Сара Дж. Маас
Среднощна корона (15)

14

Селена се мразеше за това, че й трябваше толкова време да събере кураж да посети библиотеката след срещата с онова… нещо преди няколко нощи. И още — мразеше, че въпросната среща е превърнала любимото й в целия замък място в непозната и може би смъртоносна територия.

Почувства се леко глупаво, когато отвори високите дъбови врати на библиотеката, въоръжена до зъби — макар повечето от оръжията й да бяха скрити. Не й трябваше някой да попита защо кралският шампион влиза сред книгите като на бойно поле.

Нямаше обаче никакво желание отново да ходи в Рифтхолд. Предпочете да осмисли информацията, която бе научила в кабинета на Дейвис, и да потърси връзка между онази книга със Знаци на Уирда и плановете на краля. И понеже бе видяла нещо странно да се случва само на едно място в замъка… Е, събра сили да провери какво е търсило онова нещо в библиотеката. И дали има някаква следа къде е отишло след това.

Библиотеката изглеждаше както винаги — мрачна като пещера и невероятно красива с древната си каменна архитектура и безкрайните коридори, опасани с книги. И напълно тиха.

Знаеше, че в замъка има малко книжовници и библиотекари и че те до голяма степен се придържат предимно към своите собствени проучвания. Мястото бе огромно — като замък в замъка.

Какво бе търсило онова нещо тук?

Вдигна глава към горните две нива, които бяха оградени с богато украсени перила. Железни полилеи образуваха фигури от светлини и сенки в главната зала, където се намираше тя. Обожаваше това помещение — разпръснатите наоколо тежки маси и удобни кадифени кресла, а също и износените дивани, поставени пред камините.

Селена застана зад масата, на която винаги седеше, докато изучаваше Знаците — маса, на която бе прекарала часове наред с Каол.

Виждаше три нива. Имаше много места, удобни за скривалища — стаи, ниши и полусрутени стълбища.

Какво ли обаче имаше под това ниво? Библиотеката вероятно бе твърде далеч от тунелите, излизащи от покоите на Селена, за да е свързана с тях, но в замъка можеше да има и други забравени катакомби. Полираният мраморен под блестеше под краката й.

Каол някога й бе разказал, че в подземието има втора библиотека. Ако правеше нещо, което не иска другите да виждат, или ако бе някакво отвратително същество, което трябва да се крие…

Може би да го търси бе глупава постъпка, но трябваше да разбере. Може би това щеше да й подскаже какво се случва в замъка.

Запъти се към най-близката стена и скоро бе погълната от сенките, хвърляни от лавиците на библиотеката. Отне й няколко минути да стигне до крайната стена, която бе изпълнена с книжни рафтове и захабени бюра пред тях. Селена извади парче въглен от джоба си и нарисува знака Х на едно от бюрата. По-голямата част от библиотеката вероятно изглеждаше по подобен начин. Щеше да е добре да знае кога я е обиколила цялата, макар да подозираше, че това ще й отнеме часове.

Мина покрай купчини с книги, някои обикновени, други богато илюстрирани. Факлите бяха малко и нарядко и затова на няколко пъти се наложи да върви в пълен мрак. Подът бе преминал от блестящ мрамор в син камък, а стърженето на ботушите й по него бе единственият шум, нарушаващ абсолютната тишина. Чувстваше се все едно е първата, която стъпва тук от хиляда години.

Някой обаче трябваше да бе минал оттук, за да запали факлите. Ако се загубеше, едва ли щеше да остане сама завинаги. Не че щеше да се загуби, опита се да се увери тя, докато тишината на библиотеката надвисваше над нея като живо същество. Бе обучена да запомня коридори и завои. Щеше да се справи и сега.

Вероятно щеше да достигне места в библиотеката, в които дори книжовниците не си правеха труда да ходят. Веднъж, когато бе разглеждала „Ходещите мъртъвци“, бе усетила нещо. По-късно Каол й бе показал как нарочно стърже с кинжал по пода, но първоначалното чувство бе за нещо друго.

„Спри — скара се тя на себе си. — Спри веднага. Въображението ти е нелепо. Каол просто те дразнеше.“

Не знаеше колко е вървяла, когато най-сетне стигна до още една стена — ъгъл. Рафтовете бяха направени от старо дърво, а краищата им бяха оформени като стражи — навеки пазещи книгите между тях. Тук факлите привършваха. Когато погледна към задната стена на библиотеката, Селена видя само пълен мрак.

За щастие, някой книжовник бе оставил незапалена преносима факла. Бе достатъчно малка, че да не подпали цялата проклета библиотека, но пък нямаше да гори особено дълго.

Можеше да прекъсне проучването си тук, да се върне в покоите си и да обмисли начин да събере информация от клиентите на Арчър. Бе изследвала само една от стените на библиотеката и й оставаха още четири. Можеше да се върне тук и утре.

Но вече бе дошла.

Селена взе факлата.

