Луиз Бегшоу
Филмът (15)

Петнадесета глава

— У мен са резултатите от изследванията ви — заяви доктор Хейдън.

На Елинор й се искаше да й се развика: „Разбира се, че при вас са резултатите от изследванията ми — нали ме извикахте в кабинета си?“ Но не каза нищо. Както винаги. Страхът от очакването просто бе прекалено силен. Прегледите й три пъти годишно при най-добрия специалист по проблемите на зачатието в Лос Анджелис бяха нещо, от което едновременно се нуждаеше и което я плашеше; нуждаеше се от тях, за да се увери, че все още не е прекалено късно за нея, и в същото време се страхуваше, защото този път можеше да се окаже, че е, че при това посещение доктор Хейдън ще измърмори нещо от рода на това, че забременяването й може да се окаже проблемно. Да не говорим, че самото влизане в клиниката „Хейдън“ бе трудно за нея, защото изваждаше наяве най-дълбоките й терзания и най-големите й страхове. Знаеше, че всеки изминал ден я приближава все по-близо до границата. Трябваше да избере. Да остане завинаги с Пол, или да го напусне. Да се задоми, или да рискува всичко. Да обрече на риск дори шанса си да има дете. Защото точно сега не познаваше друг мъж, с когото би могла да бъде, а времето й изтичаше.

Откакто „Виж светлината“ бе влязъл в етапа на предварителна подготовка, Том Голдмън я избягваше тотално. Срещаха се само в компанията на други хора. Някак си се оказваше така, че проблемите на висшето ръководство се обсъждаха все по телефона. И винаги когато Джейк Келър повдигнеше ново възражение относно начина, по който Елинор ръководеше процеса на редактиране на сценария, Том задължително искаше то да бъде официално отбелязано и документирано. Изведнъж отново се бе превърнал в председател на студията, в официалната власт, в човека, който има последната дума, безпристрастен като цар Соломон.

Елинор не бе изненадана. Беше се вразумил, както и бе очаквала, и сега се затваряше в черупката си, засрамен от онова, което би могло да се случи. Тя на свой ред се бе затрупала с работа, а такава имаше повече от достатъчно. Бе лично отговорна за този голям и високобюджетен филм — заложени бяха деветдесет и пет милиона долара.

Но вътрешно, тайничко скърбеше.

Нещо дълбоко в нея бе умряло.

— С удоволствие мога да кажа, че всичко изглежда съвсем наред — продължи доктор Хейдън и Елинор усети как се разтапя от изпитаното облекчение.

Огледа елегантната приемна на клиниката — истинска фантазия на тема майчинство в розово и нежносиньо, видя плакатите за изследванията в областта на рака на гърдата и онези, на които бяха изобразени упражнения за раздвижване на бъдещи майки — и се опита да прикрие чувствата си. Доктор Хейдън и без това я смяташе за странна. Щом е толкова загрижена за плодовитостта си, защо не забременее? Сигурно бе единствената пациентка в списъка на скъпата клиника, която все още редовно използва диафрагмата си. Докато седеше в чакалнята с дъбова ламперия по стените редом с останалите пациентки — нервни, притеснени жени, готови да се подложат на лекарствена терапия, да следят графиците за изкуствено осеменяване и един бог знае какво още — жени, които Елинор знаеше, че биха дали всичко, за да чуят думите, които тя току-що бе чула, за всички тях действията й биха изглеждали неразбираеми, всъщност и за самата нея. Запита се какво ли си мисли за нея доктор Хейдън. Че е егоистка? Безгрижна? Дори аморална?

Елинор стисна здраво ръце в скута си. Кого го е грижа какво мисли тя? Можеше да изследва плодовитостта си, ако така е решила, и това не означаваше, че е длъжна да забременее. „Тялото си е мое, изборът е мой“, напомни си тя.

— Но нивата на плодовитост са спаднали леко — продължи лекарката. Гласът й бе студен и клинично безстрастен. — Способността на една жена да забременее естествено намалява с възрастта и при вас този процес сега се ускорява.

Облекчението бе изместено от лепкав страх.

— Но нали казахте, че все още мога да зачена? — настоя Елинор.

Доктор Хейдън я погледна над телените рамки на очилата си.

— В този момент ли? Абсолютно. Но това, че бихте могли да заченете, е съвсем различно от фактическото зачеване. — Погледът й бе твърд. — Госпожице Маршал, навлизате в последните години на репродуктивния си живот. Ако искате да имате дете, мой дълг е да ви посъветвам да започнете опитите за забременяване възможно най-скоро и във всеки случай не по-късно от шест месеца.

