотае в тълпата от простосмъртни.

Роксана слезе от лимузината си. Ламинираният пропуск за пълен достъп бе прикрепен към колана й, така че да се вижда съвсем ясно. За да е сигурна, че ще се появи на всички снимки.

Зак й бе изпратил самозалепващ се пропуск, някакво мизерно картонче. Това си беше обида и ако не бе толкова решена да впримчи копелето в мрежата си, изобщо нямаше да се появи. Но в този случай се обади на Сам Кендрик.

— Трябва ми ламиниран пропуск за пълен достъп за шоуто довечера, Сам. Обади се на организаторите и накарай някой да ми го донесе.

— Роксана, Зак има грижата за…

— Веднага, Сам. Или недей да идваш този следобед. Или когато и да било.

Пауза.

— Добре.

За миг си позволи да се наслади на усещането за власт. Значи вече бе започнало. Докато дойдеше времето на проклетите снимки, Сам Кендрик щеше да се върти около нея като паленце. В случай че не бе залепен плътно за нея.

При тази мисъл я прониза лека тръпка на желание.

— Благодаря ти, скъпи. — Беше олицетворение на благостта. — Защо не го донесеш лично, когато минеш следобед?

— Много бих искал — отвърна той тихо, настоятелно.

— Взаимно е.

И наистина бе така. Това бе странното. И то я объркваше. Мисълта, че може да й харесва да прави секс със Сам Кендрик, дори и да няма никаква изгода от това.

— Наистина ли си подписала договор за четирийсет милиона долара?

— Да, истина е.

— Значи не ти е нужно да ставаш кинозвезда.

— Аз искам да стана кинозвезда — поправи го Роксана.

— Винаги ли получаваш каквото искаш? — меко попита Кендрик.

— Винаги — отговори му тя и затвори.

Роксана се извърна и махна грациозно на побеснялата тълпа, която задръстваше входа към кулисите, като се постара да не покаже моментната си тревога. Мили боже, каква глутница маниаци. Такива ли бяха музикалните фенове? Собствените й почитатели никога, абсолютно никога не демонстрираха подобна страст.

Когато се обърна и тръгна навътре към стадиона, някакво младо момиче прескочи въжето, което ограничаваше достъпа на тълпата, и се втурна към нея, с изкривено от омраза лице. Роксана се дръпна назад, обзета от парализиращ страх. Това бе ужасът за всеки модел. Някой побъркан с нож, пистолет, флаконче киселина…

Служителите от охраната се втурнаха към момичето и го спряха, преди да е направило и две крачки навътре след въжетата.

— Кучка! Кучка! — крещеше момичето. — Ти си, нали? Ти си! Той е твой! Аз го обичам!

— Кой? — успя да възкликне Роксана, докато мъжете я издърпваха настрани.

— Зак! Зак Мейсън! Ти си му гадже! Казаха го по MTV!

Смаяна, Роксана отправи ослепителна усмивка към фотографите, които чакаха край задния вход.

— Вярно ли е това, Роксана? — извика един репортер. — Заради приятеля ли си тук?

— Зак Мейсън ли те покани?

— Кой ти даде ламинирания пропуск, Роксана? Зак ли го уреди?

— Нима филмът ще се превърне в любовна история и извън екрана?

— Двамата бяхте ли двойка, преди да получите ролите си?

— Роксана! Роксана!

Отметнала коса назад, Роксана деликатно свали слънчевите си очила „Рейбан“.

— Със Зак Мейсън работим заедно по филма „Виж светлината“, момчета — заяви тя с меден глас, сдържано и леко притеснено. — Това е единственото, което мога да кажа засега. Тук съм, за да се насладя на шоуто.

Моментално се задействаха камерите; светкавиците проблясваха като картечен огън.

— Роксана! Рокс! Насам, моля! Само две секунди!

Позволи им да я снимат близо минута, после им обърна гръб. Винаги трябваше да ги кара да искат още…

— Роксана! — извика след нея един от журналистите. — Кога е сватбата?

Докато влизаше в стадиона, Роксана Феликс се усмихна на самата себе си.

