Луиз Бегшоу
Филмът (20)

Двадесета глава

Прибраха се заедно във фоайето на хотел „Виктрикс“, засмени като хлапаци. Голдмън все още й се усмихваше, докато тя регистрираше и двамата на рецепцията, успокоен и отпуснат след възторга от победата. Беше много успешно представяне; неговите цифри бяха критично огледани и анализирани от директорите, които ги бяха сметнали за впечатляващи, но истинският пробив бе речта на Елинор. Голдмън още си представяше живо изненаданите, съсредоточени изражения на лицата на същите тези директори, докато тя им говореше за трудната за дефиниране природа на филмовия бизнес, за сложността на изчисляването на бъдещите приходи въз основа на стандартните методи. С елегантни жестове и свободно боравене с термините, тя бе демонстрирала, че само защото Мартин Вебер не е продуцирал друго, освен касови провали, това не означава, че и тя ще направи същото. И накрая бе започнала да говори за „Виж светлината“, излагайки позицията си с такъв ентусиазъм, че дори и банкери като Конрад Майлс и Хари Траскър бяха започнали да разбират за какво става дума в проекта и колко много биха могли да спечелят от него. Хауърд Торн бе казал няколко ласкави думи за Роксана Феликс; е, Голдмън го очакваше след целия натиск, който той бе упражнил върху него предварително. За миг се замисли дали Роксана не спи с дебелака, но реши, че не е така. Тя беше супермодел, с договор за четирийсет милиона долара. Сигурно не би си струвало да спи с него само за да й помогне да стигне до кастинга. Торн можеше само да й гарантира, че пробните й снимки ще бъдат видени, но не и да я включи в актьорския състав; освен това „Виж светлината“ щеше да й донесе приходи, които се равняваха на сумата, която тази жена печелеше на ден като модел. Просто нямаше логика. Но както и да е, решителният момент бе настъпил, когато Елинор бе извадила видеокасета от куфарчето си, бе помолила да донесат телевизор в заседателната зала и бе пуснала пробните снимки на Зак и Роксана заедно, като бе обърнала внимание на огромния интерес от страна на публиката към връзката им.

Мъжете с костюмите обаче не бяха слушали внимателно думите й, спомни си Том с усмивка. Бяха прекалено заети да контролират сексуалната си възбуда. В края на петминутната прожекция Елинор Маршал вече държеше всеки един от тях в изящната си длан. Що се отнася до „Виж светлината“, всички вярваха страстно в светлото бъдеще.

Голдмън все още бе в опасност, знаеше го. Но поне президентът на студията бе успял да ги убеди, че би било грешка да продават точно сега — „Виж светлината“ щеше да вдигне цената на акциите, да им помогне да спечелят повече от компанията на един следващ етап, ако все още възнамеряваха да продават. Не беше спасение, а отлагане на присъдата. Но бяха откупили малко време. А точно сега това бе всичко, на което можеше да се надява.

— Заповядайте, сър. Президентският апартамент и императорският апартамент — обясни служителката на рецепцията и им подаде ключовете. — Бихте ли искали пиколо за багажа?

Голдмън вдигна леката си пътна чанта и поклати глава. Взе и малкото спретнато куфарче „Гучи“ на Елинор.

— Не, благодаря, ще се справим.

— Да не би да си ми носач вече? — развеселено попита Елинор.

Той кимна почтително.

— След представянето ви преди малко аз съм изцяло на ваше разположение, мадам.

— Не ме изкушавай — пошегува се тя, докато отиваха към асансьора.

Кабинката се плъзгаше безшумно нагоре по етажите.

— Няма ли да го спреш? — попита Елинор. Флиртуваше с Том, замаяна от победата. Облекчението от успешното им представяне бе толкова голямо, че направо й се виеше свят. И я правеше дръзка. Малко забавления нямаше да им навредят, и то в Ню Йорк, където дори и острият слух на Изабел Кендрик не можеше да чуе какво си казват.

— Може да се смееш…

— Благодаря — усмихната отвърна тя.

— … но имаше нужда от онзи инструктаж. И ако това ти помага да постигаш такива резултати, то аз си запазвам правото да спирам асансьора ти винаги когато реша.

