Сара Дж. Маас
Среднощна корона (56)

55

Счупената ключалка на вратата към спалнята на Селена още не бе оправена, когато Дориан се появи след закуска с купчина книги в ръце. Тя бе пред леглото си и натъпкваше дрехите си в голям кожен куфар.

Чу го още от коридора.

Кученцето скочи към него и размаха опашка, а Дориан остави книгите на бюрото, преди да коленичи на плюшения килим. Погали Лапичка по главата и й позволи да го близне няколко пъти.

— Лечителката каза, че лапата й ще се оправи — заяви Селена, като все още гледаше към куфара. Лявата й ръка бе превързана. Това бе рана, която не бе забелязал снощи. — Тръгна си преди минути.

— Чудесно — каза Дориан и се изправи. Тя бе облечена с плътна туника, панталони и дебело наметало. Кафявите й ботуши бяха яки и удобни, и далеч не толкова биещи на очи, колкото обичайното й облекло. Дрехи за път. — Нима смяташе да си тръгнеш, без да се сбогуваш?

— Мислех, че така ще е по-лесно — отвърна тя. След два часа щеше да плава към Вендлин, земя на митове и чудовища, кралство на мечти и кошмари, превърнали се в реалност.

— Този план е безумен — приближи към нея Дориан. — Не трябва да тръгваш. Мога да убедя баща ми да опита нещо друго. Ако те хванат във Вендлин…

— Няма.

— Там няма как да ти помогна — постави ръка на куфара Дориан. — Ако те хванат, ако те ранят, няма да можем да направим нищо. Ще си съвсем сама.

— Ще съм си много добре.

— Но аз няма да бъда. Всеки ден, в който те няма, ще се чудя какво става. Няма… никога няма да те забравя. Дори за час.

Селена преглътна — единственият знак за емоция, който си позволи да покаже — и погледна към кученцето, което ги чакаше на килима.

— Ти… — Той видя как тя отново преглъща, преди да срещне погледа й. Очите му засияха в златно на утринното слънце. — Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

Той стисна ръката й.

— Все едно е моя. Дори ще я пусна да спи в леглото ми.

Тя го дари с лека усмивка и той почувства, че всеки по-ярък знак на емоция ще го накара да изгуби самоконтрол.

— Надявам се да нямаш нищо против, но ми трябва място, където да си оставя книгите. Твоите покои… може и да са по-безопасни от моите.

Тя погледна към бюрото, но за негово облекчение не отиде до него. Книгите, които бе донесъл, щяха само да доведат до нови въпроси. Родословия, кралски хроники, всичко за това как и защо той притежава магия.

— Разбира се — каза простичко Селена. — Мисля, че „Ходещите мъртъвци“ все още се мотае някъде тук. Може би ще се радва да си има компания.

Дориан щеше да се усмихне, ако това не беше ужасяващо вярно.

— Ще те оставя да си прибереш дрехите. Има среща на Съвета по същото време, в което тръгва кораба — каза той, като се помъчи да сподави болката в гърдите си. Това бе лъжа, и то не много убедителна. Не искаше обаче да е на пристанището, не и когато знаеше, че някой друг ще иска да се сбогува с нея там. — Така че… предполагам, че сега е моментът да си кажем довиждане. — Не знаеше дали му е позволено да я прегръща, затова прибра ръце в джобовете си и се усмихна. — Пази се.

Леко кимване.

Вече бяха приятели и той знаеше, че физическите граници между тях са се променили… но въпреки това се обърна, за да не види Селена разочарованието на лицето му. Успя да направи две крачки, преди тя да заговори. Думите й бяха тихи, но го трогнаха.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен, Дориан. Че си мой приятел. Че не си като другите.

Той спря и се извърна към нея. Тя остана с вирната брадичка, но очите й сияеха.

— Ще се върна — обеща тихо. — Ще се върна за теб.

И той знаеше, че има много неща, които не му казва, че зад тези думи се крие някакво по-голямо значение.

Дориан обаче й повярва.

* * *

Пристанището бе пълно с моряци, роби и работници, които качваха и сваляха товарите от корабите. Денят бе топъл и ветровит, идващата пролет се усещаше във въздуха, а по небето нямаше нито едно облаче. Бе отличен ден за отплаване.

Селена застана пред кораба, с който щеше да измине първия етап от пътуването си. Щеше да стигне до предварително уговорено място, където кораб от Вендлин щеше да я вземе заедно с бегълците, мъчещи се да излязат от сянката на Адарланската империя. Повечето от жените, които щяха да отплават, вече бяха в трюма. Тя размърда пръстите на превързаната си ръка и направи гримаса от тъпата болка, която усети в дланта си.

Почти не бе спала тази нощ, като вместо това се гушкаше с Лапичка. Да се сбогува с кученцето бе като да се раздели с късче от сърцето си, но крачето му още не бе оздравяло напълно, за да рискува с пътуване до Вендлин.

