Луиз Бегшоу
Филмът (30)

Тридесета глава

Горещината събуди Мегън. Парещото усещане на тила й бе прекалено неприятно, за да остане да лежи в безсъзнание. Тя простена, примигна и отвори очи, без да е напълно сигурна, че знае какво е станало и къде се намира. Болката във врата й се усили и Мегън осъзна, че лежи върху дънера на повалено дърво, с глава, опряна в един дебел клон.

Навсякъде около нея имаше папрати, изкоренени храсти и блестящи тъмнозелени шубраци, които бяха подгизнали от поройния дъжд. Милиони насекоми бръмчаха и жужаха под дърветата и приглушеният шум се смесваше с несекващото бълбукащо квакане на дървесните жаби. Мегън се сепна и рязко се дръпна назад от една огромна пеперуда, която прелетя пред нея, размахала огромните си яркочервени крила.

Тя изстена от ужас, когато всичко се върна в съзнанието й.

Последното, което си спомняше, бе всепоглъщащият ужас на самото падане, вкопчена здраво в Зак, докато накрая се бяха приземили сред смачкани листа и клони и бе изгубила съзнание. Вдигна очи нагоре към изумрудения покров на дъждовната гора; точно над нея имаше пролука, през която успя да зърне късче синьо небе насред преплетените клони на екзотичните дървета и високите палми. Слънцето напипаше тила й именно през тази пролука.

„Сигурно оттам сме паднали — помисли си Мегън. — Зак! Къде е Зак?“

Опита се да скочи на крака, но веднага падна обратно с пронизителен вик. Пламна от болка, сякаш стотици ножове се впиваха болезнено в тялото й. Мегън погледна надолу към левия си глезен и видя, че е извит и гротескно подут, плътта бе подпухнала и потъмняла, станала бе пурпурно морава.

— Мегън! Мегън, добре ли си?

Тя се озърна и видя Зак Мейсън, с разпокъсана риза и окървавени гърди, застанал под сянката на висока палма. Изглеждаше леко поразтърсен, но иначе в добра форма. Мегън избухна в сълзи от облекчение.

— О, господи, миличка! — извика Мейсън, изтича до нея и я взе в прегръдките си. — Боли ли те, горкичката ми? Имаш ли нещо счупено?

— Не — отвърна тя и продължи да плаче. — Добре съм. Толкова се радвам, че те виждам, мислех си, че си загинал.

Той поклати глава и погали с ръка косата й. Беше нелепо, но движението й донесе утеха; искаше да се сгуши в него и да повярва, че този кошмар просто не се случва, че всичко ще се оправи. Направи усилие да преглътне сълзите си и се отдръпна от него.

„Зак Мейсън съвсем не ми е баща — строго си напомни Мегън. — А и бездруго баща ми не би си губил времето да ме гали по косата. Затова стига с превземките на беззащитна девойка в беда — в момента сме загазили здравата и трябва да мисля трезво, ако искам да се измъкна жива“.

— И двамата сме живи, слава богу. Да видим какво можем да направим, за да се измъкнем оттук — каза Зак, като ехо на, собствените й мисли. Огледа я от горе до долу и потръпна, като забеляза глезена й. — Господи, бедната! Счупен ли е?

— Не знам. Мисля, че е само изкълчен — отговори му Мегън. — Не мога да стоя на него.

Зак се протегна и много нежно докосна моравата ранена плът.

— Боли ли така?

Тя поклати глава.

— А така? — Той я натисна леко.

— Не.

— Е, и това е нещо — каза Зак. — Това вероятно означава, че още няма инфекция. — Огледа ъгъла, под който бе изкривен кракът й. — Но изглежда доста неприятно. Мислиш ли, че може да е изкълчен?

— Да ти приличам на медицинска сестра? — сопна му се Мегън. — Откъде, по дяволите, да знам?

Той я погледна.