Елинор седеше напълно неподвижна. Лиз Хейдън протегна през масата набръчкана си ръка и потупа гладката китка на Елинор.

— Знаете, че не е прекалено късно.

Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря ви, докторе.

„Не е прекалено късно — замаяно си мислеше Елинор, — но скоро ще бъде“.

Мегън казваше:

— Искам той да пие мляко. Нарочно. Морган седи зад кулисите и току-що сме я видели да смесва водка с портокалов сок — с много малко сок, нали така? Тя е лошо момиче, употребява наркотици, пие. Но Джейсън, който уж е необузданият тип, не е такъв всъщност. Искам да подчертая това, като го накарам да посегне към кутията с мляко. Той е чист, а тя — не. Въпросът е в контраста.

Горещината в заседателната зала бе невероятна, въпреки че всички прозорци бяха отворени и климатиците работеха с пълна мощност. Навън грееше жаркото слънце на Лос Анджелис, напичаше палмите, които се редяха край алеята, и дългите лимузини, паркирани отпред. Служителите на студията минаваха край тях с навити ръкави на ризите и се разхлаждаха, като размахваха пред лицата си папки със сценарии и различни документи. Ледът в каните с изстудена вода се стапяше за минути.

На никой не му се работеше. Но се налагаше. Оставаха само три седмици до началото на снимките.

Президентът на студията седеше леко встрани в кремав костюм и си водеше бележки. Роксана Феликс, чиято дълга коса бе сплетена на две дебели, лъскави плитки, се бе излегнала на черния кожен диван и бе подпряла глава на ръката си. Красивото й лице бе дискретно гримирано в нежни коралови и прасковени тонове, облечена бе с изрязана блузка на „Марк Айсен“ от бледооранжева коприна, комбинирана с прилепнали бели сатенени шорти на „Адриен Витадини“. Кожата й вече не бе бледа, а загоряла до меденокафяво, нито по-светло, нито по-тъмно, защото точният оттенък се контролираше от внимателно подбрания лосион за слънце. При всяко нейно помръдване се разкриваха безкрайно дългите й златисти стегнати и гладки крака, а стомахът, който се откриваше от избрания от нея тоалет в ученически стил, бе плосък като дъска. С плитките си приличаше на някоя преждевременно развита шестнайсетгодишна девойка, чийто напъпили гърди и нежен грим невинно прелъстяваха околните. Само блестящите устни с овлажняващ блясък с аромат на мандарина и двата огромни диаманта, които блестяха на ушите й, разваляха цялата картина. Изглеждаше зашеметяващо, излъчваше първична сексуалност. Беше точно срещу Зак Мейсън и всеки път, когато той я погледнеше, тя помръдваше леко, за да му даде възможност да я огледа още по-добре.

„Защо ли полага толкова усилия? — горчиво си помисли Мегън. — Все едно да използва парен чук, за да строши орех“.

Зак Мейсън и бездруго би се спрял само на жена като Роксана — безумно красива, естествено слаба, знаменитост като него. Нищо, че е суетна и егоистична кучка. Нищо, че дребнавите й възражения спираха работата по сценария. Нищо, че всичко, което я интересуваше, бе собствената й роля, а не филмът като цяло. Роксана Феликс живееше в същия свят на слава и лукс, на който се наслаждаваше и той. Тя бе създадена за него — супермодел актриса се среща със суперзвезда актьор. Модел и рок звезда, класическа двойка. Като сол и пипер, като мед и мляко.

Винаги когато Зак хвърлеше възхитен, разсъбличащ поглед към суперкрасавицата, Мегън се чувстваше още по-тромава, още по-невзрачна.

Тя самата носеше свободна права рокля от мек памук, изпъстрена с розови цветчета, и сандали с висока платформа, които бяха на мода сега. Благодарение на Дейвид Тобър, в ролята на професор Хигинс, Мегън вече тежеше петдесет и четири килограма. Бе по-слаба, отколкото когато и да било през живота си, кожата й се бе изчистила и с хубав загар. Момчетата в Сан Франциско щяха да припаднат, ако я видеха. Но какво от това? Редом със зашеметяващо красивата Роксана Феликс или дори сравнена с типичните за Калифорния високи, русокоси и с голям бюст красавици, тя бе нищо. Невидима. Като молец сред пеперуди…

Зак отбеляза пренебрежително:

— Един певец никога не би пил мляко, преди да излезе на сцена.

