Луиз Бегшоу
Филмът (1)

Първа глава

Мегън Силвър се събуди с идея за милиони долари.

Не че го съзнаваше, разбира се. Вълнението, което я бе обзело, сладкият прилив на адреналин, бе просто внезапен стремеж да запише всичко бързо на хартия, да улови онова, което си спомняше от съня, преди да се е изпарило от съзнанието й. Тя изстена и посегна сляпо към оръфаната тетрадка и химикала, които държеше до леглото си за всеки случай, ако някога се случи подобно нещо. Никога досега не бе ставало.

Химикалката се бе търкулнала на пода. Мегън несигурно опипа с ръка прашния под под леглото си, тъй като не й се ставаше, за да го потърси. Слепоочията й пулсираха болезнено от снощния махмурлук, но нямаше значение, не можеше да мисли за това, историята бе толкова невероятна, че трябваше да я запише веднага.

Слава богу, пръстите й напипаха химикалката.

Грабна тетрадката и започна да пише — дълги, уверени изречения — и тесният й почерк заизпълва бързо страницата. През малкото прозорче на спалнята й прозираха първите алени слънчеви лъчи на хоризонта над Сан Франциско.

— Той ме заряза — заяви Деклан час по-късно, нахлувайки в стаята й, без да почука. — Чуваш ли? Заряза ме.

Той зае драматична поза на човек, съкрушен от мъка, и погледна съквартирантката си, за да види дали тя е подобаващо впечатлена.

— Кой те е изоставил? — измънка Мегън, като едва вдигна очи от историята си.

Откъснати листове от тетрадката бяха пръснати по цялото легло и покриваха старите броеве на списание „Спин“ и британските музикални вестници, които бе чела предната вечер. Нахвърляше различни идеи, откакто се бе събудила, без да спре, дори за да иде до банята или да си направи кафе. Изобщо нямаше време за престорения драматизъм на Дек точно сега! Тази история бе различна от всички останали. Сигурна бе. Не знаеше защо, но бе сигурна.

— Джейсън — каза Деклан, с пълно отчаяние в гласа. — Снощи бяхме заедно в „Бокс“ и той си тръгна с друг. Някакъв задник — добави той омерзено. — Онзи тип беше с военна подстрижка и пръстен с печат. Истински преуспял млад мъж.

Мегън неволно се усмихна.

— Дек, та ти си излизал с този човек точно три пъти.

— Но мислех, че той е…

— Единственият? Ти мислиш, че всеки пореден тип е „единственият“ — отвърна Мегън и остави тетрадката настрани. Вече почти бе успяла да запише идеите си, а и когато Деклан искаше да си говорят, нямаше отърваване. — Стига, изобщо не те е грижа. Просто искаш да ти кажа колко си привлекателен и как можеш да имаш всеки, когото пожелаеш.

— Не е вярно — отвърна Деклан и се огледа критично в огледалото. — Макар че напоследък съм качил малко. Личи ли си?

Мегън въздъхна и съсредоточи цялото си внимание върху изваяната мъжествена фигура на Деклан Хийт. Имаше жилаво, мускулесто тяло, слабо и стегнато от танци по цяла нощ само на „Екстази“. Очите му бяха с цвят „Ирландска мъгла“ и чудесно се допълваха от сребърносивите му мигли. Черната му коса падаше свободно по врата в типичния за поколението Х стил. Беше невероятно красив и абсолютно недостъпен. Както и всичко останало на този свят, което тя желаеше.

— Не — отвърна тя. — Но въпреки това изглеждаш чудесно.

— Защо не се облечеш? — предложи Дек. — Можем да идем до „Граунд Зироу“ и да пием кафе… не ме гледай така, вчера ми платиха. Аз черпя. Става ли?

Той излезе от стаята й и само след секунди „Маунтин Сонг“ на „Джейнс Адикшън“ заля малкия им апартамент.