— Хей, не исках да…

— О, стига, съжалявам. Не трябваше да ти викам така, знам, че се опитваш да ми помогнеш. Просто много ме боли. — Тя сви рамене и Зак се опита да не зяпа прекалено гърдите й, ясно очертани под мократа материя на черната тениска. — Не мисля, че е изкълчен. Предполагам, че ако беше, сега щях да лежа и да пищя от болка. Ами ти, добре ли си? Какво е това на гърдите ти?

Той докосна кръвта, засъхнала по кожата, и махна небрежно.

— Просто няколко драскотини от падането. Тръни или нещо такова.

— Господи — тихо промълви Мегън, озъртайки се наоколо. — Истинско чудо е, че сме живи.

Зак я подхвана под раменете и я повдигна бавно и внимателно, така че тежестта да не пада на ранения глезен и й помогна да седне на дънера. Мегън забеляза, че нейните петдесет и четири килограма изобщо не го притесняват; слабото и жилаво тяло на Зак явно бе само мускули. „Толкоз по-добре — иронично си помисли тя. — Ще ни трябват колкото се може повече мускули“.

Мейсън седна до нея и се огледа наоколо. Джунглата бе оживяла от звуци и движения; виждаха се безброй дребни безименни същества, които пълзяха из зеленината край тях, птици прелитаха из гъстите клони над главите им. Ярко оцветен гълъб, с електриковосиньо тяло и алено гърло, се спусна от високото точно пред тях.

— Холандски гълъб — каза Мегън. — Наричат го така, защото оперението му има цветовете на холандското знаме.

— Така ли? Откъде знаеш? — попита я Зак.

— От пътеводителя — отвърна тя. — Опитвах се да понауча нещо за местната флора и фауна, докато не бях на снимачната площадка.

— Прочете ли нещо за джунглата?

— Всъщност, да — каза Мегън. — Три страници. Така че мога да ти кажа кои растения е най-добре да не пипаш. И от кои насекоми да се пазиш.

— Страхотно — усмихна се Зак. — Най-сетне някаква полза и от теб.

— Я се разкарай — ухили се Мегън.

— Имам новини за теб, скъпа. — Махна с ръка към зелените сенки на гората, пронизани тук-там от високи, прашни колони светлина, където слънчевите лъчи бяха успели да проникнат през короните на дърветата. — Вече сме изгубени.

— Очевидно — съгласи се Мегън, като се опитваше да поддържа шеговит тон.

— Три страници ни делят от сигурна смърт, причинена от отровни горски плодове — отбеляза Зак, като отметна дългата си черна коса от лицето. — Е, това е много утешително. Ще ми разкажеш ли за онези насекоми?

— Избери си кои предпочиташ. — Мегън го погледна и въпреки закачливия тон усети как страхът отново започва да я обзема. — Тарантули, луди мравки, жълти оси, вълчи паяци, скорпиони. Освен това джунглата е и дом за едни от най-многобройните ескадрони от комари.

— Каква е добрата новина? — попита Мейсън.

— Добрата новина? Ами змиите не са отровни.

— Страхотно — възкликна Зак.

— Освен това имам малко гел против насекоми — добави Мегън малко по-бодро. Порови в подгизналите джобове на джинсите си и измъкна един голям флакон. — Реших, че може да ми потрябва в планината.

— Това се казва приказка — обади се Зак. — А някаква храна?

— Не. — Мегън се опита да сдържи паниката, която напираше да я обземе. — Зак, какво ще правим? На километри сме от всичко живо. Оттук дори не се вижда ръбът, от който паднахме. Няма да знаят дали сме паднали точно под него, или сме се блъснали в скалите, а дори и да го знаят, как, по дяволите, ще ни намерят? Тук няма никакви пътеки. Напълно изгубени сме, а аз не мога да ходя и…

Гласът й затрепери и тя прехапа устни, за да не се разплаче.

„Няма да избухна в сълзи пред Зак — ожесточено си помисли тя. — Той ще очаква точно това. Да реагирам като изпаднала в беда девица. Но аз няма да му доставя това удоволствие“.

