Сара Дж. Маас
Среднощна корона (31)

30

Селена гледаше тялото.

Празно, умело осакатено, толкова разкъсано, че леглото бе почти черно от кръвта.

Хората нахлуха в стаята и тя усети възкиселата миризма, която й подсказа, че някой зад нея е повърнал.

Тя обаче не помръдна и остави другите да се щурат наоколо, гледайки трите изстиващи тела. Древният вечен тъпан — нейното сърце — пулсираше в ушите й и удавяше всеки звук.

Нехемия си бе отишла. Жизнената, непримирима, обичаща живота душа, принцесата, наричана Светлината на Ейлве, жената, която бе символ на надеждата. Беше си отишла просто така, като пламъче на свещ, духнато от вятъра.

Когато трябваше, Селена не бе до нея.

И Нехемия си бе отишла.

Някой прошепна името й, но не посмя да я докосне.

Пред нея блеснаха сапфирени очи, които закриха гледката на леглото и разчленения труп върху него. Дориан. Принц Дориан. По лицето му се стичаха сълзи. Тя протегна ръка и ги докосна. Сториха й се странни по замръзналите й изтръпнали пръсти. Ноктите й бяха мръсни, кървави и напукани.

Толкова противни на фона на гладката бяла кожа на принца.

И тогава гласът зад нея изрече името й отново.

— Селена.

Те бяха направили това.

Кървавите й нокти слязоха по лицето на Дориан и се спряха на врата му. Той само я загледа замръзнал.

— Селена — повтори познатият глас. Предупреждение.

Те бяха направили това. Бяха предали Нехемия. Бяха й я отнели. Ноктите й опряха в гърлото на Дориан.

— Селена — рече за трети път гласът.

Селена бавно се извърна.

Каол я гледаше, поставил ръка на меча си. Мечът, който тя бе отнесла в склада. И който бе оставила там. Арчър бе споменал, че Каол е знаел какво се канят да направят.

Знаел е.

Тя се пречупи напълно и го нападна.

* * *

Каол едвам успя да извади меча си, когато тя се спусна към него и замахна с една ръка към лицето му.

Блъсна го в стената, а лицето му пламна от болка, когато тя одра бузата му с нокти.

Посегна към кинжала на кръста си, но той я хвана за китката. Кръвта рукна по бузата към врата му. Стражите му извикаха и приближиха, но той преплете крак с нея, подсече я и я тръшна на земята.

— Стойте настрана! — заповяда той, но това му костваше скъпо. Притисната под него, Селена заби юмрук в челюстта му — толкова силно, че зъбите му изтракаха.

А след това тя изръмжа като див звяр и се опита да го ухапе за гърлото. Той се отдръпна назад и отново я тръшна на мраморния под.

— Стига.

Но тази Селена, която познаваше, си бе отишла. Момичето, което си бе представял като своя съпруга, с което бе споделял леглото си през последната седмица, го нямаше вече. Дрехите й и ръцете й бяха изцапани с кръвта на хората от склада. Тя го удари с коляно между краката толкова силно, че той я изтърва. След това Селена се озова върху него, извадила кинжала, за да го спусне към гърдите му…

Той отново я хвана за китката и я стисна, докато острието надвисваше над сърцето му. Цялото й тяло потръпна от усилие, докато опитваше да преодолее последните няколко сантиметра. Тя посегна към другия си кинжал, но той хвана и другата й китка.

— Стига — изпъшка, замаян от удара, който му бе нанесла. Мъчеше се да измисли нещо въпреки заслепяващата болка. — Селена, стига.

— Капитане — обади се някой от хората му.

— Стойте настрана! — изръмжа отново той.

Селена се хвърли с цялата си тежест към кинжала, който държеше, и си спечели един сантиметър. Ръцете го заболяха. Тя щеше да го убие. Наистина щеше да го убие.

Погледна я в очите, в лицето, толкова разкривено от гняв, че не можа да я познае.

— Селена — каза той и стисна китките й с цялата си сила, с надеждата, че болката ще я събуди от кошмара, в който бе потънала. Тя обаче не намали натиска си върху острието. — Селена, аз съм твой приятел.

Тя се взря в него и изсъска през зъби. Задъха се, а след това изрева с такава сила, че думите й отекнаха в стаята, в кръвта му и в целия му свят.

— Ти никога няма да бъдеш мой приятел. Ти винаги ще си ми враг.

Изрева последната дума с такава омраза, че той я почувства като удар в стомаха. Нападна отново и той изпусна китката, която държеше кинжала.

Острието се стрелна надолу.

И спря. В стаята настъпи внезапен хлад и ръката на Селена просто бе спряна, все едно е замръзнала във въздуха. Очите й се вдигнаха от лицето му, но Каол не видя към кого изсъска. За миг изглеждаше, че се бори с невидима сила, а в следващия момент Рес бе зад нея и тя не го забеляза, докато дръжката на меча му не се стовари върху главата й.

Селена падна върху него, а частица от Каол си отиде със съзнанието й.