Прожекторите в предната част на стадиона бяха включени на пълна мощност. От мястото си зад скелето на сцената Мегън можеше да види сценичните работници, които правеха последни корекции на декорите, техниците, които добавяха някой високоговорител тук, някой лазер — там. „Илектрик Сити“ бяха прочути с новаторските си решения при изграждането на сцената; бяха най-добрите след турнето „Зоо TV“ на „Ю Ту“ — използваха гигантски холограми и компютърни изображения. От тонколоните гърмеше музика на запис, адски силна, накъсвана от футболни свирки, писъци и викове от тълпата.

Напрегнатото очакване се усещаше като статично електричество във въздуха. Всеки момент щяха да излязат основните участници в концерта.

Мегън крачеше напред, като се опитваше да си даде вид, че знае къде отива, докато стомахът й бе свит на топка от вълнение и нерви. Най-близкото преживяване до това да се озове зад кулисите през целия й живот бе, когато припадна на първия ред в клуб „Стоун“ в Сан Франциско по време на изпълнение на „Бад Брейнс“ и хората от охраната я издърпаха зад един високоговорител. Тогава й дадоха чаша топла чешмяна вода и отново я върнаха в публиката. При това „Стоун“ бе съвсем малък клуб.

Ламиниран пропуск за неограничен достъп до концерт на „Колизеума“ в Лос Анджелис далеч надхвърляше представите й за нормално преживяване.

Да бъде гост на Зак Мейсън, бе тотално ново преживяване.

„Къде, за бога, е Дейвид? — помисли си Мегън, докато се дръпваше от пътя на поредния сценичен работник, понесъл нанякъде огромна подвижна стълба. — Защо го няма още? Имам нужда от помощ! Не знам къде, по дяволите, трябва да отида!“

Бе помолила Дейвид да я заведе на шоуто, но той бе казал, че има да върши нещо спешно по отношение на договорите си следобеда и бе попитал дали не могат да се срещнат направо там. Разочарована, Мегън се бе съгласила. Бе се надявала, че Дейвид ще иска да я заведе… но защо ли се заблуждаваше? Само защото бе отслабнала малко и той й бе намерил горе-долу прилични дрехи, това не означаваше, че изведнъж е станала достойна за Дейвид Тобър. Той беше голям агент, движеше се с важните клечки. Беше изискан, елегантен, със суперстегнато тяло и много красив. Все неща, които тя никога нямаше да бъде. Независимо колко километра щеше да пробяга на тренажора вкъщи.

Но й се искаше Дейвид да е тук сега. Искаше й се някой да е с нея. Беше страшно да се намира зад кулисите на концерт на стадиона, без никаква представа къде да се дене и какво да прави, просто да се мотае из бетонния лабиринт и да се опитва да не пречи на никого. А също и много вълнуващо. Невероятно възбуждащо бе да знае, че може да иде където си поиска, да говори с момчетата от групата, ако реши, да наблюдава концерта отстрани на сцената, вместо от три километра разстояние в края на морето от седалки. Вместо да се напряга, за да зърне за миг пет фигури, големи като кибритени клечки, можеше да стои зад микрофоните достатъчно близо, за да се пресегне и да докосне китариста.

Щеше да види огромната тълпа, простряна в краката й. Щеше да види онова, което виждаше групата.

За всеки рок фен това бе сбъдната мечта: някой да те измъкне от тълпата и да те пренесе от другата страна.

Мегън се чудеше защо Зак го бе направил за нея.

— Хей!

Тя подскочи. Господи, колко беше жалка; все се пречкаше някому. Сигурно бяха изпратили някой служител, за да й каже да се махне от пътя му…

— Мегън! Насам.

— О, здрасти, Зак — притесни се тя. — Търсех те.

Той се приближи до нея, развеселен.

— Тениска на „Дарк Ейнджъл“ — отбеляза той и посегна да докосне тениската й. — Да не си била почитателка на групата?

Мегън извърна очи. Когато се бе приготвяла да излезе, това й се бе сторило много добра идея; черни джинси, боти с висок ток и любимата й тениска на „Дарк Ейнджъл“ със златния ангел на черен фон. Облеклото й носеше послание. Щеше да е истинска крачеща обида за негодника.