— Хей, никъде няма да мръдна без теб — каза Мейсън. — Кой ще ми казва кои цветя да не докосвам? Не бих посмял.

— Но ти не можеш да ме носиш.

— Разбира се, че мога. От години тренирам с тежести още преди първото турне. Трябва да си в много добра форма, за да оцелееш три години на път. Тежко е.

— Това тук не е по-леко — каза Мегън, загледана в гъстата гора.

— Съгласен съм. — Остана мълчалив няколко минути, докато обмисляше нещо. После каза: — Добре, според мен имаме две възможности. Едната е да останем тук, да се надяваме, че сме паднали някъде точно под ръба и че ще знаят къде да ни потърсят. Ако го направим, трябва да измислим начин да покажем, че сме тук. Би било хубаво да запалим огън, но — той потупа подгизналия дънер, на който седяха — дърветата са съвсем мокри. Освен това нямам запалка, нито лупа, а съм пропуснал онези часове при бойскаутите, където те учат на номера с двете сухи клечки.

Мегън се засмя.

— И аз също.

— Жалко. — Мейсън й отправи топла усмивка.

За миг Мегън отново изпита ревност към Роксана. Тъмносивите очи на Зак, хищническите му вълчи очи изведнъж се бяха смекчили и тя почувства силно привлекателността му.

Престани вече.

— Е, другата ни възможност е да се махаме оттук. Трябва само да изберем една посока и да вървим в права линия, докато не стигнем до път или пътека.

— Не ми прилича на научен подход.

— Виж, целият остров е само осем километра на ширина. Около трийсетина от най-северната до най-южната точка. А джунглата е само малка част от него. Съвсем скоро ще се измъкнем.

— Наистина ли? Предполагам, че това е големият въпрос — каза Мегън и погледна надолу към изкривения си глезен.

— Хайде, стига, Мегън. Нали няма да се предадеш сега? — попита Зак. — След толкова много работа по сценария. Помисли за закъснението, което това ще причини на снимките. Трябва да се върнем, нали така? Ние снимаме филм.

Тя се засмя.

— О, разбира се. Само дето аз съм заменима.

— Аз не съм — каза й Зак. Стана и отиде до най-близкия повален клон, вдигна го и прецени тежестта му.

— Не бъди толкова сигурен. Просто е невероятно какви неща могат да се правят с новите технологии напоследък — обезсърчи го тя, като тайно се любуваше на жилавото му тяло, докато той се движеше и мускулите по гърба му се очертаваха, а мокрите му кожени панталони прилепваха плътно по твърдите му като скала бедра. — Помниш ли „Гарванът“? В него играеше Брендън Лий, синът на Брус Лий. Само че по средата на филма бе застрелян при нещастен инцидент.

— Сериозно ли? — възкликна Зак и опря единия край на клона на земята. Огледа внимателно Мегън, после стъпи здраво по средата на клона и го счупи на две.

— Съвсем истинска история. Довършиха филма с компютърни ефекти. Виртуална игра — обясни Мегън. После се засмя. — Може би бихме могли да го използваме за ролята на Роксана.

— Добра идея — мрачно се съгласи Зак.

— Не бива да говориш лошо за приятелката си — подразни го Мегън.

Зак я погледна рязко.

— Тя не е моя приятелка, скъпа.

— О, да, добре — сви рамене Мегън. Не й се спореше с него.

— Не е. Но виж кой го казва. Малкото паленце на Дейвид Тобър.

— Върви по дяволите! — изруга Мегън и настръхна. — Не съм ничие пале. Най-малко пък на Дейвид. Разделихме се.

— О, така ли? — тихо попита Мейсън. Ритна клона настрани, приближи се и се надвеси над нея. Мегън се сви назад до дънера, но Зак протегна ръка към деколтето на тениската й, издърпа тънката златна верижка, която блестеше върху загорялата й кожа, освободи я от мократа памучна материя и завъртя между пръстите си малката златна звезда с гравирана ръкописна буква „Д“. — Виждам, че още носиш етикетчето си.

