Сара Дж. Маас
Среднощна корона (47)

46

— Това е анаграма — изпъшка тя, когато стигна гробницата.

— Умно, не мислиш ли? — отвори едното си око Морт. — Да го скриеш там, където всички могат да го видят.

Селена отвори вратата, колкото да се промъкне вътре. Луната грееше силно, а дъхът й секна, когато видя къде падат лъчите й. Трепереща спря пред саркофага и прокара пръсти по каменните букви.

— Кажи ми какво означава.

Той не отговори. Тя понечи да се развика, но тогава той изрече:

— Аз съм Първият^[1].

Това бе всичко, което й бе необходимо.

Първият Ключ от трите. Селена обиколи каменното тяло, без да изпуска от поглед спящото лице на кралицата. Когато погледна красивите й черти, прошепна думите.

В скръб единия положи

в короната на жената любима,

да я пази, когато полегне

в своята клетка звездна.

Повдигна с треперещи пръсти синия скъпоценен камък в центъра на короната. Ако това бе Ключът… какво трябваше да прави с него? Да го унищожи? Да го скрие там, където никой нямаше да го намери? Въпросите нахлуха в съзнанието й и я уплашиха с трудността си, подканиха я да избяга обратно в покоите си. Тя обаче си наложи да остане. После щеше да му мисли. Сега важното бе друго.

„Няма да се страхувам“ — каза си тя.

Скъпоценният камък на короната блестеше на лунната светлина и тя внимателно го натисна. Той не помръдна.

Тя го приближи и натисна отново, заби нокът в малката пукнатина между скъпоценния и обикновения камък. Короната се размърда и тя откри мъничка ниша отдолу. Не по-широка от монета и не по-дълбока от ставата на малкия й пръст.

Селена надникна вътре. Лунната светлина разкри само сив камък. Пъхна пръст и потърка повърхността.

Там нямаше нищо. Нито камъче.

Усети как я полазват тръпки.

— Значи наистина е в него — прошепна тя. — Намерил е Ключа преди мен. И използва силите му за своите цели.

— Беше едва на двайсет, когато го откри — прошепна тихо Морт. — Беше странно и агресивно момче. Винаги ровеше из забранени места, където не бе желан. Четеше книги, които никой на неговата или на каквато и да е възраст не бива да чете. Макар че това ужасно ми напомня на някой друг мой познат…

— И ти пропусна да ми го споменеш?

— Тогава не разбрах какво точно е взел. Чак когато ти прочете загадката, започнах да подозирам.

Беше хубаво, че е бронзов. Иначе щеше да му размаже физиономията.

— Други подозрения, които би искал да споделиш?

Тя завъртя скъпоценния камък обратно, борейки се с надигащия се в нея ужас.

— Откъде да знам? Той никога не ми каза нищо, а и аз, да си призная, не посмях да го заговоря. Върна се веднъж, след като вече бе станал крал, но само огледа за няколко минути какво има и си тръгна. Мисля, че търсеше другите два Ключа.

— Как е разбрал, че е тук? — попита тя и отстъпи от мраморната фигура.

— Както и ти, но много по-бързо. Мисля, че е по-умен от теб.

— Дали притежава и другите два? — попита тя, докато гледаше към далечната стена, където бе облегнат Дамарис. Защо не бе взел меча, едно от най-големите съкровища, които имаше в дома си?

— Не мислиш ли, че ако бе така, вече щеше да ни е унищожил?

— Значи смяташ, че не притежава другите Ключове? — попита тя. Започна да се поти въпреки студа.

— Веднъж Бранън ми каза, че ако имаш и трите Ключа, можеш да контролираш Портата на Уирда. Мисля, че можем да предположим спокойно, че ако разполагаше с всичките, сегашният владетел би нападнал друг свят или би подчинил изчадия, които да изпрати срещу остатъка от нашия.

— Уирда да ни пази, ако това стане…

— Уирда? — изсмя се Морт. — Молиш се на грешната сила. Ако кралят контролира Уирда, трябва да намериш други средства да се опазиш. Не мислиш ли, че е голямо съвпадение, че магията изчезна точно когато той започна завоеванията си?

Магията изчезна…

— Той е използвал Ключовете на Уирда, за да задуши магията. Цялата — добави тя, — освен своята собствена.

И тази на Дориан.

Прокле, след това попита:

— Дали е намерил втория Ключ?

— Не мисля, че човек може да елиминира магията само с един, но може и да греша. Никой не знае на какво са способни.

