Сара Дж. Маас
Среднощна корона (14)

13

Това бе една от най-дългите нощи в живота на Каол.

Всяка секунда преминаваше в ужасяваща яснота — като безкрайната агония, в която Селена бе изпаднала. Тя бе покрита с толкова много кръв, но Каол не знаеше дали е нейната, а от глупавата рокля с пластове и волани не можеше да види раните.

Бе я изгубил. Напълно. В главата му нямаше никаква мисъл, само ревяща паника. Той затвори вратата, извади ножа си и разкъса роклята й.

Но не забеляза никакви рани, само корсаж, който падна на пода, и малка драскотина на ръката й. Когато свали роклята, видя, че по нея няма никаква кръв. Тогава паниката му попремина и той си спомни думата, която му бе прошепнала — глориела.

Отрова за временна парализа на жертвата.

След това всичко влезе в ритъм. Тихо извика Рес и каза на младия и талантлив страж да си държи устата затворена и да намери най-близкия лечител. Уви я в плаща си така, че никой да не види кръвта по кожата й, отнесе я до покоите й, раздаде заповеди на лечителите и накрая я притисна към леглото, докато изсипваха противоотровата в гърлото й. Последваха дълги часове, през които я държеше, докато тя повръщаше, придърпваше косата й назад и се зъбеше на всички, които влизаха в стаята.

Когато Селена най-после заспа, той остана до нея и изпрати Рес и най-верните си хора да потърсят отговори за случилото се в града. Когато се върнаха и му разказаха за богатия търговец, убит със собствения си отровен кинжал, Каол сглоби пъзела какво се бе случило.

Накрая бе сигурен само в едно — че е щастлив, че Дейвис е мъртъв. Защото ако не беше, Каол щеше да слезе до града и лично да го прати на оня свят.

* * *

Селена се събуди. Устата й бе пресъхнала, а главата я болеше, но поне можеше да се движи. Можеше да размърда пръстите на ръцете и краката си и разпозна аромата на завивките си. Така разбра, че е в собственото си легло и е в безопасност.

Когато отново отвори очи, клепачите й натежаха. Тя премигна, за да прогони замайването, което все още не я бе напуснало. Стомахът я болеше, но ефектът на глориелата бе преминал. Тя погледна наляво, все едно дори насън бе знаела, че той е там.

Каол бе задрямал на стола си, изпънал ръце и крака, с облегната назад глава, която разкриваше разкопчаната му яка и силната извивка на врата му. От ъгъла, под който падаше слънчевата светлина, можеше да прецени, че е призори.

— Каол — прошепна прегракнало.

Той веднага се събуди и се приближи към нея, сякаш през цялото време бе осъзнавал присъствието й. Щом я видя, ръката, насочена към меча му, се отпусна. — Будна си — изръмжа той, мъчейки се да прикрие гнева си. — Как се чувстваш?

Селена се погледна. Някой бе измил кръвта и я бе облякъл в нощница. Зави й се свят само като си размърда главата.

— Отвратително — призна тя.

Той обхвана главата си с ръце и подпря лакти на коленете си.

— Преди да продължиш, ми кажи само това: ти ли уби Дейвис, понеже те е заварил в кабинета си, и той ли те поряза с отровно острие?

Докато изговаряше думите, се озъби, а гневът стигна до златистокафявите му очи.

Стомахът й се сви от спомена, но кимна.

— Хубаво — каза той и се изправи.

— Ще кажеш ли на краля?

Каол скръсти ръце и застана до края на леглото, загледан в нея.

— Не. — Гневът отново достигна погледа му. — Понеже не ми се иска да споря дали можеш да шпионираш, без да те хванат. Хората ми също ще си мълчат. Но следващия път, когато извършиш такава глупост, отиваш в тъмницата.

— За това, че го убих?

— За това, че ми изкара акъла! — Той прокара пръсти през косата си и започна да крачи напред-назад, след което се завъртя на пети и я посочи с пръст. — Знаеш ли как изглеждаше, като довтаса на вратата ми?

— Ще рискувам с предположение… не особено добре?

Той я изгледа кръвнишки.

— Ако не бях изгорил роклята ти, щях да ти я покажа.

— Изгорил си роклята ми?

— Е, то оставяше и да запазя доказателството наоколо?

— Можеш да загазиш за това, че си ме покрил.

— Ще се оправя.

— Сериозно?

Той се приведе над леглото и изръмжа, опрял ръце на матрака:

— Да, ще се оправя!

Тя опита да преглътне, но устата й бе толкова пресъхнала, че нямаше какво. Освен гнева, прочете в очите му и спомен за такъв ужас, че потръпна.

— Толкова ли зле беше?

Той седна на ъгъла на леглото и раменете му увиснаха.

— Беше ти лошо. Ама наистина лошо. Не знаехме колко глориела има в раната и лечителите решиха да се застраховат, като те натъпкаха с конска доза от лекарството. Затова повръща няколко часа.

— Нищо не помня от това. Дори не помня как се върнах в замъка.

Той поклати глава и се загледа в стената. Под очите му имаше тъмни кръгове, а по брадата му бяха поникнали тънки косъмчета. Изглеждаше напълно изтощен. Вероятно бе заспал съвсем наскоро.

Тя самата не бе знаела къде отива, докато глориелата разкъсваше тялото й. Бе знаела само, че трябва да намери сигурно място.

И подсъзнателно бе разбрала при кого ще й е най-сигурно.