— Просто съм забравила да я махна — сопна му се Мегън.

— Аха.

— Господи, направо ме вбесяваш — ядоса се тя и рязко дръпна висулката от ръката му. — Мислиш се за много умен. Двамата с Роксана сте си лика-прилика. Само защото сте известни, си мислите, че целият свят трябва непрекъснато да коленичи пред вас. Е, вървете по дяволите. Идеално си подхождате. Да видим колко диви животни ще се впечатлят от това, че някога си свирил в рок група.

— Аз ли се мисля за много умен? Това си го биваше, Мегън, наистина. От устата на колежанката, която се заяде с френския ми още при първата ни среща. Знаеш ли как ме накара да се почувствам тогава? Сякаш съм в началното училище, все едно съм три педи висок. А после на репетициите се държеше толкова дръпнато, все гледаше да ме скастриш. Никога и от никого не съм очаквал да ми се подмазва, Мегън, всички го правят по своя воля. На човек направо му писва от това. Или са като теб и се отнасят пренебрежително с мен, защото не съм прекарал толкова години в някоя проклета класна стая. Никой не се държи естествено с мен, освен може би другите музиканти. Но все едно. Винаги, когато ти се прииска да коленичиш пред мен, скъпа, можеш да го направиш.

— Само в мечтите ти, копеле такова — изръмжа тя. — Не бих спала с теб, дори и да си последният мъж на света.

— Така ли? Защото в твоя случай, скъпа, може и да съм — върна й го Зак.

Очите им за миг останаха враждебно вперени един в друг, после Мейсън се дръпна от нея.

— Това няма да ни е от полза — каза той накрая и посегна за клона, който бе захвърлил настрани. — Независимо дали ти харесва или не, принудени сме да се търпим един друг, докато не се измъкнем от тази джунгла. Нали?

— Така е — съгласи се Мегън, макар лицето й още да бе червено от гняв.

— Тогава да сключим примирие. Временно. Можем да продължим с обидите, когато се върнем в хотела.

Тя извърна поглед, отново прехапа устни и просто кимна. Думите му я върнаха към страха, който постоянно дебнеше в съзнанието й. Господи, кой знае дали изобщо някога щяха да се върнат в хотела? Зачуди се дали някой някога е копнял толкова силно да прекрачи прага на фоайето му.

— Гледай ти, още един — доволен каза Зак и се наведе да вдигне втори клон с раздвоен край. Хвърли го към първия и го пречупи в основата му, като го натисна с крак.

— Зак, какво правиш? — попита Мегън.

— Трябва да те направим мобилна — каза Мейсън и тържествуващо вдигна двата клона. Засмя се. — Патерици, благодарение на майката природа.

— Съвсем си си изгубил ума — увери го Мегън, но после ги огледа внимателно и добави: — Е, може би не съвсем.

— Опитай ги. Не можеш да стъпваш с този глезен, а е по-добре да те нося само когато се налага — така мога да пестя силите си. — Отиде при нея и й помогна да намести ръцете си в раздвоените краища на клоните, после нежно я вдигна на крака. — Как са?

— Предпочитам да се придвижвам с такси, но и така не е зле — отвърна Мегън, като изпробваше дали дървото ще издържи тежестта на тялото й. Чудесно. — Много точно си преценил ръста ми — каза му тя, изненадана.

— Би трябвало. Достатъчно дълго съм те наблюдавал — отвърна Мейсън.

Тя го погледна, но той се бе извърнал настрани.

— Мисля, че трябва да тръгнем на югоизток — предложи Мегън. — Помня, че оглеждах гората от върха на хълма — най-тясната й част беше на югоизток.

— Имаш ли компас?

— Можем да се ориентираме по слънцето. Изгрява от изток, залязва на запад.

— Вярно. — Зак се плесна по чедото. — Как можах да не се сетя.

Отиде до огряното от слънце място сред дърветата, засенчи очи с ръка и вдигна поглед към небето.