— Разбрано, тренер. А защо аз съм в президентския апартамент, а ти в императорския? Твоят трябва да има повече екстри.

— Възрастта е с предимство пред красотата — небрежно отвърна Голдмън. — А и аз съм императорът тук. Не го забравяй.

— Може би е крайно време да имаме императрица — заплаши го Елинор. — Може би ще ти изиграя номера на Джейк Келър.

Стигнаха до най-горния етаж; апартаментите им бяха един до друг. Голдмън отвори вратата на Елинор.

— Не мога да повярвам — измърмори тя, впечатлена.

Стаите бяха истинска фантазия в стил „Регент“, издържана в бяло и златно; мекият бежов килим бе изпъстрен с нежен десен от златни листенца, които сякаш се огъваха от невидим лек бриз, същият десен се повтаряше по стените и очертаваше тавана. Дълги кадифени завеси с цвят на полиран бронз се спускаха от прозорците, високи три метра и половина и предлагащи великолепна гледка към Авенюто на двете Америки, както вече наричаха Шесто Авеню. На масичката от бял мрамор със златни орнаменти бе поставена кристална ваза със снежнобели лилии, чиито тичинки бяха покрити плътно с жълт прашец и така повтаряха общата цветова композиция. В средата на банята, голяма колкото спалнята, имаше голямо джакузи и японска вана, вградена в пода до него. Но третата стая бе олицетворение на истинския лукс според Елинор: съвършена имитация на провинциална английска библиотека, с характерната препарирана еленска глава, окачена на стената, кожените подвързии на томовете и креслото, тапицирано с тъмнозелена кожа.

— Господи — възкликна Голдмън. — Искаш ли да се разменим?

Елинор се засмя.

— Още не си видял твоя. Слушай, защо не идеш да се преоблечеш? Аз трябва да се освежа малко, а после можем да слезем да пием чай някъде.

— Какво, да не би да имаш предвид малки английски сандвичи и кифлички със сметана?

— Точно така — потвърди Елинор.

— А ще си вземаш ли душ? — поинтересува се Голдмън. — Може ли да гледам?

Тя се засмя разсеяно, но усети лакомия поглед на Том върху шията си. „Стига, Елинор, въобразяваш си“, скастри се сама.

Няма нищо интересно за гледане — каза тя.

Том отстъпи крачка назад и се загледа в нея, черните му очи поглъщаха всичко, от елегантния кок на пясъчнорусата й коса, през очертанията на гърдите, които се забелязваха под сакото, до меките извивки на прасците й, които завършваха с обувки на „Патрик Кокс“, подчертаващи тънките й глезени. Елинор бе красива, чувствена и истинска наслада за очите. Той не бързаше да отклони поглед и тя го усети като милувка върху кожата си, внезапен порив на сексуално желание следваше очите му, сякаш наистина я разсъбличаше, сваляше дрехите й, за да изследва голото й тяло.

— Много се съмнявам — каза Том накрая.

Забеляза как тя се изчервява силно и сластният копнеж, който се бе свил дълбоко в него, закипя по-близо до повърхността. Не знаеше защо го бе направил, но му хареса. Както му хареса и това, че тя явно знаеше какво си мисли.

Последва дълга пауза.

— Ще мина да те взема след двайсет минути — успя да промълви Елинор.

— Добре — каза Голдмън и излезе от стаята й.

Изабел Кендрик обикновено не посещаваше приятелките си в домовете им. Или другите идваха при нея, когато на нея й бе удобно, или — както ставаше по-често — се срещаше с малцина избрани в най-популярните и посещавани ресторанти в града. В крайна сметка какъв бе смисълът да си водеща фигура в обществото, ако не блестиш в него? Но в този случай тя паркира бентлито си пред имението на Голдмън в Бевърли Хилс, без дори за миг да си позволи да злорадства колко по-хубави са нейните градини.

Джордан й се бе обадила сутринта и бе казала, че въпросът е сериозен. Извънредно сериозен. Всъщност толкова важен, че този път Изабел нямаше никакво желание да обсъжда темата в препълнен салон. Изобщо не искаше да я виждат, докато обсъждат темата с Джордан. И все пак, когато слезе от колата си и закрачи бързо към верандата с колони на семейство Голдмън, безукорна в тъмносинята си рокля на „Бил Блас“ и обувки с висок ток на „Шарл Журдан“, сърцето й заби ускорено от необичайно усещане за възбуда.