Дейвид й бе обяснил съвсем ясно, че като сценарист тя се намира на едно от най-ниските стъпала. Ако искаше да си запази работата, ако искаше да пише сценарии и за други филми, беше най-разумно да си затваря устата и да се усмихва; да се разбира с всички, за да върви напред. А и четвърт милион долара бяха много пари. Затова тя преглъщаше всички обиди, които Роксана Феликс й отправяше, и ако не успяваше напълно да си сдържи езика пред Зак, поне се стараеше, колкото й бе по силите. Леки забележки, малко язвителни коментари, това бе всичко, с което отвръщаше на постоянните му заяждания. През цялото време, докато преработваха сценария, още от онази катастрофална първа среща Зак Мейсън се заяждаше с нея, тормозеше я, наричаше писането й нереалистично и наивно. Вярно, че в процеса на работата отношението му се подобри леко, но все пак… А и макар Зак вече да се държеше малко по-мило с нея, Роксана внезапно стана десет пъти по-зла. И ако двамата със Зак бяха на различно мнение, тогава Роксана заставаше зад гърба на колегата си звезда и почваше да сипе злъч върху позицията на Мегън. Като последния път. Но това можеше да се очаква; Роксана и Зак явно имаха връзка, ако се съди по това как тя позираше пред него по време на срещите и как непрекъснато го подкрепяше. А и всички клюкарски рубрики във вестниците и списанията твърдяха, че са двойка.

Бе й интересно дали онази нахалница щеше да се появи тук тази вечер. Мегън се съмняваше, че дава и пет пари за рокендрола, но събитието щеше да се отразява от медиите, така че навярно щеше да се покаже. Мегън нямаше търпение. Но не бе облякла тениската на „Дарк Ейнджъл“ заради Зак и Роксана; двамата галеници на съдбата можеха да правят каквото си щат заедно. Не, с облеклото си тя искаше да каже онова, което нямаше куража да изрече на глас. Като например:

„Върви по дяволите, Зак Мейсън. Ти ни предаде.

Ти си просто поредната звезда с голямо его, разглезен нехранимайко, фалшив пророк. Забогатя на гърба на нашите мечти. Излъга ни. Излъга мен.“

Но пък Зак й бе изпратил лимузина, както и този невероятен пропуск, казал й бе, че може да прави каквото иска, да иде, където реши. Мегън се чувстваше задължена и объркана. Защо го правеше? Какви бяха мотивите му?

Той я мразеше! Нямаше логика.

— Да, бях — измърмори тя. — Всички бяхме.

Зак усети критичната нотка в гласа й, но не й обърна внимание.

— Някога гледала ли си ни на живо?

Мегън го погледна право в очите.

— Гледала съм ви шестнайсет пъти. Бях на концерта ви в „Омни“ в Оуклънд, когато едва започвахте. Била съм в „Стоун“. А когато свирихте за последно тук — махна с ръка тя — преди две години, аз и няколко приятели от колежа цял месец спестявахме, за да дойдем.

Зак Мейсън кимна леко.

Мегън отново го погледна. И той бе с джинси и ботуши, черни, както и черна прозрачна риза от шифон — последен вик на модата в алтернативната метъл музика. През нея се виждаше тялото му; без прикритието на плата, Мегън забеляза, че той всъщност е по-мускулест, отколкото си бе представяла. Като Киану Рийвс в „Скорост“. А лицето му бе дори по-красиво: изсечена, мъжествена челюст; дълга черна коса, която му придаваше диво и застрашително излъчване; и невероятни очи, като на хищник, очи, които бяха прониквали в душите на цяло поколение млади хора, очи, в които се бе взирала като част от публиката, когато бе тийнейджърка, и които бяха възпламенили бунта в душата й. Усети горещ прилив на желание и се възмути от себе си.

— Харесваше ли ни? — попита той.

Мегън се изчерви. Не искаше да казва нищо на Мейсън. Да си признае, че е била техен почитател и че Зак е бил нейният идол, означаваше да се постави в подчинена позиция. Сега той знаеше, че тя му се е възхищавала. Дори нещо повече. И това не й харесваше.