— О, така ли? — сопна се тя. — Дейвид я бе предупредил, че трябва да се подмазва на звездите, но него го нямаше тук днес, а и бе прекалено горещо, за да понася мъжкарските превземки. — Какво има? Да не би млякото да пречи на имиджа ти? Трябва ли героят винаги да изпива половин бутилка „Джак Даниълс“, преди да се изправи пред възхитената си публика?

Елинор Маршал я погледна с изненада, но не каза нищо. Роксана Феликс се изсмя.

— Виж ти! Мишката изрева като лъв.

„Кучка такава“, помисли си Мегън и сведе очи. Прехапа език, за да не й отвърне подобаващо. Двамата с Мейсън непрекъснато си разменяха хапливи реплики, но досега винаги се бе държала учтиво. Всъщност винаги й се бе налагало да го прави.

— Това няма нищо общо — каза Зак.

— Посочи ми поне една разумна причина, поради която Джейсън не бива да пие мляко, преди да пее — настоя Мегън.

Той я погледна спокойно, тъмните му очи срещнаха нейните. Господи, колко е прекрасен. Понякога все още не можеше да повярва, че се кара като луда с мъжа, чиито плакати бяха залепени на всеки гардероб, който някога бе имала.

— Защото млякото залепва по гърлото ти. Изобщо няма да можеш да пееш.

Роксана Феликс изръкопляска радостно и отново се засмя кокетно. Мегън се изчерви, засрамена.

— Добре. Съжалявам.

Зак й се усмихна леко.

— Може да пие диетична сода.

— Значи все пак не знаеш всичко, Мегън — измърка Роксана Феликс, протягайки се на дивана. — Може би е добре наистина да слушаш какво казва Зак следващия път. Може да научиш нещо.

— Роксана — предупредително се обади Елинор Маршал.

Роксана не й обърна внимание. Искаше да довърши жертвата си.

— Нали така, Мегън?

Мегън стисна зъби.

— Предполагам.

— Сигурна съм — мило заяви Роксана и Мегън я видя как отправя на Зак Мейсън най-ослепителната си усмивка.

Мегън сведе глава и задраска думичката мляко в обясненията към сцената, като я замени с диетична сода. Негодникът бе прав поне за това. Диетичната сода щеше да свърши същата работа при обрисуването на героите. „Съсредоточи се в работата си. Съсредоточи се в работата си“. Трябваше само да напише страхотен сценарий и после да се махне; можеше да започне да пише друг, в който изобщо нямаше да става дума за фалшиви пророци музиканти и техните божествено красиви и безкрайно подли приятелки.

След като обсъждането приключи, Мегън събра бележките си и тръгна към колата малко по-щастлива. Щеше да обядва с Дейвид Тобър. Той специално бе избрал нов ресторант, китайски, в който не сервираха нищо друго, освен нискокалорични вегетариански ястия. Тя обикновено не харесваше такива неща, но… той я учеше как да се грижи за себе си. Би трябвало да му е благодарна. Беше му благодарна. В крайна сметка знаеше, че без Дейвид е загубена.

Погледна часовника си. Дванайсет и двайсет. Имаше среща с Тобър в един и половина, затова подкара малкото си BMW към апартамента. Можеше да се поосвежи леко.

Когато прекрачи прага, Мегън изрита обувките си, за да се наслади с босите си крака на мекия сив килим, вдигна от пода пощата и тръгна към банята. Две сметки, които трябваше да препрати на счетоводителите, които Дейвид й бе намерил. Писмо от Тина и Джийни. Невероятно как хората ставаха изключително дружелюбни в мига, в който успееш малко в живота. Е, може би щеше да го прочете по-късно. И пощенска картичка от Дек. Отново беше безумно влюбен.

Мегън се усмихна. Някои неща никога не се променят.

Тъкмо се канеше да влезе под душа, когато забеляза мигащата червена лампичка на телефонния й секретар. Странно. Бе стояла в „Артемис“ само около час и не очакваше никакви обаждания.

Натисна бутона за прослушване на съобщенията.

„Мегън? Обажда се Зак“.

Тя замръзна. О, господи. Дали не бе минала границата? Дали не се обаждаше, за да й каже, че ще накара да я сменят с някой друг?

