Луиз Бегшоу
Филмът (13)

Тринадесета глава

Крещящи хлапета. Навсякъде, където погледнеш. Тийнейджъри и двайсет и няколко годишни младежи с черни джинси, карирани ризи, кубинки. Дългокоси и с обръснати глави, красиви момичета с яркочервено червило и тениски с анархистични надписи, всички те представляваха кипящата маса на бунта, поколението Х в пълния му размах. Докъдето стигаше погледът, те препълваха стадиона, тръскаха глави, подскачаха, протягаха ръце към сцената, а по лицата им се четеше обожание и гняв.

Когато цветните прожектори осветяваха множеството, ставаше повече от ясно, че това съвсем не е кротката тълпа от рок концертите през осемдесетте. Вместо да седят кротко по отредените им места, тези младежи се тъпчеха по пътеките между редовете и стояха върху седалките. До бариерата пред сцената се тълпяха десетки тела. Служителите от охраната стояха от едната страна и клатеха глави, безпомощни и безполезни.

„Дарк Ейнджъл“ бяха на сцената.

Извила глас в претъпкания мрак, китарата на Нейт Сътър обяви началото на „Ответен огън“, антиправителствения химн, с който бе започнало всичко. Силен вой на одобрение посрещна в отговор мелодията, хлапетата се заблъскаха едно в друго и подхванаха думите, телата им бяха мокри от пот, цяло едно поколение млади американци, проклинащи системата за вечни времена. Хората, които бяха прокламирали мир и любов, сега управляваха банките, съсипваха индустрията, не ги пускаха в скъпите колежи. Те нямаха работа, нямаха бъдеще и надежда. Ярост и отчаяние изпълваха като с електрически заряд влажния въздух. Няколко служители от охраната се дръпнаха назад към стените, благодарни, че отрядът от силите за борба с размириците на Сан Диего е строен пред арената. Но нямаше защо да се безпокоят. Цялата ярост, протестите, цялата тази енергия бяха концентрирани в острите като бръснач рифове на музиката, в суровите хармонии, които бликаха от огромните тонколони, и в гневното, напрегнато лице на вокалиста, вперил поглед право в камерата пред него, така че огромният му образ, увеличен хиляди пъти повече от реалното, на два големи екрана отстрани на сцената, изглеждаше така, сякаш се взира право в очите на всеки един от феновете, докато заедно редяха думите на песента.

Зак Мейсън. Основен вокал на „Дарк Ейнджъл“, коронованият принц на контракултурата. Чувствен като Джим Морисън, гневен като Малкълм Х, красноречив като Кърт Кобейн. Никога не даваше интервюта. Не подкрепяше никой политик. Говореше с феновете си само на живо или чрез песните си. И в моменти като този, когато човек видеше осемдесет хиляди хлапета, напълно хипнотизирани, осъзнаваше, че ако Мейсън даде знак, те ще се вдигнат на бунт. Ще се вдигнат и ще го последват. Камерата се насочи първо наляво, после надясно в тълпата от скачащи и пеещи младежи, чиято агресия бе фокусирана в музиката с лазерна прецизност.

„Дарк Ейнджъл“ бяха първата група от години, която плашеше родителите. Харесваха ги еднакво почитателите на „Ар и Ем“, „Металика“ и на твърдия рап. Те бяха гневни. Имаха какво да кажат. И съдейки по тази подивяла, надъхана, обединена тълпа, беше ясно, че американската младеж ги слуша.

Зак Мейсън се размърда неловко на мекия кожен диван.

— Изключи го — каза той.

— Но, Зак, мислех…

— Изключи го. — Гласът на Мейсън се бе превърнал в гърлено ръмжене.

Дейвид Тобър го изключи.

— Не искам да го гледам — направо изръмжа Зак. — Това беше преди три години. Не ме интересува миналото.

