Сара Дж. Маас
Среднощна корона (53)

52

Каол видя как кръвта руква от устните на Арчър, след като Селена го пусна на каменния под. Погледна надолу към тялото. Последните й думи към него увиснаха във въздуха и накараха тръпки да полазят и без това настръхналия Каол. Тя притвори очи и отметна глава назад, поемайки си дълбоко въздух, все едно вдишваше от смъртта пред себе си и от пролятата кръв, подпечатала отмъщението й.

Бе пристигнал навреме, за да види как Арчър моли за живота си и изрича думите, които бяха станали последната му грешка. Каол размърда ботуша си върху стъпалото, за да я предупреди, че е тук. Каква ли част от елфическите си сетива бе запазила сега, когато изглеждаше като човек?

Кръвта на Арчър потече по тъмните камъни, а Селена отвори очи и се обърна бавно към Каол. Кръвта се бе просмукала в краищата на косата й и ги бе оцветила в яркочервено. А очите й… в тях нямаше нищо. Бе като куха. За миг се запита дали няма да убие и него — просто защото е видял тъмната истина за нея.

Тя премигна и студеният гняв изчезна от погледа й, заменен от безкрайни умора и печал. Сякаш невидима тежест накара раменете й да увиснат. Взе черната книга, която Арчър бе изпуснал на влажните камъни, но я остави да се изплъзне от пръстите й, все едно е някакъв парцал.

— Дължа ти обяснение — бе всичко, което каза.

* * *

Селена отказа на лечителката да я прегледа, докато не превързаха крачето на Лапичка. Оказа се само дълга, но дълбока драскотина. Селена държеше главата на кученцето в ръцете си, когато го принудиха да изпие водата с успокоителното. Дориан помогна, колкото можа, докато лечителят превързваше изпадналата в безсъзнание Лапичка върху масата на Селена. Каол се облегна на стената на стаята, скръстил ръце пред гърдите си. Не бе продумал нищо на Дориан, откакто бяха слезли по онзи коридор.

Младата лечителка не задаваше излишни въпроси. След като зашиха раната на Лапичка и я преместиха на леглото, Дориан накара Селена да превържат главата й. Тя обаче му отвърна да си гледа работата и заяви на лечителката, че ако не прегледа първо престолонаследника, ще докладва на краля. Дориан намръщен остави младата жена да почисти малката рана на слепоочието, която бе получил, когато Селена го зашемети. Предвид кървавите рани на Каол и Селена, се чувстваше нелепо, макар главата още да го болеше.

Лечителката приключи с него и се усмихна леко. И когато настана време да се реши кого да се прегледа следващ, започна дълъг спор с очи между Селена и Каол.

Най-накрая Каол поклати глава и седна на мястото, на което доскоро се бе намирал Дориан. Бе целият в кръв и трябваше да свали ризата и туниката си, за да бъдат раните му почистени. Въпреки драскотините и ожулванията по ръцете и коленете му, лечителката отново не зададе никакви въпроси. Красивото й лице бе застинало в безизразна професионална маска.

Селена се обърна към Дориан и прошепна:

— Ще дойда в покоите ти, когато свърша тук.

С крайчеца на окото си видя как Каол се напряга. Дориан трябваше да потисне ревността си, когато осъзна, че му казват да си ходи. Капитанът ловко избягваше да ги гледа. Какво ли бе станало, докато бе лежал в безсъзнание? Какво се бе случило, след като бе убила Арчър?

— Хубаво — каза Дориан и благодари на лечителката за помощта.

Сега поне имаше време да преосмисли случилото се през последните няколко часа. И да се опита да скалъпи някакво обяснение на магията си за пред Каол.

Но още докато излизаше от стаята, част от него осъзна, че магията му — и самият той — са най-малкият им проблем. Още от онзи първи ден в Ендовиер, важното бяха те…

* * *

Селена нямаше нужда лечителката да й преглежда главата. Когато магията я бе завладяла, бе изцерила всичко. От раните й бяха останали само драскотини и кървави петна. И изтощение. Абсолютно изтощение.

— Ще се изкъпя — каза тя на Каол, с когото лечителката още се занимаваше.