„Илектрик Сити“ ме поканиха да пея с тях на концерта им в петък. Питах се дали не искаш да дойдеш с мен. Като проучване за филма. Както и да е, обади ми се.

Илектрик Сити. След „Дарк Ейнджъл“ те бяха втората най-голяма група в революцията на алтернативния рок; макар никога да не бяха стигнали социалната значимост на „Дарк Ейнджъл“, продаваха милиони албуми. Тя имаше два албума на „Илектрик Сити“. Дек ги имаше всичките. Билетите за концерта в петък на стадион „Колизеум“ бяха разпродадени още преди два месеца.

Да види Зак Мейсън на сцената с „Илектрик Сити“! Да отиде като негов гост!

За миг Мегън просто остана на мястото си, силно развълнувана. После си спомни. Зак Мейсън бе измамник, предал бе всичко, което феновете му мислеха, че олицетворява. Беше просто един егоистичен негодник, който иска да става кинозвезда. И се нахвърляше върху нея като свирепо животно още от първия път, когато се бяха срещнали.

Но сега май изглеждаше искрен.

„Забрави!“, ядоса се Мегън на себе си и поклати глава. Бе го видяла как гледа Роксана Феликс — естествената му партньорка. И онази кучка може да го задържи за себе си. Двамата много си подхождаха.

Тя бе вярвала в Зак Мейсън някога — преди да го срещне.

Да. Ще иде на концерта, реши Мегън. Защото наистина щеше да е добро проучване за филма. Зак можеше да се държи колкото си иска покровителствено, но тя се интересуваше само от сценария си.

Пусна душа. Не можеше да кара Дейвид да я чака.

Роксана благоволи да се усмихне леко на групичката посетители в делови костюми, докато минаваше през двора на „Артемис“ към очакващата я лимузина. Том Голдмън посрещаше някакви важни клечки от Уолстрийт; млади мъже, най-вероятно анализатори, предположи тя. Сигурно бе време студията да обяви печалбите си за тримесечието — Роксана знаеше, че някои компании от развлекателния бизнес обичат да направят малко шоу за банкерите, да ги разведат наоколо, да им покажат някоя и друга звезда.

Е, на тези момчета им бе излязъл късметът. Бяха видели нея. И осемте леко оплешивяващи глави буквално се бяха завъртели, докато минаваше покрай тях, а стегнатите й хълбоци подскачаха и потръпваха под белите сатенени шорти. Ако веднъж си бил модел, винаги оставаш такъв. Бе чула един от бизнесмените да измърморва: „Милостиви боже“!

Роксана бе минала небрежно покрай него, без да се впечатли. Винаги вземаше дъха на мъжете. Бе свикнала с това. Ако този тип бе богат и влиятелен и толкова полезен за нея, както онзи нещастник Хауърд Торн, може би щеше да го погледне втори път. Но при сегашното му положение…

Забелязал приближаването й, шофьорът скочи да й отвори вратата на лимузината и да я поздрави. Тя и него не погледна. Зак Мейсън може и сам да караше из града, но тя бе Роксана Феликс и не поддържаше близки отношения с обслужващия персонал.

След като лимузината плавно се измъкна през портите от ковано желязо на „Артемис“ и пое по булевард „Сънсет“, Роксана прехапа устни от яд. Зак Мейсън. Какво, по дяволите, му имаше на този тип? Да не би да е гей? Не и ако се вярваше на всички слухове, които бе чувала. Или имаше сериозна връзка? Всичките й източници на информация отричаха. А и кога е имало значение дали един мъж е сериозно обвързан? Тя можеше да накара двайсетгодишен брак да се разпадне само с едно потрепване на дългите си гъсти мигли. Беше го правила, и то неведнъж.

Роксана нямаше илюзии относно морала на мъжете. Рано или късно всеки от тях започваше да мисли с долната си глава. И откакто бе навлязла в пубертета, бе разбрала, че красотата й е мощно оръжие. Ако един мъж е хетеросексуален, тя бе като атомна бомба. Нищо не можеше да й устои. Никога, нито веднъж през живота й, не се бе случвало да реши да съблазни някой мъж и той да й откаже. Това просто не можеше да стане. Беше немислимо. И нямаше намерение да позволи на Зак Мейсън да бъде първият.

Лос Анджелис се простираше навън, напечен от слънцето, с палмите, които се полюшваха нежно под лекия бриз.

Небето бе наситено, безоблачно синьо.