Погледът му обходи конферентната зала на „Артемис“, предизвиквайки някой от мъжете с костюми да оспори мнението му. Джейк Келър, вицепрезидентът на отдел „Продукция“, извърна очи, неспособен или нежелаещ да срещне погледа му. Сам Кендрик, шефът на агенцията му и човек, когото Мейсън бе опознал донякъде, кимна в съгласие. Добре. Поне един от тези глупаци разбираше за какво говори. И Елинор Маршал, строгата на вид дама с тъмнозелен костюм, която бе абсолютно безучастна. Само пълничкото момиче, което седеше до Дейвид Тобър, сценаристката, изглеждаше измъчена. Зяпаше вече празния екран със смесица от учудване и съжаление. Бе забелязал и как го бе погледнала, докато течеше видеозаписът — почти обвинително. Имаше ли нужда от това? Нямаше. Не и от някакво момиче, което бе по-младо и от него. Не и от хлапе, което приличаше на някой от феновете му и му напомняше за неща, които предпочиташе да забрави.

Мегън Силвър. Така се казваше. Бе попитал Тобър за нея; тя бе на двайсет и четири, завършила бе колежа „Бъркли“ и бе написала страхотен сценарий.

Не бе разменил и две думи с нея, но въпреки това го изнервяше.

— Добре, разбирам. — Дейвид Тобър излъга, без да се запъне. — Само си мислех, че може би е добра идея всички да почувстваме фона на този филм. Фред Флореску ни изпрати видеокасетите и знам, че Роксана ги гледа внимателно, но тъй като това е първата ни съвместна среща за обсъждане на сценария…

— Аз нямам нужда да гледам видео, за да усетя какво е да си в групата. — Мейсън кимна назидателно към Мегън. — Може би тя има.

Момичето понечи да каже нещо, но Тобър сложи ръка на рамото й и тя замълча.

— Разбира се, Зак. Това е повече заради Сам, Джейк и Елинор — каза Дейвид. — Всички ние прегледахме внимателно сценария и знам, че те имат някои предложения. Реших, че може да ни е от полза, ако се опитаме да разберем с какво си имаме работа.

Да, сигурно. Сякаш някой от тези четирийсет и няколко годишни типове изведнъж ще заобича рокендрол, след като е изгледал половинчасово видео.

— Имате предложения за сценария? Да ги чуем — обади се Зак, а зелените му очи се присвиха.

Той лично смяташе, че сценарият си е идеален такъв, какъвто си е. Но Дейвид му бе казал, че един сценарий винаги може да стане по-добър. А той искаше този филм да стане възможно най-добър. Направо казано, ако смяташе да сложи ново начало в живота си, филмът трябваше да е великолепен. Бяха заложени милиони долари. Кариерата му. Бъдещето му. Животът му.

Това бе единствената причина изобщо да дойде на това събрание — артистичния контрол, художествения контрол. Имаше го със звукозаписната си компания, сега щеше да го получи и във филмовата студия. Какво от това, че по принцип само режисьорът можеше да има претенции към преработката на сценария? Той бе Зак Мейсън. Правилата, които важаха за другите актьори, не се отнасяха за него. Никакви правила не се отнасяха за него.

— Добре, Зак. — Джейк Келър всячески се стараеше да му се подмазва. — Нека да погледнем най-напред началните сцени… Имам няколко предложения как да акцентираме върху появата ти…

Докато агентите и шефовете на студията разкъсваха на парченца началните сцени в ръкописа й, Мегън Силвър седеше, свела глава, и понякога записваше откъслечни думи в бележника пред себе си. Не искаше да поглежда никого. Бе невероятно да е в „Артемис“, страхотно бе, че правят нейния филм, но… просто не бе подготвена за това. Всички говореха едновременно, обсъждаха историята й, сякаш нея изобщо я нямаше там. Край ушите й прелитаха термини от киното — сюжетна поанта, сцена на завръзката, контрапунктиране на позицията на Морган, екшън сцените, осма до десета, увеличение на откупа за ЦРУ. Да не би да мислеха, че разбира нещо?