Свали дрехите си и се изкъпа, като се търкаше, докато кожата не я заболя, и си изми косата два пъти. Облече си чисти туника и панталони, а след като среса мократа си коса Каол влезе в спалнята й и седна пред бюрото. Лечителката си бе отишла, той отново бе облякъл ризата си, а Селена можеше да види белите превръзки, прозиращи през скъсания черен плат.

Селена провери Лапичка, която все още спеше на леглото, и отиде до вратата на балкона. Погледна към нощното небе и остана там задълго в търсене на познато съзвездие — Елена, Господаря на Севера. След това си пое дълбоко въздух.

— Моята прабаба бе елфа — каза тя. — И въпреки че мама не можеше да приема животинска форма, както умеят елфите, по някакъв начин съм наследила от нея способността да преобразявам. Да приемам елфическа и човешка форма.

— И вече не можеш да го правиш?

Тя го погледна през рамо.

— Изгубих силата си, когато преди десет години магията спря да действа. Мисля, че това спаси живота ми. Като малка, когато бях ядосана или уплашена, не можех да контролирам промяната. Бях започнала да я овладявам, но все някога щях да се издам.

— Но в другия свят успя…

Тя се обърна към него и видя блясъка в очите му.

— Да. В другия свят магията все още съществува. И е точно толкова ужасна и всепомитаща, колкото си я спомням. — Тя застана до леглото. Разстоянието между двамата изглеждаше огромно. — Нямах никакъв контрол нито върху промяната, нито върху магията или върху себе си. Можех да нараня и теб, не само онова създание. — Тя притвори очи, а ръцете й потрепериха.

— Но ти успя да отвориш портал към друг свят. Как?

— Чрез книгите за Знаците на Уирда, които прочетох. В тях има заклинания за временни портали.

След което му разказа за тайния коридор, който бе открила по време на Самхейн, за гробницата и за заповедта на Елена да стане шампион. За това, което правеше Каин и за начина, по който го бе победила. За това как бе отворила портал да види Нехемия. Не му разказа за Ключовете, за краля и за нещата, което подозираше, че прави с Калтейн и Роланд.

Когато завърши, Каол отвърна:

— Щях да кажа, че си луда, ако кръвта на онова нещо не бе по мен и ако не бях стъпил лично в онзи свят.

— Нали разбираш, че ако някой разбере за това — каза уморено тя, — не само за заклинанията, но и каква съм, ще ме екзекутират?

— Кълна се, че няма да кажа нищо на никого — блеснаха очите му.

Тя прехапа устни, кимна и отново отиде до прозореца.

— Арчър ми каза, че той е поръчал убийството на Нехемия, понеже е заплашвала контрола над групата му. Той се е маскирал като съветник Мълисън и е наел Грейв. Отвлече те, за да ме подмами. Той е пуснал и анонимната заплаха за живота й. Понеже искаше да обвиня теб за смъртта й.

Каол изруга, но тя продължи да гледа към съзвездието през прозореца.

— Но макар да не си виновен — каза тихо, — аз все още…

Видя болката, изписана на лицето му.

— Все още ми нямаш доверие — довърши той.

Тя кимна. Разбра, че поне в това Арчър е спечелил, и го намрази още повече.

— Когато те видя — прошепна тя, — искам да те докосвам. Но станалото онази нощ… не знам дали ще мога да го забравя. — Видя, че от най-голямата драскотина на лицето му ще остане белег. — Съжалявам за това, което ти причиних.

Каол се изправи, като изкриви лице от болка, и отиде до нея.

— И двамата сбъркахме — каза той по начин, който накара сърцето й да прескочи един удар. Събра сили да се обърне към него и да го погледне в лицето.

— Как можеш да ме гледаш така, след като знаеш какво съм всъщност?

Пръстите му погалиха бузите й, сгряха замръзналата й кожа.

— Не ме интересува дали си елф, или асасин. Въпреки всичко аз те…

— Недей — отстъпи тя назад. — Не го казвай.

В момента не можеше да отвърне на чувствата му. Нямаше да е честно към никой от тях. Дори ако му простеше за това, че бе избрал краля пред Нехемия, пътят й към Ключовете щеше да я отведе безкрайно далеч, към място, в което не можеше да иска от него да я последва.