* * *

Дориан се събуди от звъна на часовника и установи, че е изпотен въпреки ужасния студ в спалнята му.

Бе достатъчно странно и че изобщо е заспал, но ниската температура го озадачи още повече. Прозорците му бяха плътно затворени, както и вратата.

Въпреки това дъхът му излизаше на пара.

Той се изправи. Главата го болеше.

Кошмар — със зъби, сенки и блестящи кинжали. Просто кошмар…

Дориан поклати глава. Температурата в стаята вече се покачваше. Може би отнякъде бе станало течение. Бе задрямал, защото снощи бе стоял до късно, а кошмарът бе последица от разказа на Каол за инцидента със Селена.

Той стисна зъби. Работата й бе рискована — и макар да бе ядосан от случилото се, имаше чувството, че ако й се развикаше, само щеше да я отблъсне още повече.

Дориан се раздвижи, за да прогони студа, и тръгна към гардеробната, за да смени измачканата си туника. Когато се обърна, можеше да се закълне, че на мястото, където бе лежало тялото му, има останал скреж.

Когато обаче погледна по-внимателно, не видя нищо.

* * *

Селена чу отнякъде ударите на часовник. Не повярва, като разбра кое време е. Бе прекарала тук три часа. Цели три часа. Задната стена всъщност бе осеяна с ниши, скривалища и малки кабинети, пълни с мишки и прах. Тъкмо се канеше да отбележи със знака Х мястото, до което бе стигнала, и да спре проучването си за деня, когато видя гоблена.

Обърна му внимание само защото бе единствената украса, която бе видяла на стената досега. Предвид начина, по който бяха протекли последните шест месеца от живота й, част от нея знаеше, че това не е случайно. Тук не бе изобразена Елена или пък сърна, или пък нещо красиво и зелено.

Не. Този гоблен бе изтъкан от червени нишки, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. И не изобразяваше… нищо.

Тя докосна древната изработка и се изуми от цвета, който изглеждаше толкова дълбок, че пръстите й сякаш потънаха в тъмнината. Косъмчетата на врата й настръхнаха, когато издърпа гоблена. Изруга. А после изруга отново.

Посрещна я още една тайна врата.

Селена се огледа наоколо и се заслуша за издайнически стъпки или шумолене на дрехи. След като не чу такива, отвори вратата.

Тежка миризма на мухъл я лъхна от разкрилото се вито стълбище. Светлината на факлата достигаше само до първите стъпала и осветяваше стени, на които бе изобразена битка.

В мраморната стена имаше тънка бразда — канал, дълбок около седем сантиметра. Той я опасваше цялата и стигаше по-навътре, отколкото светлината на факлата. Селена докосна дъното на канала, което бе гладко като стъкло. Пръстът й долови остатъка от нещо мазно.

Мъничка сребърна лампа висеше от стената и тя вдигна факлата във въздуха, за да я свали оттам. В нея се разлюля някаква течност.

— Умно — промърмори и се усмихна сама на себе си. Когато отдалечи факлата достатъчно, Селена наклони тънкия чучур на лампата към канала. Маслото се спусна надолу. Селена докосна стената с факлата. Светлината на огъня веднага разкри тъмното и потънало в паяжини стълбище. Поставила ръка на бедрото си, тя погледна надолу, възхитена от стенописите.

Съмняваше се, че някой би я потърсил, но все пак постави гоблена в първоначалната му позиция и извади един от дългите кинжали. Докато се спускаше надолу, образите на битката се променяха така, че Селена можеше да се закълне, че каменните лица я наблюдават. Спря и се загледа в стените.

Студен вятър лъхна лицето й и тя най-сетне видя края на стълбището. То свършваше с тъмен коридор, който миришеше на старост и мърша. На края на стълбите бе оставена факла, покрита с паяжини. Изглежда, че никой не бе слизал тук от много, много време.

„Освен ако онова нещо не вижда в тъмното.“

Тя прогони тази мисъл, взе факлата и я запали от огъня в стената на стълбището.

Паяжини висяха от сводестия таван и стигаха чак до калдъръмения под. Изгнили рафтове с книги опасваха коридора, а самите те бяха толкова захабени, че Селена дори не можеше да прочете заглавията им. Свитъци и парчета пергамент бяха натъпкани във всеки ъгъл или стояха разгънати върху гниещото дърво, сякаш някой току-що е спрял да ги чете. Това място някак приличаше повече на гробница, отколкото там, където почиваше Елена.

Селена се спусна надолу по коридора, като от време на време спираше, за да разгледа свитъците. Това бяха карти, завещани от крале, чиито кости отдавна бяха станали на прах.

Архиви на замъка. След всичкото това тършуване откри най-обикновени архиви от замъка. Това му трябва на създанието — списък с покупките на някой древен крал…

Селена започна да ругае наистина грозно, след което размаха факлата пред себе си и продължи да върви, докато вляво от нея не се появи друг коридор. Той явно водеше до помещение, дори по-дълбоко от гробницата на Елена — но колко точно? На стената имаше фенер и бразда и Селена отново я запали и освети слизащия като спирала надолу коридор. Този път на сивия камък бе изобразена гора. Гора и…

Елфи. Не можеше да пропусне заострените уши и удължените кучешки зъби. Елфите свиреха и танцуваха, щастливи от безсмъртието и вечната си красота.