Господи, каква ирония. Когато най-сетне бе събрала кураж да се обади на приятелите си в Сан Франциско, те бяха реагирали със смаяно мълчание, измърморили бяха някакви поздравления, в които прозираше безкрайната им завист. Само Дек бе имал великодушието наистина да се зарадва на успеха й. Бе се впуснал във възторжени мечти за това колко бляскав ще е животът й отсега нататък — щеше да има собствен офис на снимачната площадка, да работи редом с големите шефове на студията, да си общува с Роксана Феликс и най-хубавото от всичко — да се запознае със Зак Мейсън. Щеше наистина да си приказва със Зак Мейсън! И то редовно! Дек се бе засмял и я бе уверил, че милиони биха й завидели.

И беше прав.

И не беше прав.

Мегън бе получила собствен офис на работната площадка — кутийка без прозорци в основната сграда и секретарка, която я ненавиждаше. Бе се запознала с Елинор Маршал, която изглеждаше приятна жена, но която й бе обяснила, че сценарият й има нужда от малко работа. След като Дейвид й бе обяснил какво означава „Малко работа“, Мегън се бе разстроила както никога дотогава. „Артемис“ й бяха платили двеста и петдесет хиляди долара за сценария, но сега тя се чудеше защо изобщо са й дали някакви пари — след като той явно бе безполезен и трябваше да се преработи. Почти целият. Вероятно пет или шест пъти.

— Мегън, миличка. Става въпрос за редакция — търпеливо й бе обяснил Дейвид. — Няма друг начин. Ти им даде страхотен първоначален вариант, но е очевидно, че филмът в крайна сметка ще се окаже доста по-различен.

Очевидно. Тя се бе вгледала в красивия си агент, който й се усмихваше благо като на любимо, но доста бавно схващащо дете, и се почувства глупачка, задето изобщо си е въобразила нещо друго.

Още първия й ден в студията вицепрезидентът Джейк Келър бе минал през офиса й и ясно й бе дал да разбере, че ако я притеснява преработването на сценария, може просто да напусне, а те ще наемат друг да го пренапише. О, да, и да им върне сто хиляди долара, тъй като това била сумата за преработката на сценария в сделката, която бе сключила.

Мегън се бе усмихнала мило и му бе заявила, че за нея това не е проблем.

Колкото до общуването с Роксана Феликс — е, бе се запознала с дамата на партито на Изабел Кендрик и се бе почувствала тотално унизена. За втори път я бе срещнала в „Артемис“, когато тя й бе казала: „Ти ли си писателката? Морган се нуждае от повече реплики. Смятам, че това е очевидно. Нуждаем се от поне петдесет процента повече реплики за Морган. — В този момент й бе отправила усмивка, студена и смъртоносна като течен азот. — Или ще трябва да намеря писател, който разбира този филм по-добре. Динамика на характерите, Мегън“.

И Роксана се бе изнесла с презрителен поглед към все още прекалено пълните й бедра.

Цяла седмица на практика бе гладувала. Роксана бе толкова изящна и толкова жестока, че Мегън се бе почувствала като най-грозната жена на света. И разполагаше с власт — заплашваше да замени Мегън. Писател, който разбира по-добре този филм? Та тя сама бе написала проклетата история!

Но както разбираше постепенно Мегън, това нямаше особено значение. Един писател бе заменим. Една звезда — не.

В света на „Виж светлината“, нейния филм, Мегън Силвър разполагаше с най-малко пари, най-непривлекателна външност, най-малко знания и най-малко стил и абсолютно никаква власт.

Беше на дъното на пирамидата.

Това не й харесваше.

А да си приказва със Зак Мейсън… не смееше. Той бе отказал да говори с нея на партито на Кендрик и й се мръщеше всеки път, когато уловеше погледа му. Видеозаписът на „Дарк Ейнджъл“ бе развълнувал Мегън до сълзи, но Зак Мейсън, седнал наблизо — по-привлекателен физически, мрачен и внушителен, отколкото някога бе си го представяла и в мечтите си, — дори не бе могъл да го изгледа. Господи, нима искаше да каже, че всичко това не е имало никакво значение за него?

Точно сега — заради предишната Мегън, заради всичките си приятели, дори заради глупавата и надута Саша, която си бе изплакала очите в кафе „Хорсшу“ — Мегън се чувстваше дълбоко нещастна. Глупава и наивна. Почти всички деца, с които бе израсла, бяха фенове на „Дарк Ейнджъл“, те наистина бяха вярвали в тях. Всички ли бяха наивни идеалисти? Явно. Колко глупаво от нейна страна да си мисли, че някой изобщо го е грижа за другите.