Мегън се облече, без ни най-малко желание да посрещне новия ден. Чувстваше се ужасно след предната нощ и се страхуваше от това, което щеше да й донесе пощальонът — поредната сметка, нови откази от литературните агенти в Ню Йорк или още по-зле, формалните печатни бланки за отказ на издателите, прикрепени с кламер към първата страница на дебелия й ръкопис, единственото признание за цели осем месеца труд. Понякога бе толкова трудно да не губиш надежда. Толкова упорито бе работила върху този роман — нощем, през уикендите и винаги когато й останеше малко време в ужасната й работа за десет долара на час в библиотеката, — а й се струваше, че ръкописът бе отхвърлен дори и от хора, на които не го бе изпращала.

Всъщност не бе в реда на нещата да се вълнува толкова. Хората от нейното поколение не обръщаха никакво внимание на материалния успех. Имаха някаква работа, с която да се издържат, достатъчно пари за нещата от първа необходимост, като кафе, музика, клубове и стимуланти, и толкоз. Мегън и Деклан си поделяха нищожния наем, купуваха минимални количества храна и се обличаха в най-модерните магазини за дрехи втора ръка в Сан Франциско — „Уейстленд“ и „Ардварк“ на улица „Хейт“ и „Хънтърс Муун“ на „Валенсия“ в „Мишън Дистрикт“. Влизаха безплатно в повечето клубове и посещаваха всички нашумели концерти в града. Деклан бе неуспял художник и продавач на половин работен ден в магазин за комикси, а Мегън бе неуспяла писателка и работеше почасово в архива на градската библиотека. Бяха истинско олицетворение на модерния стил.

Само че на Мегън Силвър й бе дотегнало от този стил. Искаше и някой друг, освен Деклан да прочете книгата й.

Облече се за секунди, като грабна широките си джинси „Левис“ от пода, където ги бе захвърлила предната вечер, напъха в тях тениска на „Саундгардън“ и нахлузи масивни рокерски ботуши. Не сложи грим, но допълни тоалета си с дузина подрънкващи медни гривни и тежък кристален пръстен. Мегън не притежаваше чак толкова много дрехи, затова избирането на тоалет никога не й отнемаше кой знае колко време. Всичко, с което разполагаше и беше чисто, лежеше нахвърляно навсякъде по пода в стаята й, в която сякаш бе паднала бомба — по леглото и оръфания индийски килим, под любимите й плакати на „Нирвана“, „Верука Солт“ и „Дарк Ейнджъл“. „Дарк Ейнджъл“ бяха любимата и група; монументалната им мрачна музика бе като фон на годините й в колежа, насеченият ритъм и тъмните им хармонии я зареждаха с енергия, докато работеше, страдаше с тях, когато я налегнеше депресията, и пак те изпълваха душата й, докато се любеше. Това бе супергрупата за края на деветдесетте, музиката на цяло едно поколение.

Но тя се разпаднала предишната седмица и Мегън бе невероятно разстроена от този факт. И не само тя — Саша Стоун, приятелка на Деклан, също стоеше с тях в кафенето и хлипаше до изнемога, а спиралата й за очи се стичаше по бузите й на мазни черни ручейчета.

— Стига, това е нелепо — бе казала Мегън, подавайки на Саша салфетка. — Това е само една рок група.

— Не бъди такава буржоазка — сопна й се Деклан и обви облечената си в кадифе ръка около тресящите се рамене на момичето. — Сериозно е. Изкуството е нещо адски важно.

— Зак! — хлипаше неудържимо Саша. — Зак Мейсън предаде всички, които вярваха в него!

— Той е певец, а не месия — хладно отсече Мегън. — А и ти нямаше да си толкова разстроена, ако не го желаеше физически. Той ще запише соло парчета, предполагам.

— Мислиш ли? — преглътна с надежда Саша.

— Исусе, на колко години си?

— Мегън — намеси се Деклан. — Саша страда! Покажи малко съчувствие.

— Никой не е умрял — измърмори бунтовно Мегън.

На колко години бе Саша? А истинският въпрос не беше ли на колко години бе тя самата?

