Сара Дж. Маас
Среднощна корона (52)

51

Макар Селена да бе изгубила елфическите си сетива, можеше да се закълне, че надушва парфюма на Арчър, докато слизаше надолу към тунела. Надушваше и кръвта му.

Той бе съсипал всичко. Бе убил Нехемия, бе манипулирал и двете, бе използвал смъртта на принцесата, за да раздели Селена и Каол. И всичко това — в името на отмъщението…

Щеше да го нареже на парчета. Бавно.

Знам коя си — бе казал той. Не беше сигурна какво му е казал Аробин за наследството й, но Арчър нямаше представа колко силна е тъмната страна в нея, в какво чудовище можеше да се превърне, за да оправи нещата.

Чуваше пред себе си сподавени проклятия и звън на метал. Когато стигна канала, разбра какво е станало. Решетката бе спусната, а Арчър не бе успял да я отвори. Може би боговете все пак я бяха чули.

Селена се усмихна и извади два от кинжалите си.

Премина тунела. И двата бряга на малката река в прохода бяха празни. Слезе по-надолу и погледна към водата. Запита се дали не е опитал да се гмурне дълбоко под решетката.

Почувства присъствието му миг преди той да я нападне в гръб.

Пресрещна меча му с двата си кинжала и отстъпи назад, за да прецени ситуацията. Арчър се бе обучавал с асасините и по начина, по който въртеше меча, тя разбра, че не си бе губил времето по време на уроците.

Тя бе изтощена, а Арчър нападаше с пълните сили. Ръцете й потрепериха.

Замахна към гърлото й, но тя се приведе и на свой ред нападна. Бърз като мълния, той избегна удара, насочен към стомаха му.

— Убих я заради теб! — извика Арчър, докато тя търсеше пролука в защитата му. — Нехемия щеше да ни съсипе. Сега ти можеш да отваряш портали и без Ключовете. Помисли какво можеш да направиш, Селена. Мисли! Смъртта й бе необходима жертва за каузата. Трябва да се вдигнем срещу краля!

Тя направи лъжлив удар наляво, но той пресрещна атаката й.

— Бих предпочела да живея в сянката на краля пред свят, в който управляват хора като теб. Когато приключа тук, ще отида при приятелчетата ти и ще им върна услугата.

— Те не знаят нищо. Не знаят това, което знам аз — каза той, докато избягваше атаките й с влудяваща лекота. — Нехемия криеше нещо от теб. Не искаше да те замесва. Реших, че не желае да споделя силата си с теб. Но се питах точно защо. Какво още е можела да знае?

— Ако мислиш, че ще ти помогна, значи си наистина глупак — изсмя се тихо Селена.

— О, когато хората ми започнат да работят за теб, ще промениш мнението си. Рурк Фаран бе мой клиент, преди да го убият. Помниш Фаран, нали? Той беше садист, обожаваше болката. Каза ми, че никога не се е забавлявал повече, отколкото когато е изтезавал Сам Кортланд.

Погледът й се замъгли от ярост. Почти забрави името си.

Арчър тръгна към реката, така че тя да се върне към стената. Така че да я промуши с острието на меча си. Селена обаче също познаваше този удар. Също го бе учила преди всичките тези години. Затова, когато той атакува, тя мина под острието и блъсна челюстта му с дръжката на кинжала си.

Той падна като камък и изтърва меча си. Селена застана над него, още преди тялото му да докосне земята, и опря острието на кинжала си в гърлото му.

— Моля те — изхриптя Арчър.

Тя притисна острието в кожата му. Запита се как може да го убие по-бавно.

— Моля те — продължи да се моли той, — правя това за свободата. Нашата свобода. Ние сме на една и съща страна.

С едно движение на ръката си можеше да пререже гърлото му. А можеше и да го осакати като Грейв. Или да го накълца така, както Грейв бе направил с Нехемия.

Усмихна се.

— Не си убийца — прошепна той.

— Напротив — измърка тя. Светлината на факлата затанцува по кинжала й. Запита се какво да прави с него.

— Нехемия не би го искала. Знаеш, че не би го искала.

Не искаше да го слуша, но това уцели десетката.

„Не се оставяй да бъдеш угасена“.

В тъмнината, която бе погълнала душата й, вече нямаше много светлина. Съвсем дребно пламъче мъждукаше и ставаше все по-малко и по-малко. Където и да бе Нехемия сега, тя знаеше това.

„Не се оставяй да бъдеш угасена.“

Селена усети как се отпуска, но остави кинжала си опрян в гърлото на Арчър, докато се изправяше.

— Ще се махнеш от Рифтхолд още тази нощ — нареди му тя — заедно с всичките си приятели.

— Благодаря ти — изпъшка Арчър, докато се изправяше.

— Разбера ли, че си в града на сутринта — обърна му гръб и се отправи към тунела, — ще те убия.

— Благодаря ти — повтори Арчър.

Продължи да върви, като се ослушваше дали няма да я нападне.

— Знаех, че си добра жена — каза той.

Селена спря и се обърна.

В очите му имаше триумф. Смяташе, че е спечелил. Че отново я е излъгал. Крачка след крачка, тя се върна при него със спокойствието на хищник.

Спря достатъчно близо, като че да го целуне. Той се усмихна колебливо.

— Не — каза тя, — не съм.

След това удари, прекалено бързо, за да му остави какъвто и да е шанс.

Очите му се изцъклиха, когато кинжалът й се заби в сърцето му.

Тялото му рухна в ръцете й. С едната си ръка тя го задържа изправен, а с другата завъртя кинжала.

— Но Нехемия беше — прошепна тя.