Сара Дж. Маас
Среднощна корона (17)

16

Селена опита кашата си, след което загреба планина от захар.

— По-добре да закусваме заедно, отколкото да се разхождаме в тоя студ. — Лапичка, която бе поставила глава в скута на Селена, изсумтя. — Мисля, че и тя смята така — добави момичето с усмивка.

Нехемия се разсмя тихо, преди да отхапе от хляба си.

— Изглежда, че двете с теб може да се виждаме само по това време — каза тя на ейлвийски.

— Напоследък съм много заета.

— Заета да убиваш съзаклятниците срещу краля? — Тя я погледна остро и отново отхапа от хляба си.

— Какво искаш да отговоря… — Селена забърка захарта в кашата, като реши да се съсредоточи върху нея, а не върху изражението на приятелката си.

— Искам да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че свободата ти си струва тази цена.

— Затова ли си толкова нервна напоследък?

Нехемия преглътна.

— Какво да кажа на родителите си? Какви извинения да измисля за това, че съм приятелка с кралския шампион! — Тя изплю думите на общия език като отрова. — Как да ги убедя, че това е достойно? Как да им кажа, че душата ти не е изгнила?

— Не знаех, че още търсиш одобрението на родителите си.

— Ти имаш власт и позиция, но единственото, което правиш, е да се подчиняваш безпрекословно в името на своята свобода.

Селена поклати глава и погледна настрани.

— Не ме гледаш, защото знаеш, че съм права!

— И кое му е лошото на това, че искам да съм свободна? Малко ли съм преживяла? И какво, ако средствата по пътя към целта са неприятни?

— Не отричам, че си страдала, Елентия, но има още хиляди, които са страдали и продължават да страдат. Те не се продават на краля. С всяка следваща твоя жертва си намирам все по-малко извинения да остана твоя приятелка.

Селена хвърли лъжицата си на масата и отиде до камината. Искаше да разкъса гоблена и да натроши смешните малки джунджурии, които беше накупила, за да украси стаята. Най-вече искаше да накара Нехемия да спре да я гледа така, все едно е същата като чудовището, което управляваше от стъкления трон. Пое си дълбоко въздух, след това още веднъж, като се заслуша за знаци, за да се увери, че в покоите и няма никой.

А след това се обърна към принцесата.

— Не съм убила никого — прошепна тя.

— Какво? — замръзна Нехемия.

— Не съм убила никого. — Тя остана на място. Имаше нужда от разстояние, за да каже истината. — Инсценирах смъртта им и им помогнах да избягат.

Нехемия прокара ръце през лицето си и размаза златистата пудра, с която бе намазала клепачите си. След миг свали ръце. Прекрасните й тъмни очи я гледаха ококорени.

— Не си убила никой от тези, които кралят ти поръча?

— Нито един.

— Ами Арчър Флин?

— Предложих му сделка. Дадох му време до края на месеца да уреди делата си, преди да инсценира смъртта си и да избяга, а в замяна той ще ми разкрие истинските врагове на краля.

Можеше да разкаже останалото на Нехемия по-късно — за плановете на краля, за катакомбите под библиотеката — но да спомене тези неща сега само би предизвикало твърде много въпроси.

Нехемия отпи от чашата си. Чаят вътре се разлюля, когато ръцете й потрепериха.

— Ако разбере, ще те убие.

Селена погледна към балкона. По широкия свят започваше поредния красив ден.

— Зная.

— А какво ще правиш с информацията, която Арчър ти дава? Каква е тя?

Селена обясни накратко за хората, които се мъчат да издигнат изгубения престолонаследник на Терасен и дори й описа случилото се с Дейвис. Лицето на Нехемия пребледня. Когато Селена завърши разказа си, принцесата отново отпи трепереща от чая си.

— Имаш ли доверие на Арчър?

— Мисля, че той цени живота си повече от всичко друго.

— Той е жиголо. Как можеш да му вярваш?

Селена се отпусна на стола си, а Лапичка се сви в краката й.

— Ти вярваш на мен, а аз съм асасин.

— Не е същото.

Селена погледна към гоблена на стената вляво и към шкафа пред него.

— Като съм почнала да ти казвам всички неща, за които могат да ме екзекутират, трябва да ти споделя и още нещо.

Нехемия последва погледа й към гоблена и след миг ахна.

— Това… това на гоблена е Елена, нали?

Селена се усмихна лукаво и скръсти ръце.

— Това е най-малкото…

* * *

Докато вървяха надолу към гробницата, Селена разказа на Нехемия всичко, което се бе случило между нея и Елена от Самхейн досега — а също и приключенията, които я бяха сполетели. Показа й стаята, в която Каин бе призовал ридерака, а когато приближиха гробницата, направи гримаса, защото си спомни новия досаден детайл.

— Довела си приятелка?

Нехемия извика. Селена поздрави бронзовия череп на вратата.