На двайсет и четири и нямаше какво друго да покаже, освен диплома по английска литература от „Бъркли“. И ето че сега седеше в едно кафене с една вече зряла жена, която бе изпаднала в истерия, защото някаква рок група се бе разпаднала.

Именно онзи ден усети как безпокойството отново я обзема.

Мегън се завъртя леко пред огледалото, горе-долу доволна от вида си. Изглеждаше добре. Нищо специално, но доста добре. Имаше мека кестенява коса, която се къдреше нежно в основата на врата, интелигентни кафяви очи, чиста кожа, която бе леко бледа от прекалено много нощни партита и спане през деня. Под модерната безформена униформа, която си бе навлякла, тялото й бе приятно закръглено по един не особено модерен начин — големи гърди, женствени прасци, може би малко набити бедра, допълнителни килограми, които така и не успя да свали. Мегън се радваше на хип-хоп културата и приемаше прекалено широките дрехи за свой собствен стил. Мразеше тялото си. През повечето време ненавиждаше външността си; е, да, не бе съвсем грозна, но сред всички златни „пеперуди“ на Калифорния тя бе като сиво-кафяв молец. Невидима.

Така бе от деня, в който се бе родила, като най-малкото от шест деца на католическо семейство в Сакраменто, поредното гърло за хранене на работещ до изнемога електротехник и изтормозената й майка, която едва се справяше със задълженията си. Не че я бяха били или пренебрегвали, те просто не бяха имали достатъчно време и внимание за нея. Мегън не бе красавица като двете си сестри близначки Джейн и Луси, стройни и грациозни като газели, нито енергична спортистка като тримата си по-големи братя, Мартин, Питър и Илай. Не бе достатъчно грозна, за да предизвиква съжаление, нито прекалено умна, за да вдъхва респект. Мегън израсна, като ходеше по срещи с добрите момчета, които Джейн и Луси не искаха за себе си, изкарваше средни оценки в училище и мразеше всички и всичко непрекъснато. Когато с много усилия все пак успя да влезе в „Бъркли“, Мегън Силвър подозираше, че поздравленията на семейството й са били смесени с облекчение, че най-после напуска Сакраменто.

„Е, чувството е взаимно — помисли си тя гневно и издърпа още малко тениската над колана на джинсите. — Изобщо не искам да виждам онова място до края на дните си. Защо да стоя там и да гния в Сакраменто?“

„След като можеш да дойдеш в Сан Франциско и да гниеш тук ли?“, довърши мисълта й ироничният и хаплив вътрешен глас.

— Готова ли си? — извика Деклан. — Ще закъснеем.

Тя хвърли последен поглед към отражението си, вдигна рамене и отиде при него.

— Вече сме закъснели — измърмори тя.

Всички се измъкваха от леглата в единайсет в дните, когато не ходеха на работа, а понякога и когато трябваше да ходят. Господи, ако се вярваше на всички извинения и раздираща кашлица, които се чуваха по телефонните линии на работодателите всяка сутрин, човек би помислил, че сериозна епидемия е покосила редиците на двайсет и няколко годишните жители на Сан Франциско. В повечето случаи шефовете рядко се оплакваха. Онова, което предлагаха, бяха работни места без перспектива и заплащане малко над минималната надница — работа, за която направо не си струваше човек да се отказва от социалната помощ; това, което получаваха насреща, бяха намусени, немотивирани служители, които знаеха цената си и се продаваха евтино. „Всички само гледат да убият времето — мислеше си Мегън, докато вървяха по «Дейт» към «Граунд Зироу». — Сякаш времето няма край“.

Беше дванайсет без четвърт и студената мъгла бе започнала да се вдига, топейки се под лъчите на хладното есенно слънце. Деклан крачеше наперено по улицата, като махаше и се усмихваше на всички приятели, които срещаха. „Хейт наистина е център на неговата вселена — помисли си Мегън и се усмихна на приятеля си. — Той никога не се чувства притиснат до стената. И защо да се чувства така? Това е повече от достатъчно за Дек… Защо не може да е така и за мен?“

— Здрасти, Мегън! Здрасти, Дек! Как сте?