Униформена прислужница отвори вратата.

— Заповядайте, госпожо Кендрик — покани я тя. — Госпожа Голдмън ви очаква в гостната.

Изабел й благодари отсечено и мина направо в приемната на семейство Голдмън, издържана в стил „Ралф Лорън“.

Точно както бе и очаквала, Джордан Кабът Голдмън, прекалено официално облечена с лъскав костюм с панталон на „Валентино“, се бе облегнала драматично на камината и хлипаше в дантелената си кърпичка.

— Изабел, слава богу, че си тук — изплака тя.

— Скъпа моя, скочих в колата в мига, в който затворих телефона — заяви Изабел, като се опитваше да се престори, че й съчувства при цялото вълнение, което я бе обзело.

Можеше да забрави за партитата. Тук имаше възможност да се занимае с нещо истинско, с пренареждане на значимите фигури в обществото. И ако успееше, не само щеше да нанесе удар на Елинор Маршал, това щеше да означава също, че Джордан Голдмън ще й бъде задължена до гроб. По този начин Изабел щеше да контролира индиректно не само традиционното висше общество на Лос Анджелис, но и модните напоследък политически влиятелни кръгове, които Джордан бе започнала да събира около себе си. Така че Джордан никога вече нямаше да представлява заплаха за положението й.

Защото щеше да й е задължена. Страшно много.

— Той я е завел в Ню Йорк — изхлипа Джордан — и дори не ми е казал. — Гласът й изтъня като на малко момиченце. — Трябваше да го науча от Джоан.

Секретарката му. Изабел направи бърз преглед на ситуацията. Фактът, че Елинор бе придружила Том в Ню Йорк, бе маловажен, просто професионален ангажимент. В крайна сметка тя бе президент на студията, призна мислено Изабел с обичайната смесица от завист и презрение. Не, важното бе, че Том се бе опитал да скрие това от Джордан. А Джордан вече знаеше, че позицията й е застрашена от сведенията, които й бе дала Изабел на собственото си парти. Затова, по съвет на Изабел, бе вдигнала на Том скандал в пристъп на луда ревност, а после се бе престорила на обидена и засегната, като бе настояла Том да престане да общува с Елинор. Той бе отрекъл всичко, разбира се, но според шпионите на Изабел в „Артемис“ напоследък бе съвсем делови и лаконичен с нея.

Но явно този период бе приключил, а същото можеше да се случи и с брака на Джордан, ако не предприемеха бързи мерки.

Том бе скрил от жена си, че ще пътува заедно с Елинор. Това бе много сериозен сигнал за опасност. Изабел се радваше, че малката глупачка поне бе имала достатъчно разум да й се обади.

— Знам, скъпа — каза тя спокойно, но твърдо. — Знаеш какво трябва да направиш сега, нали?

— Но кой знае колко време би отнело това? — изхлипа Джордан.

— Понякога се налага да предвиждаме възникването на проблемите, Джордан — авторитетно заяви Изабел, — а понякога трябва да вземаме предварителни мерки за решаването им. Така, сега ще ти кажа какво да направиш и не искам никакви възражения.

— Но това ще съсипе фигурата ми — изплака младата жена.

— Не и ако си внимателна — увери я Изабел. — Във всеки случай, скъпа моя, на този етап може да се окаже, че нямаш друг избор. — Тя се приближи до камината и окуражително потупа протежето си по рамото. — Трябва да го направиш, Джордан, и то веднага. Повярвай ми. Това е единственият изход.

Том и Елинор се върнаха в хотела към единайсет часа. Бяха пили чай, после се разходиха и накрая отидоха на кино.

— Шегуваш ли се? — смая се Елинор, когато Том го предложи.

— Не! — усмихна се широко той. — Какво ще кажеш? Можеш ли да си спомниш кога за последен път си платила, за да гледаш някой филм в киносалон, с пуканки, като всички останали?

— Хм, през хиляда деветстотин седемдесет и осма? — предположи тя.

— Така! Трябва да го направим, ще бъде идеалното маркетингово проучване. — Том все повече се ентусиазираше. — Можем да отчетем билетите в счетоводството на „Артемис“ като служебен разход.