— Гледала съм ви шестнайсет пъти, Шерлок. Ти как мислиш?

— Мисля, че си много хубава — каза Зак. Посегна и докосна меките й кестеняви къдрици. — Прекалено хубава, за да изглеждаш ядосана непрекъснато.

Мегън бе напълно объркана. Звучеше искрено. Този човек излизаше с най-известния супермодел в света и току-що я бе нарекъл хубава?

— Благодаря — измърмори тя, а после си спомни доброто възпитание и добави: — И благодаря за пропуска.

Той махна небрежно с ръка, все така взрян в очите й.

— За нищо. Кой наш албум харесваше най-много?

— Какво те интересува? — сопна се Мегън. Подиграваше й се. Сигурно беше така.

— Искам да знам. Направи ми това удоволствие — каза Зак и й се усмихна подканващо.

Тълпата навън започна да скандира името на групата и Мегън усети слабините й да потръпват от желание. О, господи. Знаеше, че би трябвало да е по-силна, но… той бе толкова красив. Опасен и красив.

— „Кестеняв“ — сопнато отвърна тя. — Ясно?

— Не приличаш много на фен — отбеляза той.

— А ти не се държиш като герой! — ухапа го на свой ред Мегън, ядосана.

Той замълча.

Навън шумът от публиката бе направо оглушителен. Мегън усети как в нея се надига страх. О, господи, какво бе сторила? Зак бе звездата на филма. Ако поискаше, можеше да се обади на Дейвид Тобър и да я отстранят от проекта завинаги.

— Не знаеш нищо за живота ми — меко каза Зак. — Искаш ли да поговорим защо разцепих групата?

Тя поклати глава безмълвно.

„Знам защо разцепи групата, негоднико. За пари. Заради парите от продажбите на рекламните тениски. И защото мениджърката ви не е искала да ти се подмазва до безкрайност. Дейвид ми каза“.

— Имах си причини.

„Да, около двайсет милиона такива“, мислеше си Мегън, но на глас каза само:

— Животът си е твой, Зак. „Дарк Ейнджъл“ бяха твоята група. Не моя. Можеш да правиш каквото си искаш.

За миг той просто остана там, загледан в нея, после извърна очи.

— Шоуто скоро ще започне — каза той. — Ела с мен, ще те заведа някъде, откъдето ще имаш добър изглед.

Роксана Феликс кипеше от гняв. Седеше заедно с Мегън Силвър и още няколко жени, съпруги и гаджета на музикантите от групата, в малка, закрита ВИП ложа, отстрани до сцената. Лазери пронизваха мрака; цветни прожектори танцуваха по сцената и осветяваха стотици лица в морето от фенове, което се простираше пред тях. От дясната им страна „Илектрик Сити“ изпълняваха с истински ентусиазъм последния си хит в класацията Топ 10. Роксана не забелязваше нищо.

Знаеше само, че преди десет минути, докато тя си седеше тук, Зак Мейсън лично бе довел Мегън Силвър, онази невзрачна малка мърла, във ВИП ложата, и освен това Мегън — някакво си неизвестно момиче, писателка, за бога! — беше с ламиниран пропуск, за който явно не й се бе наложило да използва връзки. Зак бе изпратил на малката мишка пропуск за неограничен достъп!

Зак предпочиташе Мегън пред нея!

И най-лошото бе изненаданият поглед, който й бе хвърлил, когато забеляза нейния пропуск — най-напред изненадан, а след това и онзи ужасен многозначителен поглед, пълен с презрение. Невзрачната мишка, разбира се, не го бе забелязала. Бе прекалено заета да зяпа групата и публиката, нелепо удивена. Мегън Силвър всъщност се вълнуваше от подобни неща!

Роксана се загледа в тила й. Значи това иска Мейсън, така ли? Магаре вместо еднорог. Врабче вместо паун. При това тя бе толкова наивно същество, че дори не го осъзнаваше.

Е, по-добре би било за малката мишка да не застава на пътя й. Защото, ако го направеше, щеше да си плати!