Сара Дж. Маас
Среднощна корона (28)

27

Когато Селена се събуди, Каол не бе в леглото си. Тя благодари на съдбата затова, понеже определено не бе във форма, за да тича. Неговата част от леглото бе достатъчно хладна, за да разбере, че е станал преди няколко часа — вероятно заради служебните си задължения на капитан на стражата.

Остана полегнала още малко, щастлива да помечтае за времето, в което ще имат цели дни един за друг. Когато стомахът й започна да къркори, реши, че това е знак да става от леглото. Беше си оставила дрехи в стаята му, затова се изкъпа и облече тук, преди да се върне в покоите си.

След закуска пристигна писмо от Арчър — написано с шифър, както му бе наредила, — в което й съобщаваше още хора за проследяване. Тя се надяваше той да я издаде отново. Нехемия не се появи за урока им за Знаците, но Селена не бе изненадана от това.

Не й се говореше с приятелката й, а ако принцесата наистина бе толкова наивна, че да започне въстание…

Щеше да стои настрана от нея, докато се вразуми. Това наистина попарваше надеждите й да използва Знаците, за да мине през тайната врата в библиотеката, но и това можеше да почака — докато се поуспокоят. И двете.

След като прекара цял ден в Рифтхолд в преследване на хората от списъка на Арчър, Селена се завърна в замъка, като нямаше търпение да си сподели с Каол какво е научила. Той обаче не дойде на вечеря. Не бе толкова необичайно за него да е зает, затова тя хапна сама и се сви в леглото си с книга.

Вероятно имаше нужда от почивка, тъй като Уирда й бе свидетел, че бе поизостанала със съня последната седмица. Не че възразяваше.

Когато часовникът удари десет и Каол все още не се бе появил, реши да отиде в стаята му. Може пък да я чакаше там. Можеше да е заспал, без да иска.

Но докато слизаше по коридорите и стълбите, усети как дланите й се изпотяват с всяка следваща стъпка. Каол бе капитанът на стражата. Не й отстъпваше в нищо. Бе я победил в първия им двубой.

Но някога Сам също й бе равностоен. Това не го бе спасило от Рурк Фаран, който го бе изтезавал до смъртта му. Ако Каол…

Вече тичаше.

Подобно на Сам, Каол бе обичан от всички. Когато й взеха Сам, не беше заради нещо, което той е направил.

Беше, за да достигнат до нея.

Тя приближи стаята му. Част от нея се молеше просто да е параноичка, да го завари заспал в леглото му, да се свие до него, да правят любов и да се гушкат през цялата нощ.

Но когато отвори вратата на спалнята му, видя на масата до вратата запечатано писмо, адресирано до нея и поставено върху меча му. То не бе там сутринта. Бе сложено така, че когато го видят, слугите да решат, че е от самия Каол. Че всичко е наред.

Тя отвори червения печат и разгъна листа.

КАПИТАНЪТ Е ПРИ НАС. КОГАТО ТИ ОМРЪЗНЕ ДА НИ СЛЕДИШ, ЕЛА ТУК.

Отдолу бе написан адреса на склад в един от най-пропадналите квартали на града.

ЕЛА САМА ИЛИ КАПИТАНЪТ ЩЕ УМРЕ ОЩЕ ПРЕДИ ДА СТЪПИШ В СГРАДАТА. АКО ЗАКЪСНЕЕШ И НЕ ПРИСТИГНЕШ ДО УТРЕ СУТРИНТА, ЩЕ ИЗХВЪРЛИМ ТОВА, КОЕТО Е ОСТАНАЛО ОТ НЕГО, НА БРЕГА НА ЕЙВЪРИ.

Тя се втренчи в писмото. Всяка от преградите, които бе поставила около себе си след клането в Ендовиер, се разпадна.

Обхвана я ледена ярост, която прогони всичко от ума й, освен плана, което виждаше с кристална яснота. Спокойствието на убиеца, както го наричаше някога Аробин Хамел. Но дори той не осъзнаваше колко спокойна ставаше тя, щом прекрачеше ръба.

Искаха Асасина на Адарлан. Е, щяха да го получат.

Уирда да им бе на помощ, когато тя пристигнеше.