Селена притисна очите си с длани.

— Богове! Това е тайната, която Елена искаше да науча. Какво обаче се очаква да направя? Да намеря третия? Да открадна другите два от краля?

„Нехемия… Нехемия, ти щеше да знаеш. Щеше да имаш план. Но какво щеше да направиш?“

Бездната от сънищата й стана по-широка. Тази пустош нямаше край. Никакъв край. Ако боговете можеха да я чуят, Селена щеше да замени своя живот за този на Нехемия. Това бе лесен избор. Защото на света не му трябваше асасин със сърце на страхливец.

Трябваше му някой като Нехемия.

Но нямаше богове, с които да се пазари. Никой не можеше да й вземе душата в замяна на още един миг с Нехемия, на още един шанс да поговори с нея, да чуе гласа й.

Но… може би не й бяха необходими богове, за да поговори с Нехемия.

Каин бе призовал ридерака и без Ключ на Уирда. Нехемия бе казала, че има заклинания, с които да отвориш временен портал, колкото да пропуснеш нещо да премине. Щом Каин бе успял да го направи, а Селена бе способна да парализира същество от катакомбите и да запечата врата… не можеше ли да отвори портал към един друг свят?

Сърцето й се сви. Ако имаше светове за мъртвите, в които те живеят в мир или мъчение, кой щеше да каже дали тя не може да се свърже с Нехемия? Можеше да го направи. Независимо от цената. Щеше да е само за миг — колкото да я попита къде са скрити Ключовете на краля, как да намери третия, както и какво още знае.

Можеше да го направи.

Трябваше й да каже и още нещо. Истина, която имаше нужда да признае. И едно последно сбогом, за което не й бе дадена възможност.

Селена отново свали Дамарис от стойката му.

— Морт, колко време може да остане отворен един портал?

— Каквото и да си мислиш, каквото и да си решила да направиш, спри се.

Селена обаче вече излизаше от гробницата. Той не разбираше — не можеше да я разбере. Тя бе губила, губила, губила… безброй сбогувания й бяха отказани. Не и този път — не и ако беше способна да промени нещата, дори и само за няколко минути. Този път всичко щеше да бъде различно.

Трябваха и „Ходещите мъртви“, още един-два кинжала, няколко свещи и пространство — повече пространство от това, което гробницата можеше да й предложи. Чертежите на Каин бяха заели доста голяма площ. Имаше огромен коридор на горното ниво на тайните тунели — коридор, завършващ с врати, които никога не бе смеела да отвори. Бе широк и с висок таван. С достатъчно място, за да изрече заклинанието там.

Достатъчно място, в което да отвори портал към отвъдното.

* * *

Дориан знаеше, че сънува. Бе застанал в древна каменна зала, която никога не бе виждал. Пред него се бе изправил висок воин с корона. По някакъв начин бе позната на Дориан, но не тя, а очите на мъжа го накараха да замръзне. Те бяха като неговите — сапфирени и блестящи. Но приликите свършваха до тук. Мъжът имаше дълга до раменете тъмнокафява коса, почти жестоко лице с остри черти и бе с една педя по-висок от Дориан. И изглеждаше като… крал.

— Принце — рече той и златната му корона засия. В очите му имаше нещо диво, все едно кралят бе прекарал повече време в пущинаците, отколкото между тези мраморни стени. — Трябва да се събудиш.

— Защо? — попита Дориан и гласът му съвсем не прозвуча като на принц. По сивите камъни блестяха странни зеленикави символи, подобни на тези, които Селена бе изрисувала в библиотеката. Какво бе това място?

— Понеже граница, която не трябва да бъде пресичана, е на път да бъде нарушена. Целият замък е в опасност, както и животът на приятелката ти.

Гласът не бе строг, но Дориан осъзна, че може и да стане такъв, ако го провокира. Което не изглеждаше много трудно, предвид древната необузданост, арогантност и предизвикателство в очите на краля.

— За какво говориш? — попита Дориан. — Кой си ти?

— Не си губи времето с безсмислени въпроси. — Да, кралят не си поплюваше. — Трябва да идеш в покоите й. Има врата, скрита зад гоблен. Тръгни по третия коридор надясно. Върви сега, принце. Или ще я загубиш завинаги.

Дориан дори не се замисли за това, че Гавин, първият крал на Адарлан, му е проговорил. Събуди се, бързо си навлече дрехите, взе си меча и се затича.