Не бе искала да види Каол и не се бе сбогувала с него. Имаше да му зададе толкова много въпроси, че й бе по-лесно изобщо да не го пита нищо. Не бе ли знаел в какъв невероятен капан я поставя?

Капитанът на кораба даде сигнал, че след пет минути вдигат котва. Моряците започнаха да се подготвят да напуснат пристанището и да отплават надолу по Ейвъри, а после и в големия океан.

Към Вендлин.

Тя преглътна.

„Стори това, което трябва да бъде сторено“ — бе наредила Елена. Наистина ли трябваше да убие кралското семейство във Вендлин, или тя имаше предвид нещо друго?

Соленият въздух разроши косите й и тя пристъпи напред. Тогава обаче някой се появи от сенките, хвърляни по доковете от сградите.

— Чакай — каза Каол.

Той приближи и Селена замръзна. Тя дори не помръдна, когато застанаха лице в лице.

— Нали знаеш защо направих това? — попита тихо той.

Тя кимна, но каза:

— Трябва да се върна.

— Не — каза той и очите му заблестяха. — Ти…

— Чуй ме.

Имаше пет минути. Не можеше да му обясни всичко и да му каже, че кралят ще го убие, ако тя не се върне. Това знание можеше да е фатално за него. А дори и Каол да избягаше, кралят бе заплашил и семейството на Нехемия.

Знаеше обаче, че Каол се опитва да я защити. И не можеше да го остави в пълно неведение. Ако нещо й се случеше във Вендлин, ако загинеше…

— Чуй внимателно това, което ще ти кажа.

Той вдигна вежди. Тя обаче не си даде време да помисли и да прецени дали решението й е правилно.

Колкото се може по-накратко му разказа за Ключовете на Уирда, за Портите и за Баба Жълтонога. За документите, които бе намерила в гробницата. За загадката на трите Ключа. А накрая и за това, че кралят притежава поне един от тях. И че в библиотеката има запечатано мъртво създание. Че никога не бива да отваря вратата към катакомбите. И че Роланд и Калтейн може да са част от някакъв по-голям и смъртоносен план.

След като разкри ужасната истина, тя свали Окото на Елена и го постави в дланта му.

— Никога не го сваляй. То ще те пази от зли сили.

Той поклати глава, пребледнял като смъртник.

— Селена, не мога.

— Не ме интересува дали ще търсиш Ключовете, но някой трябва да знае за тях. Някой освен мен. Всички доказателства са в гробницата.

— Селена — хвана я Каол за ръката.

— Чуй ме! — повтори тя. — Ако не бе убедил краля да ме отпрати, щяхме някак да… ги разгадаем заедно. Но сега…

— Две минути — извика капитанът на кораба. Каол просто се взираше в нея. В очите му имаше толкова тъга и страх, че думите й изневериха.

Тогава тя направи най-безразсъдното нещо в живота си. Застана на пръсти и му прошепна думите на ухо. Думите, които щяха да го накарат да разбере защо това е толкова важно за нея, защо бе обещала, че ще се върне. Щеше да я мрази заради тях, щом разбереше.

— Какво означава това? — попита той.

— Сам ще се сетиш — усмихна се тъжно Селена. — И когато го направиш… — Поклати глава. Знаеше, че не бива да го казва, но го стори. — Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.

— Моля те… моля те, кажи ми какво означава това.

Време обаче нямаше. Тя поклати глава и отстъпи назад. Каол направи крачка към нея. И след това каза.

— Обичам те.

Тя сподави хлипа в гърлото си.

— Съжалявам — каза тя. Надяваше се да си спомни тези думи по-късно, когато разбереше всичко.

Събра сили да се раздвижи. Пое си дълбоко въздух и след един последен поглед към Каол се качи по подвижния мост. Не забеляза хората на борда, а остави багажа си и застана на перилата.

Погледна надолу към пристанището и видя, че Каол още стои там, докато прибираха подвижния мост.

Капитанът на кораба нареди отплаване. Моряците се разбързаха, въжетата бяха развързани, прехвърлени и наново завързани. Корабът тръгна напред. А тя стисна перилата толкова силно, че дланите я заболяха.

Корабът тръгна, а Каол — мъжът, когото мразеше и обичаше толкова много, че почти не можеше да мисли, когато той е наоколо — само я изпрати с поглед.

Течението пое кораба и градът се отдалечи. Океанският бриз скоро охлади врата й, но тя не спря да гледа към Каол, дори когато стъкленият замък се превърна в далечна искрица. Дори когато около нея бе вече само бляскавият океан. Дори когато слънцето се скри зад хоризонта и над нея се появиха звезди.

Чак когато клепачите й натежаха и се олюля, Селена спря да мисли за Каол.

Усети мириса на сол, но той не бе като този от Ендовиер. Вятърът разроши косите й.

Селена въздъхна, обърна гръб на Адарлан и отплава към Вендлин.