— Винаги съм харесвала прегледите. — Елинор преправи гласа си и заговори с тежък мафиотски тон. — А сега „Парамаунт Пикчърс“ представя…

— Точно така! Хайде, да тръгваме — подкани я Голдмън и накрая се озоваха в едно малко кино в пресечка на Бродуей, където гледаха „Объркани и безразсъдни“ с огромна кутия пуканки и две големи картонени чаши кока-кола.

— Беше страшен филм — каза Голдмън, когато най-сетне влязоха в синьото мраморно фоайе на „Виктрикс“. — Макар че ти май повече се забавляваше.

Елинор сви рамене.

— Какво да ти кажа? През седемдесет и четвърта бях на шестнайсет. Преживяла съм всичко това.

Том я погледна.

— Пушила си трева?

— Всеки ли го е правил?

Голдмън поклати глава и се засмя.

— Нещо не пасва, скъпа. Елинор Маршал с цигара марихуана?

Тя вдигна рамене извинително.

— Все пак не съм се родила такава.

— Искаш ли да пийнем по едно преди лягане? — попита той и тя се изненада, когато чу утвърдителния си отговор.

Но осъзна, че наистина иска да изпие едно питие с него. Удоволствието от следобеда, прекаран с Том Голдмън, в разговори за всичко и нищо конкретно, бе прекалено голямо, за да приключат внезапно с едно сковано пожелание за лека нощ. Не бяха разговаряли така от години, може би пет или шест. Високите етажи на властта бяха прекалено хлъзгави и опасни, за да правиш друго, освен да се катериш към върха.

Качиха се в апартамента на Том, без да говорят повече. Той приличаше на този на Елинор; беше обзаведен в сребристо и тюркоазно, със завеси като в ориенталски харем и вместо с библиотека, разполагаше със собствена фитнес зала. Във всекидневната му също имаше напълно зареден минибар.

— Какво ще пиеш? — попита я той.

Елинор знаеше, че Пол би искал тя да каже минерална вода или безалкохолен коктейл.

— Бърбън с лед — отвърна тя. — „Уайлд Търки“, ако имаш такъв.

Том повдигна вежда и я изгледа изпитателно. „Господи, колко красив мъж е“, помисли си тя.

— Някакъв проблем? — попита го тя строго.

Той се засмя.

— Никакъв, госпожо. Мисля, че трябва по-често да те водя в Ню Йорк. Марихуана, алкохол… това е изцяло нова страна от личността ти.

— Не съм го правила, откакто бях на двайсет — протестира Елинор.

Голдмън сипа уиски и на двамата и седнаха един до друг на огромния, мек диван, тапициран в синьо.

— За „Артемис“ — вдигна тост Елинор.

— За нас — поправи я Том, — за това, че стигнахме дотук, и днес направихме така, че да останем на върха.

Чукнаха се с кристалните чаши и отпиха.

— Какво имаше предвид по-рано, когато каза, че не си била родена такава? — меко я попита Том. — Каква мислиш, че си сега?

Тя се облегна назад и усети как по тялото й се разлива приятна топлина от алкохола.

— О, нали знаеш. Снежната кралица. Статуята. Всички онези епитети, които ми слагат.

Том я погледна право в очите.

— Никога не съм те смятал за снежна кралица.

Елинор се опита да заглуши бавния и омайващ прилив на желание, който се разля в тялото й. Бе просто прекалено — да седи така до него — след деня, който бяха прекарали само двамата. Знаеше, че е опасно. Но не понечи да стане.

— Защо реши да правиш филми? — попита я той.

— Защо ли? Не съм сигурна. — Тя се замисли. — Защото навремето ми се струваше забавно. Може би защото като момиче гледах толкова много филми. Харесваше ми, че всички бяха с щастлив край и героинята винаги намираше истинската любов в живота си. Мечтата на всяка жена. Във филмите всичко беше толкова романтично й много по-вълнуващо, отколкото в реалния живот — никой не правеше компромиси, — и ми се искаше да вярвам, че и в моя живот ще стане така…

Гласът й заглъхна постепенно.

— А сега не вярваш ли, че една жена може да срещне истинската любов и да остане с този мъж до края на живота си?