Роксана не забелязваше нищо. Гневът я раздираше. Не че Зак не забелязваше, че тя се облича по-предизвикателно заради него, не че не разбираше. Напротив, всеки път я оглеждаше от глава до пети, сякаш я преценява. Разсъбличаше я с поглед. Одобряваше я сексуално. Такова признание тя получаваше ежедневно, разбира се, но от Зак Мейсън то означаваше повече — по простата причина че го бяха свързвали с най-желаните красавици в Америка. В целия свят. Той беше бивш вокал на „Дарк Ейнджъл“ и що се отнася до Роксана Феликс, това го правеше познавач. Тогава какъв, по дяволите, му беше проблемът?

На срещите за обсъждане на сценария публично нямаше никакъв проблем. Той я зяпаше, флиртуваше с нея и всичко останало. Рок звездата и супермоделът. Страхотно. А когато репетираха някоя сцена, помежду им имаше невероятно сексуално привличане. По дяволите, тя действително го желаеше така, както не бе пожелавала друг мъж от години, с едно-единствено изключение — Сам Кендрик, макар че това бе нещо, което и сама не можеше да си обясни.

Желанието й към Мейсън бе по-лесно разбираемо. Той просто бе най-красивият, най-чувственият мъж, когото бе виждала някога. Дори и за нейното преситено и закоравяло сърце, Зак Мейсън представляваше изкушение от най-висша степен. Беше висок и слаб, но не хилав — по-скоро жилав, мускулест и опасен на вид, като вълк. Зак имаше очи на вълк. Дълга, черна, неподдържана коса, изсечено лице и заплашителни, блестящи вълчи очи. Тя знаеше, че на снимка може да изглежда като ангел, красив като гръцки бог, но когато човек го видеше как се движи, как говори, тогава бе нещо различно.

Обикновено Роксана не се интересуваше ни най-малко от кариерата на който и да било друг. Всъщност не се интересуваше от никой, освен от себе си. И не беше ничия почитателка. Но след като се бе срещнала със Зак, бе наредила на Тобър да й изпрати няколко видеозаписа на „Дарк Ейнджъл“.

Музиката бе ужасна, разбира се. Безсмислен, дразнещ шум. Бе намалила звука и просто бе останала да гледа Мейсън — как се движи най-отпред на сцената, как стиска ритъм китарата си, как говори с тълпите от хора, които ставаха като един, за да го поздравят.

Беше страхотен. Невероятен. Завладяващ. А когато на онези огромни видеостени, които издигаха отстрани, се появиха огромните му очи, загледани в тълпата, вперени право в камерата, Роксана бе потреперила. Той сякаш се взираше направо в душата й, изпепелявайки всички думи и претенции, всички цивилизовани защитни прегради. Погледът му можеше да разголи душата ти.

За няколко секунди бе останала като омагьосана, неспособна да изключи телевизора. Само за няколко секунди, разбира се. И все пак Зак Мейсън бе забележителен. Тя, Роксана Феликс, бе откликнала физически. Помисли си, че няма да е само добър ход за кариерата й да излиза с него известно време; просто щеше да е страхотно и толкова. На следващия ден, когато му бе обърнала специално внимание на срещата за сценария, той бе реагирал идеално; бе повдигнал вежди и не бе престанал да й хвърля дълги, бавни и преценяващи погледи.

И това беше!

Не й се беше обадил. Не бе дошъл при нея. Не й бе изпратил цветя.

На другия ден тя бе облякла по-къса рокля и се бе държала по-свободно.

Той бе забелязал, но — нищо. Rien. Нищо не бе станало.

Роксана го бе поканила на обяд пред Мегън и Елинор. Зак бе приел начаса. И после по време на обяда бяха обсъждали единствено героите си във филма!

Нямаше представа каква хитра игра е замислил Мейсън. Да не би да се правеше на труднодостъпен? Да не би да очакваше тя да му се разкрие и направо да му каже, че го желае, затова ли бе всичко? Когато се бе опитала да го прегърне след срещата тази сутрин, той направо я бе отблъснал!

„Е — мислеше си Роксана, кипяща от ярост на хладната бежова кожа на седалката в лимузината си, — ако си мисли, че ще му направя предложение, има много да почака“.

Но нямаше представа как да го съблазни.

Роксана затвори безукорно гримираните си очи и се съсредоточи.

„Закари Мейсън е просто мъж като всички останали. Има начин да се справя с него. Просто трябва да намеря…“ Спомни си думите на мантрата си. „Винаги получавам каквото поискам“. „Винаги…“