Младият мъж насреща й бе неин идол, откакто бе станала на петнайсет, а се оказваше, че може би никога не е знаела кой е или какво представлява в действителност. Звезда преди всичко. И явно музиката вече не бе част от стратегията му за успех.

Не бе плакала, когато „Дарк Ейнджъл“ се бяха разделили, но сега й се искаше да го направи.

— Мегън, успя ли да запишеш всичко? — питаше я Дейвид.

Тя се сепна и вдигна очи.

— О, да, разбира се. Благодаря. — Тя потупа бележника си. — Веднага ще се заема.

— Добре, гледай да стане бързо — студено отбеляза Джейк Келър. — Имаме само месец за предварителната подготовка.

Мегън кимна отсечено, като вътрешно се мразеше.

— Разбира се.

— Благодаря, Мегън — много по-любезно се обади Елинор Маршал. Двамата с Джейк събраха документите си и се изправиха, готови да си тръгнат. — Имаме друга среща, на която трябва да присъстваме, но знам, че Зак иска да поговори с теб за ролята си.

„О, супер — помисли си Мегън. — Вероятно иска да увеличим и неговите реплики с петдесет процента. Това ще е много забавно!“

— Зак — подкани го Сам Кендрик. — По-рано ни разказа нещо за турнето, някои от идеите в сценария може би не са съвсем подходящи…

Зак Мейсън погледна към Мегън Силвър, внезапно изгубил дар слово. Лесно можеше да постави на мястото им мъжете с костюмите — цял живот го бе правил. Лесно можеше да се справи и със СКИ. Дейвид Тобър бе добър агент, както и Сам Кендрик, за това бе с тях, но агентите бяха просто мъже със скъпи костюми, които работят за теб. Получават двайсет процента и се стремят само към собствената си печалба. Знаеше какви са — смятаха всички звезди за глупаци, които можеха да купят и продадат, но при все това се заблуждаваха, че самите те са звезди. Не вярваше на никой от тези алчни негодници. Всичко бе просто бизнес, от начало до край.

Мегън бе различна.

Сега, когато се вгледа отблизо в нея, му се стори доста привлекателна. Меката й кестенява коса се спускаше до раменете на нежни, естествени къдрици, имаше интелигентни тъмни очи и големи гърди, скрити под широкия памучен пуловер. Вярно, беше пухкава, но бе отслабнала, откакто я бе видял на онова глупаво многолюдно парти. А и килограмите някак й отиваха. Правеха я истинска.

Зак Мейсън не бе свикнал с истински жени и определено не бе свикнал с интелигентни такива. Групитата, които успяваха да се промъкнат през засилената охрана на „Дарк Ейнджъл“, бяха бездушни изрусени глупачки, готови да правят секс с всеки, който е успял да се добере близо до списание „Ролинг Стоунс“, и да преспят с половината персонал само за да получат тази привилегия. Имаше и други, отегчени съпруги на шефове на звукозаписни компании, не успели холивудски актриси, които искаха да увеличат шансовете си да се заговори за тях в пресата, модели, които държаха да излизат с рок звезди, защото това вече се превръщаше в мода. Всъщност Зак уважаваше повече групитата. Те поне бяха откровени за това какво търсят. Но всички те бяха глупави, замаяни от славата и алчни, всички до една търгуващи със секс срещу слава.

А това можеше да те направи циничен. Да те накара да мразиш жените. Мейсън бе виждал съвсем нормални момчета да се превръщат в женомразци само след шестмесечно турне, в негодници, които преспиваха с някое момиче и после го изхвърляха в коридора на хотела съвсем голо. В извратени типове, които караха някоя нещастница да изнесе шоу пред трийсет човека от персонала, преди да спечели привилегията да прави френска любов на някой от музикантите. Пред очите на останалите. А най-противното бе, че момичетата почти винаги се съгласяваха. Бе виждал мъжете да се надпреварват един друг в измислянето на нови унижения за жените и въпреки това се намираше поне една, за която нямаше нищо, абсолютно нищо прекалено отвратително. Това направо можеше да те лиши от човешко достойнство.