— Вярвам, че е възможно. — Елинор си играеше с ръба на чашата си, после погледна над нея към Том Голдмън, седнал до нея. Черните му очи я гледаха напрегнато, едрото му тяло бе толкова близо, че можеше да чуе дишането му, лявата му ръка стискаше толкова силно чашата, че кокалчетата му бяха побелели, а пръстите му бяха украсени само с платинената венчална халка. — Просто не вярвам, че е възможно да се случи с мен.

— Погледни ме — настойчиво каза той. Хвана брадичката й с два пръста и я завъртя към себе си. — Ти си интелигентна, талантлива, красива и смела. Разбрах, че си нещо много специално още в мига, в който те срещнах. Можеш да имаш каквото си пожелаеш.

— Не — каза тя, а кожата й пареше там, където я бяха докоснали пръстите му. — Не всичко.

Няколко мига Голдмън не отговори. После отново се загледа в нея по същия начин, както бе направил в нейния апартамент, погледът му сякаш я поглъщаше бавно, с израз на сексуално възхищение, сваляше дрехите й, докато накрая тя усети как се овлажнява, а зърната й се втвърдяват от възбуда.

— Недей — успя да промълви тя.

— Защо не? — попита Том. — Възбуждам ли те?

Елинор се опита да мисли трезво, да разкъса горещата мъгла на желанието. Смътно успяваше да чуе далечни предупредителни камбанки, които неистово звъняха в главата й. Но упойващото страстно желание, което пулсираше в кръвта й, заглушаваше обичайното й здравомислие. Поне веднъж не искаше да е разумна.

Желаеше Том. Винаги го бе желала.

— Да — отвърна простичко тя.

— Желая те — каза Голдмън.

А Елинор промълви:

— Вземи ме.

Той се наведе напред много бавно и отметна кичур коса от бузата й, загрубялата му длан погали нежната й кожа, а после с лявата си ръка обгърна и другата страна на лицето й, обхвана главата й, накара я да почувства силата му. После сведе глава и докосна с устни нейните — нежна, спокойна целувка отначало, а после по-настойчива — и накрая погали с език устните й, страните й, после проникна в устата й, копнеещ да усети сладостта й. Ръката му внезапно се смъкна към талията й и притисна тялото й до неговото — нетърпеливо, настоятелно, — мачкайки скъпия й копринен костюм.

Елинор бе завладяна от желание. При първото докосване на кожата му до нейната усети огнено разтърсване, което запламтя в корема й, в гърдите й, цялата й женска природа бе възбудена, кръвта й сякаш я изгаряше и стапяше. Спонтанно разтвори крака, вече бе влажна и готова за него. Ласките му бяха каквито винаги си ги бе представяла през годините: мъжествени и нежни, гальовни и властни. Усещаше възбудата му през плата на панталоните, беше твърд като скала от желание.

— Винаги съм те желал — шепнеше той.

А Елинор само промълви:

— Том, господи…

После ръцете му непохватно се заеха с копчетата на сакото й и тя се откъсна от него и съблече дрехите си, изрита обувките си настрани и свали тънките си чорапи, нетърпелива като тийнейджърка, докато най-сетне стигна до сутиена и бикините, миниатюрни парченца дантела с цвят на кафе, и тогава ръцете му се озоваха върху нейните и я спряха; той искаше сам да го направи.

— Толкова си красива — прошепна той и тя простена от възбуда, когато ръцете му обхванаха нежните й гърди, започнаха да си играят със зърната им през дантелата, палецът и показалецът му ги галеха и потъркваха, докато тя направо полудя от удоволствие, и тъкмо когато си мислеше, че не би могла да издържи повече, устните на Том заеха мястото на пръстите му и езикът му започна да ги гали и подръпва, засмукваше ги и горещата влага на устата му оставяше малки тъмни кръгчета върху чашките на сутиена й, грапавата дантела контрастираше с мекотата на влажния му език и накрая Елинор започна да се извива към него, да притиска слабините си към неговите.

