Сара Дж. Маас
Среднощна корона (34)

33

Мините в Калакула я задушаваха. Младата робиня не можеше да си представи колко по-лошо ще стане през лятото.

Бе прекарала в мините шест месеца — по-дълго от всеки друг, така й бяха казали. Нейните майка, баба и малко братче не бяха издържали и месец. Баща й дори не бе стигнал мините. Касапите от Адарлан го бяха посекли заедно с останалите бунтовници в селото. Другите бяха събрани като говеда и пратени тук.

Бе прекарала сама пет месеца и половина. Сама, макар около нея да имаше хиляди. Не можеше да си спомни последния път, когато бе видяла небето или полята на Ейлве с треви, разлюлявани от хладния вятър.

Щеше обаче да ги види отново — небето и тревата. Знаеше, че е така, понеже бе стояла будна през нощите, в които трябваше да спи, и бе слушала през пукнатините на дъските как баща й и останалите бунтовници търсеха начин да сринат Адарлан и как принцеса Нехемия работеше за свободата им.

Само трябваше да издържи, да не спира да си поема дъх, да оцелее, докато Нехемия ги освободи. Тогава щеше да погребе мъртвите, месеците на скръб щяха да отминат, а тя щеше да намери най-близката група бунтовници и да се присъедини към тях. С всеки адарланец, който убиеше, щеше да споменава имената на мъртвите отново и отново, така че да я чуят на оня свят и да разберат, че не ги е забравила.

Заби кирката си в грубата каменна стена. Дъхът й излизаше на пресекулки от пресъхналото гърло. Надзирателят се бе облегнал на близката стена и клатеше манерката си с вода. Той само чакаше някой от тях да падне, за да развие камшика си.

Но тя остана със сведена глава и продължи да работи. Продължи да диша.

Щеше да се справи.

Не знаеше колко време е минало, но чу някакъв тътен от мините, все едно земята бе потреперила. За миг всички замръзнаха, а после заплакаха.

Тя го усети как приближава, с всеки шепот, с всяка обърната глава и промърморени думи.

И накрая ги чу — думи, които променяха всичко.

„Принцеса Нехемия е мъртва. Убита от адарланец.“

Думите минаха покрай нея, преди да може да ги преглътне. Чу звука от търкане на кожа в камъка. Надзирателят щеше да им позволи само още няколко секунди почивка, след което камшикът му щеше да заплющи.

„Нехемия е мъртва.“

Тя се загледа в кирката, която държеше в ръце, и се обърна бавно, за да погледне в лицето на надзирателя. В лицето на Адарлан. Той размърда китка, подготвил камшика.

Почувства сълзите си, преди те да потекат по лицето, за да измият калта от шест месеца труд в ада.

Достатъчно. Думата отекна в нея толкова силно, че тя цялата се разтрепери.

Тихо започна да изброява имената на мъртъвците. И когато надзирателят вдигна камшика си, добави своето име към списъка и замахна с кирка към стомаха му.