Зак не бе стигнал дотам, че да намрази всички. Не се вълнуваше толкова, че да мрази. Просто се зареждаше с купища презервативи и правеше безразборен секс — сговорчиви групита, жадни за слава актриси, всички си падаха по онзи измислен образ. Зак Мейсън, вокал на най-прочутата група в света, пророкът, говорителят на своето поколение, суперзвездата. А той искаше секс. Така всяка среща бе една сделка: безстрастна, самотна, забравяна почти веднага след това.

Зак не знаеше как да разговаря с Мегън.

Тя бе завършила колеж. Сигурен бе, защото сценарият на „Виж светлината“ направо го бе разтърсил; бе нещо повече от филм, беше красива и вълнуваща, пикантна и романтична история. Беше великолепна. Направо му спираше дъха. А после бе разбрал, че момичето, което го бе написало, е по-младо от него…

Някои от думите се налагаше да потърси в речника. Това го накара да се почувства незначителен, да изпита страхопочитание към знанията на писателя. Той самият основа „Дарк Ейнджъл“ на шестнайсет, на седемнайсет сключи първия си звукозаписен договор и когато съучениците му завършваха гимназия, той вече обикаляше по турнета. Когато отидоха в колеж, той продължаваше с турнетата. Когато завършваха финанси, право или медицина в университета, той още бе по пътищата. Така и не получи истинско образование и това го притесняваше.

През повечето време това не бе голям проблем — в музикалната индустрия нямаше чак толкова много университетски възпитаници. Не бе като в „Уилям Морис“, където ти трябва колежанска диплома, дори за да разнасяш пощата. Не, в музикалния бизнес бе пълно с талантливи и находчиви хлапета от улицата, които плащаха на цели армии адвокати да мислят вместо тях. Но понякога, макар и рядко, се бе срещал с истински интелектуалци — Клиф Бърнстийн, да речем, мениджърът на „Деф Лепард“, Том Силвърман от „Томи Бой Рекърдс“ или Роуина Кребс от „Музика“ — и тогава не знаеше какво да им каже. Просто изръмжаваше нещо неясно и никой не го бе грижа. Какво друго да очакваш от някакъв си тъп музикант? И какво от това, че всички списания го определяха като интелигентен, задълбочен, прозорлив? Анализираха текстовете на песните му, сякаш бе Волтер, и макар стиховете да идваха направо от сърцето му, Зак знаеше, че те и бездруго щяха да го славословят. В крайна сметка, ако не го правеха, Йоланда просто щеше да им откаже достъп до групата. А кое музикално издание би се продавало без „Дарк Ейнджъл“? Затова мнението им не означаваше нищо. Бяха купени.

— Някои от нещата, които си описала там, просто не могат да се случат — каза той.

Мегън сви рамене.

— Добре. Кажи ми какво не е наред и ще го променя.

Защо ли някога съм си мислела, че всички ще харесат работата ми? Зак Мейсън не я харесва. Смята я за нереалистична и глупава.

Зак долови резервираността в тона й.

— Подгряващата сцена с останалите членове на групата — хладно отбеляза той. — Никога не би станало така. Ако играя Джейсън, публиката въпреки това ще реши, че филмът е за мен и ако това е роман а клеф…

Мегън се засмя.

— На какво, по дяволите, се смееш? — сопна се Зак.

— Роман а кле. Изразът е френски. Произнася се кле, а не клеф. Думата означава ключ за брава, а не музикален ключ, като ключа сол — обясни с усмивка Мегън.

Зак Мейсън почервеня целият от ярост и унижение. Господи, тази нахалница всъщност му се присмиваше. Изразът е френски. Да покаже колко е умна, а той е само някакъв идиот с китара.

— Така ли? Е, оправи го — изръмжа той.

— Ще се постарая — отвърна Мегън и отново се сви на стола си.

— Гледай да успееш. Иначе ще изхвърчиш от този филм — заяви й Зак Мейсън и изскочи от залата, тръшвайки вратата зад гърба си.