— Здрасти, Морт.

Нехемия се втренчи в черепа.

— Как… — Тя погледна иззад рамото на Селена. — Как е възможно това?

— С някоя стара и безполезна магия — отвърна Селена, за да прекъсне историята на Морт как крал Бранън лично го е създал. — Някой е направил магия със Знаците.

— Някой! — възмути се Морт. — Този някой е…

— Млъкни — прекъсна го Селена и отвори вратата, за да пусне Нехемия вътре. — Разкажи го на някой, на когото му пука.

Морт изсумтя нещо, което подозрително напомняше на псувня, но очите на Нехемия вече блестяха при вида на залата.

— Това е невероятно — прошепна принцесата, докато гледаше осеяните със Знаци на Уирда стени.

— Какво пише?

— Смърт, Вечност, Властелини — изрецитира Нехемия. — Стандартното за такива гробници.

Продължи да обикаля залата. В това време Селена се облегна на стената и седна на земята. Въздъхна и потърка една от звездите на пода, като изучаваше кривата, която те изписват в стаята.

„Дали образуват съзвездие?“

Селена се изправи и погледна надолу. Девет от звездите образуваха познатото съзвездие Водно конче. Вдигна вежди. Не го бе забелязала досега. На няколко крачки имаше още едно — съзвездието Уивърн. То бе до главата на саркофага на Гавин.

Символът на Дома Адарлан и второто съзвездие в небето.

Селена последва линията, която сенките в гробницата образуваха. Нощното небе мина под краката й и тя щеше да се блъсне в Нехемия, ако принцесата не я бе хванала за ръката.

— Какво има?

Селена гледаше към последното съзвездие — то бе Еленът, Господар на Севера. Символът на Терасен, родината на Елена. Съзвездието бе обърнато към стената, а главата му бе насочена напред, все едно гледа към нещо…

Селена проследи погледа на елена през десетките Знаци на Уирда, докато…

— В името на Уирда! Виж! — посочи тя.

Око, не по-голямо от дланта й, бе изгравирано на стената. В центъра му имаше дупка, перфектно замаскирана от окото. Самият Знак образуваше лице и макар другото око да бе покрито и гладко, това беше с куха зеница.

Можеш да видиш истината само през окото.

Бе извадила късмет… или ставаше дума за съвпадение? Тя се опита се да успокои и се повдигна на пръсти, за да погледне през окото.

Как не бе забелязала това и преди? Направи крачка назад и Знакът избледня от стената. Когато отново стъпи в съзвездието, се появи отново.

— Виждаш лицето, само когато си върху Елена, Господаря на Севера — отгатна Нехемия шепнешком.

Селена прокара пръсти по лицето в търсене на цепнатини или полъх, които да подскажат, че това е врата към друга стая. Но не намери нищо. Пое си дълбоко въздух, изправи се на пръсти и извади кинжала си, в случай че нещо скочи към нея. Нехемия се изсмя тихо. Селена също се усмихна, приближи окото си до камъка и надникна в тъмнината.

Не видя нищо. Само далечна стена, слабо осветена от лунната светлина.

— Виждам само една гола стена. В това няма никакъв смисъл…

Бързаше да си извади заключения и да намери взаимовръзки там, където нямаше такава. Селена отстъпи назад, така че Нехемия да може да види сама.

— Морт! — извика. — Каква, по дяволите, е тази стена? Имаш ли представа какво търси тук?

— Не — отвърна простичко Морт.

— Не ме лъжи.

— Да те лъжа? Теб? Но аз не мога да те лъжа. Пита ме дали имам представа какво търси стената и ти отговорих с „не“. Като се научиш да задаваш правилните въпроси, ще получиш и правилните отговори.

— И какъв въпрос трябва да задам, за да науча правилния отговор? — изръмжа Селена.

Морт изцъка с език.

— Няма да стане така. Върни се, когато си готова да зададеш правилните въпроси.

— И обещаваш, че ще ми отговориш?

— Аз съм чукало, с което да почукаш на врата. Не е в природата ми да обещавам каквото и да е.

Нехемия отстъпи от стената и завъртя очи.

— Не го слушай. Аз също не виждам нищо. Може да е просто безвкусна шега. Старите замъци са направени, за да объркват следващите поколения. Всички тези Знаци обаче…

Селена си пое дълбоко въздух, след което изрече молбата, за която се канеше от доста време.

— Можеш ли да ме научиш на тях?

— Охо! — изсмя се Морт от коридора. — Сигурна ли си, че не си твърде глупава, за да ги разбереш?

Селена не му обърна внимание. Не бе казала на Нехемия за последната молба на Елена — да открие източника на силата на краля, — понеже знаеше какъв ще бъде отговорът й: да се вслуша в древната кралица. Знаците на Уирда обаче изглеждаха толкова свързани с всичко наоколо. Дори с глупавата гатанка с окото и с празната стена. Ако се научеше как да ги използва, може би щеше да успее да отключи желязната врата в библиотеката и да намери отговорите зад нея.