* * *

Каол не знаеше защо е окован, само че е жаден и ужасно го боли глава, а също и че оковите, които го задържаха за каменната стена, не поддаваха. Заплашваха, че ще го пребият, всеки път, когато се опиташе да ги изтръгне. Вече го бяха удряли достатъчно, за да разбере, че не блъфират.

Те. Дори не знаеше кои са те. Всички бяха облечени с дълги роби със спуснати качулки, които скриваха маскираните им лица. Няколко бяха въоръжени до зъби. Мърмореха си под нос и ставаха все по-нервни с напредването на деня.

От това, което чувстваше, можеше да прецени, че има спукана устна и синини по лицето и ребрата. Не го бяха разпитвали, преди да го връчат на двама от хората си, макар и той да не бе съвсем кротък, когато се събуди тук. Селена щеше да бъде очарована от псувните преди, по време и след първия бой, който му бяха хвърлили.

През следващите няколко часа бе мръднал само веднъж, за да се облекчи в ъгъла, тъй като когато помоли да отиде до тоалетна, те само го зяпнаха. И не спряха да го зяпат през цялото време, поставили ръце на мечовете си. Беше се опитал да не сумти.

Когато денят премина в нощ, той осъзна, че чакат нещо. Това, че все още не го бяха убили, означаваше, че очакват откуп.

Може би бяха бунтовници, които искаха да заплашват краля. Бе чувал, че понякога по тази причина отвличат благородници. И бе чувал как кралят заповядва на бунтовниците да убият пленниците, понеже не преговарял с предателска измет.

Каол се помъчи да не мисли по въпроса, макар да започна тайно да събира сили за неизбежния край.

Няколко от похитителите му спореха ожесточено, но периодично останалите им казваха да мълчат и да чакат. Престори се, че задрямва, когато по време на един от споровете се чу съскане, че може би трябва просто да го освободят. И тогава…

— Тя има време да се появи до утре сутринта. И ще се появи.

Тя.

Тази дума бе най-лошото нещо, което бе чувал през живота си.

Понеже имаше само една тя, която би си дала труда да се появи, за да го спаси. Само една тя, която можеха да уязвят чрез него.

— Ако я нараните — изхриптя той с пресъхнало от жаждата гърло, — ще ви разкъсам с голи ръце.

Те бяха трийсет, а половината бяха въоръжени до зъби.

Всичките се обърнаха към него.

— Само да я докоснете — оголи зъби той, макар лицето да го заболя от движението, — ще ви изкормя.

Един от тях, висок мъж с два меча на гърба, го приближи. Макар лицето му да бе скрито, Каол го разпозна като един от хората, които по-рано го бяха пребили. Спря така, че ритникът на Каол да не може да го стигне.

— Успех с това — рече мъжът. Гласът му можеше да принадлежи на човек на двадесет или на четиридесет. — По-добре се помоли на боговете малкият ти асасин да съдейства.

— Какво искате от нея? — изръмжа той и опъна веригите си.

Воинът — Каол позна, че е такъв по движенията му — наклони глава настрани.

— Не ти влиза в работата, капитане. Дръж си устата затворена, когато пристигне, иначе ще отрежа мръсния ти кралски език.

Още една улика. Мъжът мразеше кралските особи. Което означаваше, че тези хора…

Дали Арчър осъзнаваше колко опасни са бунтовниците? Когато се освободеше, щеше да го убие заради това, че бе забъркал Селена с тях. А после щеше да направи така, че тайната стража на краля да докопа тези мръсници.

Каол дръпна веригите, но мъжът поклати глава.

— Ще те пратя в несвяст, ако направиш това отново. Пленихме те много лесно за капитан на кралската стража.

— Само страхливец напада по вашия начин — блеснаха очите на Каол.

— Или практичен човек — отвърна мъжът.

Явно този воин бе добре образован, щом използваше такъв речник.

— А може би глупак — отвърна Каол. — Нямаш представа с кого си имаш работа.

— Ако беше толкова добър — изцъка мъжът, — нямаше да си един обикновен капитан.

Каол се изсмя гърлено.

— Не говорех за себе си.

— Тя е просто едно момиче.

Макар стомахът му да се сви от мисълта, че можеше тя да е на негово място с тези хора, и въпреки че в момента обмисляше всеки възможен начин двамата със Селена да излязат оттук живи и здрави, той си позволи да се ухили.

— Ако наистина мислиш така, здравата сте загазили.