— Трябва да приготвя тялото на Арчър за краля — каза накрая тя. Преди той да успее да й отговори, взе Дамарис от мястото, където го бе оставила до вратата, и излезе в тунела.

Изчака да потъне достатъчно навътре, преди сълзите й да потекат.

* * *

Каол остана загледан в мястото, където бе отишла, и се запита дали не трябва да я последва в древния мрак. После обаче се сети за всичко, което му бе казала, за тайните, които му бе разкрила, и разбра, че му трябва време, за да ги осмисли.

Досещаше се, че не му е разкрила всичко. Бе му разказала нещата в най-общи детайли, а и оставаше проблемът с елфическата кръв. Никога не бе чувал някой да може да наследи силите си по този начин, но пък в днешно време никой не говореше за елфите. Това обясняваше древната песен.

Потупа главата на Лапичка и излезе от стаята. Коридорите бяха тихи и празни.

Имаше момент, в който съществото бе блъснато от невидима стена. Но бе невъзможно Дориан да има такава сила. Как беше възможно, след като магията на Селена бе изчезнала при завръщането й в този свят?

Селена бе елфа и имаше сили, които не може да контролира. Дори да не владееше изкуството на превъплъщението, ако някой разбереше каква е…

Това обясняваше и защо изпитва такъв ужас от краля, защо никога не споделя откъде идва и какво е преживяла. Да живее тук… това бе най-опасното място за нея или за който и да е елф.

Ако някой разбереше каква е, можеше да използва информацията срещу нея или направо да я убие. А Каол нямаше да може да направи нищо. Нямаше какво да излъже, не разполагаше с връзки, които да задейства. Колко ли време щеше да мине, преди някой да започне да рови в миналото й? Преди да докопа Аробин Хамел и да го измъчва, докато узнае истината?

Краката на Каол знаеха къде отива преди той да направи избора, да изработи плана. След минути потропа на една дървена врата.

Очите на баща му бяха сънени и се присвиха, когато го видя.

— Знаеш ли кое време е?

Не знаеше и не го интересуваше. Каол влезе в стаята и затвори вратата, като се огледа, за да види дали наоколо няма други хора.

— Трябва да те помоля нещо, но преди да го сторя, обещай ми, че няма да ми задаваш въпроси.

Баща му го погледна развеселено, след което скръсти ръце.

— Хубаво. Няма да задавам въпроси.

Небето отвъд прозореца започна да се оцветява в тъмносиньо.

— Мисля, че трябва да изпратим кралския шампион до Вендлин, за да ликвидира владетелите им.

Баща му повдигна вежди, а Каол продължи:

— Воюваме с тях вече две години и още не сме пробили военноморските им защити. Но ако кралят им и синът му бъдат елиминирани, ще имаме шанс да ги завладеем в хаоса. Особено ако кралският шампион докопа защитните планове на флота им. — Пое си дълбоко въздух, за да запази тона си равен. — Искам да представя идеята пред краля тази сутрин и те моля да ме подкрепиш.

Защото Дориан никога нямаше да се съгласи, не и без да знае коя е Селена. А Каол не можеше да разкрие тайната никому, дори на него. За толкова драстична идея обаче му трябваше стабилна политическа подкрепа.

— Амбициозен и безпощаден план — усмихна се баща му. — Ако подкрепя идеята и убедя съюзниците си в Съвета също да гласуват за нея, какво мога да очаквам в замяна?

От начина, по който очите му заблестяха, разбра, че баща му вече е отгатнал отговора.

— Тогава ще се върна в Аниел с теб — рече Каол. — Ще напусна поста на капитан и… ще се върна у дома.

Там не бе неговият дом, но ако това му позволеше да изкара Селена от страната… А и Вендлин бе последната крепост на елфите, единственото място в Ерилея, където щеше наистина да се намира в безопасност.

Каквато и надежда да бе имал за бъдещето им, тя си бе отишла. Селена все още чувстваше нещо към него, бе си го признала, но никога нямаше да му се довери. Винаги щеше да го мрази заради това, което е направил.

Той обаче можеше да го стори за нея. Дори никога повече да не я видеше, дори тя да напуснеше поста си на кралски шампион и да останеше завинаги във Вендлин, ако бе в безопасност… бе готов да продаде душата си, за да я спаси.

— Считай го за сторено — блеснаха очите на баща му.