— Може би поне основните неща?

— Основните неща са най-трудни — усмихна се Нехемия.

Освен полезен, този таен древен език бе и начин да стигнеш до голяма сила. Кой не би искал да го усвои?

— Тогава сутрешни уроци вместо разходка?

Нехемия грейна и Селена се почувства виновна, задето не й бе казала за катакомбите.

— Разбира се — отвърна принцесата.

Когато излязоха, Нехемия прекара няколко минути в разглеждане на Морт. Разпитваше го с какво заклинание е създаден, като той първо каза, че е забравил, после — че е лично, а накрая — че не е нейна работа.

Когато почти безкрайното й търпение започна да се изчерпва, двете наругаха Морт и се качиха обратно нагоре по стълбите, при Лапичка, която ги очакваше с нетърпение в спалнята. Кучето отказваше да стъпи в тайния коридор — вероятно заради отвратителната смрад, останала от Каин и съществото му. Дори Нехемия не бе успяла да убеди кучето да слезе с тях.

След като затвориха и скриха вратата, Селена се облегна на бюрото си. Окото в гробницата не й бе дало отговора на гатанката. Сега се запита дали Нехемия има представа за какво става въпрос.

— Намерих книга за Знаците в кабинета на Дейвис — каза тя на Нехемия. — Не знам дали беше гатанка или пословица, но някой бе написал на задната корица, че виждаш истината само през окото.

— На мен ми звучи като глупост, измислена от някой благородник — намръщи се Нехемия.

— Смяташ ли обаче, че е само съвпадение, че Дейвис беше част от движението срещу краля и има книга за Знаците? Ами ако около тях има някаква загадка?

— Ами ако Дейвис изобщо не е бил в групата? — изсумтя Нехемия. — Може би Арчър не е разбрал правилно. Подозирам, че тази книга е била там от години и Дейвис дори не е подозирал за съществуването й. А може и да я е видял в книжарница и да си я е купил, за да се направи на важен.

Но може и да не беше така. Може би Арчър бе разбрал всичко правилно. Щеше да го разпита следващия път, когато го види. Селена се заигра с амулета на врата си, след което се изправи. Окото.

— Мислиш ли, че може да става дума за това Око?

— Не — отвърна Нехемия. — Няма да е толкова просто.

— Но… — изправи се Селена.

— Повярвай ми — отвърна Нехемия, — съвпадение е. Също като окото на стената. Онова око може да означава всичко. Преди векове е било модерно да изписваш очи навсякъде като предпазен знак срещу злото. Така ще се подлудиш, Елентия. Мога да проуча въпроса, но ще отнеме време, преди да разбера нещо.

Селена се изчерви. Добре. Може и да бъркаше. Не й се искаше да вярва на Нехемия, че гатанката може да е неразрешима, но… принцесата разбираше от магии повече от нея.

Затова Селена седна на масата. Кашата й бе изстинала, но тя я изяде.

— Благодаря ти — каза между хапките, когато Нехемия също седна. — За това, че не ми се ядоса.

— Елентия — разсмя се Нехемия, — честно казано съм изумена, че въобще ми каза.

Вратата на покоите й се отвори и затвори, след което се чуха стъпки. Филипа почука и връхлетя вътре с писмо за Селена.

— Добро утро, хубавици — поздрави ги тя и накара Нехемия да се усмихне. — Писмо за нашия любим шампион.

Селена грейна, когато Филипа й го подаде. Усмивката й се разшири, когато прочете съдържанието му, след като слугинята си тръгна.

— От Арчър е — каза тя на Нехемия. — Пратил ми е имена на хора, които могат да са част от съзаклятието. Свързани са с Дейвис.

Бе смаяна, че е рискувал да напише всичко това в писмо. Може би трябваше да му преподаде два-три урока по шифър.

Нехемия обаче бе спряла да се усмихва.

— Какъв човек трябва да си, за да изпратиш такава информация като обикновена клюка?

— Човек, който иска да е свободен и е уморен от това да е собственост на свине. — Селена сгъна писмото и се изправи. Ако хората от списъка напомняха на Дейвис, може би нямаше да е зле да ги предаде на краля. — Трябва да се преоблека, налага се да ида в града. — Бе изминала половината път до гардеробната, когато се обърна. — Ще имаме урок утре сутрин, нали?

Нехемия кимна и отново се загледа в храната си.

* * *

Отне й цял ден да проследи мъжете, да разбере къде живеят, с кого разговарят, каква охрана имат. Нищо от това не й подсказа нищо полезно.

Когато се върна в замъка по залез, бе уморена, раздразнена и гладна, а настроението й само се влоши, когато пристигна в покоите си и намери писмо от Каол. Кралят отново бе изискал присъствието й като охрана — на кралския бал тази вечер.