Не, кралят и хората му не можеха да знаят за това място, иначе щяха да унищожат стенописа. Не й трябваше да е историк, за да разбере, че се намира в много древно стълбище, далеч по-старо от това, по което бе слязла. Може би по-старо от самия замък.

Защо Гавин бе избрал да построи замъка си именно тук? Дали защото не бе имало нещо друго преди това?

Или нещо долу, което трябва да се скрие?

Когато надникна към стълбището, я обля студена пот. Оттам също я лъхна вятър, макар да изглеждаше невъзможно.

И миришеше на желязо.

Изображенията по стените сякаш се размърдаха, докато Селена слизаше по каменните стъпала. Когато най-после стигна дъното, си пое дълбоко въздух и запали факлата от близката ниша. Бе в дълъг коридор, покрит със сиви камъни. Имаше само една врата в центъра на стената отляво и никакъв изход, освен стълбите зад гърба й.

Огледа залата. Не видя нищо, дори мишка. След като още малко проучи мястото, продължи напред и докато вървеше, палеше факлите по стените.

Желязната врата не правеше впечатление с нищо, освен че изглеждаше непробиваема. Набраздената й повърхност приличаше на небе без звезди.

Селена протегна ръка, но се спря преди пръстите й да докоснат метала.

Защо бе направена цялата от желязо?

Желязото бе един от малкото елементи, които не се влияеха от магия. Помнеше това много добре. Само допреди десет години бе имало толкова много вълшебници… Вярваше се, че силите им идват от боговете, въпреки че кралят на Адарлан твърдеше, че всяка магия е ерес. Откъдето и да идваше, магията имаше безброй разновидности. Можеше да лекува, да променя формата, да призовава огън, вода или буря, да ускорява растежа на растенията, да надниква в бъдещето и какво ли още не. Много от тези дарби бяха намалели през хилядолетията, но в редките случаи, в които това не бе така, желязото в кръвта на магьосниците можеше да им причини припадъци. И по-лошо.

Бе видяла стотици врати в замъка — дървени, бронзови и стъклени, — но нито една от желязо. Тази бе древна, от времена, в които желязото бе означавало нещо. Това трябваше да задържи някого навън… Или пък вътре?

Селена докосна Окото на Елена и отново огледа вратата. Не намери никакъв отговор какво може да има зад нея, затова хвана бравата и я натисна.

Беше заключена, но не се виждаше ключалка. Прокара ръка по пантите. Може би виновна бе ръждата?

Намръщи се. Нямаше и следа от ръжда.

Селена отстъпи назад и отново огледа вратата. Кой би поставил брава на врата, която не може да се отвори? И защо би я заключил, ако няма нещо ценно зад нея?

Тя се извърна назад, но амулетът се затопли и грейна под туниката й.

Селена се спря.

Може би това бе игра на светлината на огъня от факлата, но… Огледа тънкия процеп между вратата и камъка. Една сянка — по-тъмна от останалите — се движеше от другата страна.

Селена бавно изтегли най-тънкия кинжал със свободната си ръка, след което остави факлата долу и легна по корем колкото се може по-близо до вратата. Сенки. Просто сенки. Или плъхове.

Така или иначе, трябваше да разбере истината.

Прокара абсолютно безшумно бляскавия кинжал под вратата. Отражението на острието не показа нищо, освен мрак — и светлината на факлата.

Тя размърда кинжала и го пъхна още малко по-навътре.

Две блестящи зелени очи проблеснаха в сенките отвъд.

Тя отстъпи назад, стиснала кинжала, и прехапа устни, за да не изругае. Очи. Очи, които блестяха в тъмното. Очи на… на…

Тя въздъхна и се отпусна.

На животно. Плъх, мишка или някаква дива котка.

Въпреки това отново се наведе напред и задържа дъха си, след което пак мушна острието под вратата, за да огледа мрака.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Огледа острието на кинжала за цяла минута в очакване очите да се появят отново.

Но чиито и да бяха, създанието беше изчезнало.

Плъх. Най-вероятно плъх.

Въпреки това Селена не можеше да се отърси от студа, който сякаш се обви около нея, нито да пренебрегне топлината на амулета на врата си. Дори зад вратата да нямаше никакво създание, тя криеше отговори на въпросите й. И тя щеше да разкрие — но не и днес. Не и докато не бе готова.

Трябваше да има начин да мине през вратата. И предвид колко старо бе това място, имаше чувството, че силата му е свързана с тази на Знаците.

Но ако зад вратата наистина имаше нещо… Докато вдигаше факлата, тя огледа ръката си и белезите, останали й от ухапването на ридерака.

Това бе просто плъх. Надяваше се поне този път да е права.