Мегън се стараеше да не зяпа прекалено очевидно тялото на Зак Мейсън, което бе окъпано от слънцето — светлината ласкаво очертаваше всеки стегнат мускул, разбърканата му, красива черна грива, която стигаше под раменете му, забележимата и многообещаваща издутина между бедрата му… Тя сведе очи, изчервена от срам, преди той да е забелязал похотливия й поглед и безапелационно да охлади страстите й.

„И без това не ме интересува особено — каза си Мегън. — Сигурно е заради това, че изглежда като дивак с тези кожени панталони и тази дълга коса“.

— Хей, Хайуата — извика тя. — Накъде?

— Насам, предполагам. — Той посочи с ръка. — Защо Хайуата?

— С тези панталони приличаш на индианец — ухили се Мегън.

Зак сведе поглед и се засмя.

— Разбирам какво имаш предвид. Но успя да ме стреснеш; аз съм една четвърт чероки.

— Виж ти! Наистина ли?

— Майката на баща ми е индианка — кимна Зак.

Мегън потръпна. Ето откъде има тези странни очи. Вълчи очи, хищнически.

— Не знаех — каза тя.

— Искаш да кажеш, че никъде не си го прочела. Смятам го за един от малкото си успехи — отговори й Мейсън, като се приближи до нея. — Опитах се да запазя семейството си встрани от цялата лудост, доколкото ми беше възможно. Освен това с този индиански произход никога нямаше да се отърва от медиите. И бездруго вече бях слушал новия Джим Морисън много повече, отколкото можех да понеса. — Помогна й да прекрачи дънера. — Готова ли си да тръгваме?

— Напълно готова — отвърна Мегън.

Премести патериците напред и първо придвижи десния си крак, а след това и левия.

— Ооох — изпъшка тя от пронизалата я болка.

— Ще те нося — веднага скочи към нея Зак.

Мегън му махна да стои настрани.

— Не, всичко е наред. Само лек пристъп. Мога да го понеса. — Опита отново, направи крачка напред, после втора. — Виждаш ли? Няма проблем. Дай ми десет минутки да се поупражнявам и ще мога да бягам.

Тя му се усмихна, като се опитваше да го разсее с шегата си. „Ако Зак си мисли, че страдам, ще настоява да ме метне през рамо. Тогава ще ни трябват три дни, да се измъкнем оттук — мислеше си тя. — Не бива да му позволявам да види колко много ме боли“.

За миг се зачуди какво би направил Дейвид Тобър, ако се бе озовала тук с него, вместо със Зак. И усети как я обзема хлад само при мисълта за това.

— Само ми кажи, ако имаш нужда от помощ, Мегън — настоятелно каза Зак, като я наблюдаваше внимателно.

— Добре съм, наистина. Хайде да идем да намерим онзи хубав ресторант, на около шест километра в югоизточна посока.

— Сериозно ти говоря. — Той се колебаеше.

— Аз също — твърдо заяви Мегън. Усмихна му се широко и направи три крачки напред, придвижвайки се бавно, но уверено в посоката, която той бе избрал. — Така, а за какво ще си говорим по време на малката ни разходка? Какво ще кажеш за „Дарк Ейнджъл“? Ти и момчетата някога бяхте всичко за мен, ако можеш да си го представиш.

— Сигурно се шегуваш — каза Зак, но я последва.

— Не. И тъй като съм принудена да те търпя, ще трябва да отговориш на всичките ми въпроси, Зак. Защото ще ми е нужно нещо повече от красивия пейзаж, за да се разсейвам.

— А ти ще отговориш ли на всички мои въпроси? Трябва да бъде взаимно.

— Разбира се. Сделката е по-изгодна за мен.

— Ще видим — усмихна се многозначително Зак. — Но добре, Мегън. Получаваш ексклузивно интервю.

— Ще бъде най-дългото, което някога си давал.

— Самата истина — съгласи се той и двамата заедно и полека навлязоха в зелените девствени глъбини на джунглата.