Трей, най-добрият приятел и бивш любовник на Деклан, им махна от маса вътре в кафенето и те си запробиваха път през обичайната тълпа в заведението, за да стигнат до него: поети от бийт поколението, рокери, студенти по изкуствата, безделници и някой и друг смел турист от Европа. Мегън веднъж бе видяла „Граунд Зироу“ в един студентски пътеводител, описан като „официалното кафене на апокалипсиса“ — това определение винаги я разсмиваше.

— Здрасти, как е? — обади се Трей. — Мегън, Дек, това са Франсин, Рик и Консуела. Консуела е модел — добави той, за да се самоизтъкне. Трей колекционираше популярни хора, сякаш са пощенски марки.

Мегън я погледна, докато сядаше; копринена матова кожа, малко чипо носле, хубава коса в елегантна къса прическа и надали тежеше повече от петдесет килограма под якето с надпис „Нирвана“. Консуела нямаше деликатната костна структура, която бе необходима, за да преуспее едно момиче като модел — Мегън веднага го забеляза, — но какво от това? Беше красива и самоуверена, каквато Мегън никога нямаше да изглежда. Ако Консуела решеше да си намери работа някой ден, лесно щеше да го направи. Нямаше да се озове в Градската библиотека на Сан Франциско, където да работи на половин ден за десет долара на час.

— Здравей — каза Консуела.

— Мегън е писателка. Пише романи — обясни Трей на останалите, излагайки я на показ, за да бъде одобрена.

— Романи? Уха, това е страхотно — възкликна Франсин лаконично, без да влага особен смисъл в това.

— Не съм писателка. Служителка в библиотеката съм — хладно заяви Мегън, без да обръща внимание на ожесточеното ръкомахане на Деклан от другата страна на масата.

— О, казва го само защото големите корпорации още не са й изпратили тлъст чек — обясни той. — Трябва да си доволна, че не са ти позволили да продадеш душата си.

— Деклан е художник — каза Трей.

Деклан се поизпъчи.

— Разбира се, животът е изкуство — скромно отбеляза той. — Аз само го отразявам, доколкото ми е по силите.

— Страхотно — отбеляза Рик, без да вдига очи от кафето си.

— Предполагам, че единствената причина, поради която не са ти предложили договор от някое голямо издателство, е, защото не разбират душевността на човека на изкуството — опита се да утеши Мегън Консуела.

— Откъде би могла да знаеш? — попита Мегън, като отметна косата от очите си. — Дори не си виждала книгата ми.

— Мегън! — изсъска Деклан.

— Всъщност не са ми предложили договор, защото книгата ми не струва — безмилостно продължи Мегън. В този миг разбра, че е вярно. Осъзнаването на този факт я порази като гръм; прекалено високопарното и хаотично изложение, представящо младежкото отегчение и неудовлетвореност от живота, което бе смятала за поетично и вдъхновено, всъщност бе невероятно досадно.

— Защо си я написала тогава? — попита Франсин, засегната.

Трей се наведе напред с надеждата, че ще последва сцена.

— Нямам представа — сви рамене Мегън. Чувстваше се облекчена и някак освободена. Бе чудесно да си признае нещо, което може би винаги е знаела; че е писала по модел, който приятелите й биха одобрили, че е пренебрегвала такива остарели принципи като наличието на сюжет, например, и че резултатът е просто отчайващ.

— И какво ще правиш сега, след като вече не си писателка? — обади се заядливо Франсин.

Мегън погледна цялата групичка: толкова бяха модерни, изпълнени с духа на новото поколение, толкова бяха отпуснати и спокойни, сякаш вършеха всичко насън. За никъде не бързаха и никъде не отиваха.

После се замисли за съня си, за новата история, за приключението, което я очакваше в стаята й, нахвърляно върху двайсетина страници бързо надраскани бележки.

— Аз съм писателка — каза тя. — Просто този път ще се справя по-добре. Ще напиша сценарий за филм.