— Харесва ли ти така? Да? — питаше я Голдмън, с дрезгав от възбуда глас, и пръстите му се плъзгаха надолу по корема й, докосваше кожата й само с върховете на пръстите си и чертаеше дълга изгаряща лента върху тялото й. Елинор хлипаше от наслада и не можеше да повярва, че е способна да изпитва подобни чувства, после извика задавено името му, когато Том пъхна ръка под бикините й към пухкавите косъмчета, които покриваха горещите й влажни слабини, и безкрайно нежно пъхна два пръста в нея, докато леко галеше хлъзгавата плът на клитора й.

— О, господи! Господи, Том! — задавено извика Елинор, докато утробата й потръпваше в спазми и невероятно удоволствие заливаше цялото й тяло, а между краката й бликна нова влага, когато свърши.

— Това е нищо, скъпа. Едва началото — каза Том и тя усети как разкопчава сутиена й и смъква бикините й, мокри от влагата на собственото й тяло, надолу по гладките й бедра. Когато бе напълно гола, той я обърна внимателно с гръб към себе си и започна да я гали нежно от раменете по извивките отстрани на тялото, надолу към хълбоците и преди дори да успее да се извие в отговор, Елинор усети топлия му дъх върху тила си, дразнеше я и караше фините косъмчета там да настръхват, а после започна да я целува: кратки целувки, описващи кръгове по тялото й, близваше и всмукваше кожата й, докосваше я само с върха на езика, не бързаше и бавно слизаше надолу по гръбнака й.

Елинор усети как всички съзнателни мисли отстъпват някъде далеч. Усещаше единствено устните на Том и топлината на тялото му, притиснато до нейното, силните му ръце, които я държаха прикована на място, докато тя се извиваше, полудяла от страст под милувките на езика му. Цялото й тяло се бе превърнало в една безкрайна ерогенна зона; разтапящи, пулсиращи потоци от желание сякаш бликаха от гръбнака й, където бе устата му, и караха цялата й кожа да тръпне в неистова жажда. Когато той най-сетне стигна до дупето й, тя бе близо до нов оргазъм.

— Том, невероятен си — изхлипа тя.

Голдмън отвърна:

— Толкова силно те желая, от месеци си представям това — ръцете му бяха на хълбоците й, мачкаха и галеха. — Имаш разкошно дупе — каза той. — Някога си представях как правя точно това всеки път, когато ти минеше по коридора.

Елинор се опита да каже нещо, но изненадата и възбудата бяха стегнали гърлото й и можа само да се извие, за да целуне ръката, която я придържаше.

— Желаеш ли ме, Елинор? — питаше я той.

Вместо отговор тя насочи ръката му към слабините си, горещи и готови да го приемат, и помоли:

— Моля те, Том, не мога да чакам повече.

Той пророни:

— Точно така, скъпа, отдай ми се.

Бързо се освободи от дрехите, направо съдирайки ги от тялото си, а Елинор разтвори ръце и ги протегна към него; гол, твърд и копнеещ за нея, пенисът му вече бе оросен на върха и блестеше от възбуда. Двамата се вкопчиха един в друг, целуваха се и се хапеха лекичко, и той я намери само след миг и с едно мощно и нетърпеливо проникване потъна дълбоко в нея, чак до края, и след това единственото, което Елинор усещаше, бе Том Голдмън, надвесен над нея, вътре в нея, набъбналият му твърд пенис предизвикваше в тялото й наслади, каквито не бе и подозирала, че съществуват, а интелигентното му, горделиво лице сега гледаше надолу към нея с напрегнат израз на желание и любов. Усети как той потъва още по-дълбоко и докосва някакво разтапящо и заслепяващо местенце, някакво сладостно, тайно кътче, скрито дълбоко в нея, и изведнъж бе понесена от вълните на нов оргазъм, по-силен от първия, по-мощен от всеки друг оргазъм, който някога бе изпитвала. Усещанията сякаш бликаха от всяка пора в кожата й и тя можеше да усети как вълните на удоволствието я разтърсват от ръцете чак до прасците, цялото й тяло тръпне в заслепяващ екстаз, и тогава тя извика:

— Том, обичам те.

И някъде много отдалеч долови как той се напряга и свършва в нея, и го чу да казва:

— Обичам те, Елинор, винаги съм те обичал.

И тогава последната, всепоглъщаща бяла вълна на блаженството заля тялото й и заличи всичко останало.