Сара Дж. Маас
Среднощна корона (10)

9

Селена приближи решетките. В килията имаше кофа с вода, кофа за облекчаване, трохите от последното ядене на затворничката и влажна купа сено, оформена в груб сламеник. Това бе всичко, което бяха дали на Калтейн.

„Всичко, което заслужава.“

— Дошла си да ми се подиграваш? — Гласът й, някога мелодичен и изтънчен, сега звучеше като дрезгав шепот. Тук долу бе леденостудено. Бе цяло чудо, че Калтейн още не се е разболяла.

— Имам някои въпроси към теб — каза Селена, като умишлено говореше тихо. Стражите не я бяха питали нищо, когато слезе в тъмниците, но не искаше да ги слушат какво говорят.

— Заета съм днес — усмихна се Калтейн и се облегна на каменната стена. — Защо не дойдеш утре?

Изглеждаше много по-млада сега, когато бе разпуснала косата си. Селена осъзна, че едва ли е много по-голяма от нея. Асасинът приклекна и подпря ръка на решетките, за да запази равновесие.

Металът бе студен като лед.

— Какво знаеш за Роланд Хавилиард?

— На посещение ли е дошъл? — загледа се в тавана Калтейн.

— Назначиха го за кралски съветник.

Тъмните като нощта очи на Калтейн срещнаха тези на Селена. В тях се четеше спотаена лудост, но също и безкрайна умора.

— Защо ме питаш за него?

— Защото искам да знам дали може да му се има доверие.

— Не можеш да имаш доверие никому — изсмя се немощно Калтейн, — най-малкото на Роланд. Нещата, които съм чувала за него, биха погнусили дори и теб. Предполагам.

— Какво например?

— Измъкни ме от тази клетка и ще ти кажа — озъби се в усмивка Калтейн.

— Ами ако вляза вътре и намеря начин да проговориш? — усмихна се в отговор Селена.

— Недей — прошепна Калтейн и се размърда така, че Селена да види синините по китките й. Приличаха на следи от ръце и асасинът усети как я полазват тръпки.

— Стражата отвръща поглед, когато Перингтън ме посещава — скри ръце в роклята си Калтейн.

— Съжалявам — прехапа устни Селена. Бе искрена.

Трябва да каже това на Каол при следващата им среща. Да му обърне внимание за нощната стража.

Калтейн облегна буза на коляното си.

— Той съсипа всичко и дори не знам защо. Можеше просто да ме прати у дома.

Гласът й прозвуча по начин, който бе смразяващо познат на Селена от престоя й в Ендовиер. Завладееха ли спомените и болката Калтейн, нямаше да има начин да се разговаря с нея.

— Беше близка с Перингтън — прошепна тихо Селена. — Научи ли нещо за плановете му?

Това бе опасен въпрос, но ако някой знаеше нещо, това бе Калтейн. Момичето обаче остана загледано в нищото и не отговори.

Селена се изправи.

— Късмет.

Калтейн само потрепери и скри ръце под мишниците си.

Трябваше да я остави да замръзне, да умре за това, което бе опитала да й направи. Да излезе от тъмниците с усмивка, защото поне веднъж бяха затворили правилния човек.

— Пускат гарваните тук — започна да мърмори Калтейн, повече на себе си, отколкото на Селена, — а главоболията ми стават все по-лоши и по-лоши. Навсякъде плющят черни криле.

Селена запази лицето си безизразно. Не чуваше никакви гарвани — нямаше грачене, а още по-малко плющене на криле. И да имаше такива, бе невъзможно да долетят толкова надълбоко в подземията.

— Какво имаш предвид?

Калтейн обаче вече се бе свила на кравай и се мъчеше да запази колкото се може повече топлина в себе си. Селена не искаше и да помисля колко студена е килията нощем и добре помнеше какво е да се свиеш така в отчаян копнеж за малко топлинка, без да знаеш дали ще се събудиш на следващата сутрин, или мразът ще те вкочани в мрака.

Без да му мисли, Селена свали черното си наметало и го хвърли през решетките, като се прицели внимателно, за да избегне засъхналото повръщано по камъните. Бе чула, че момичето е пристрастено към опиума. Да я затворят без необходимата доза бе като да я подлудят нарочно, а тя и преди това бе почти луда.

Калтейн се загледа в наметалото в скута си, а Селена се завъртя, за да се изкачи по тесния мразовит коридор и да достигне топлите и светли горни етажи.

— Понякога — рече тихо Калтейн и Селена спря. — Понякога си мисля, че нарочно ме доведоха тук. Не за да се омъжа за Перингтън, а заради нещо друго. Да ме използват за нещо.

— За какво?

— Така и не ми казват. Когато идват тук долу, не ми казват нищо, а и аз не мога да си спомня. Всичко е… отломки. Парчета от счупено огледало, всяко — с различно отражение.

Тя бе луда. Селена сподави порива да отвърне с нещо язвително, като си спомни синините по китките й.

— Благодаря ти за помощта.

Калтейн се уви с плаща на Селена.

— Нещо идва — прошепна тя, — аз трябва да го поздравя.

Селена издиша, без да осъзнава, че беше затаила дъха си. Този разговор не водеше доникъде.

— Довиждане, Калтейн.

Момичето се изсмя тихо. Звукът последва Селена дълго след като остави мразовития затвор зад гърба си.

* * *

— Копелета гадни — излая Нехемия и стисна чашката си с чай толкова силно, че Селена се уплаши да не я счупи. Двете седяха на леглото й, а помежду им бе сервирана голяма закуска. Лапичка наблюдаваше всяка тяхна хапка, готова да изяде всичко, което изпадне. — Как може стражите да й обръщат гръб? Как може да я държат в такива условия? Та тя е придворна! Щом с нея се отнасят така, кой знае какви са условията за престъпниците от другите класи!

Нехемия се спря и погледна извинително към Селена.

Селена сви рамене и поклати глава. След срещата си с Калтейн бе излязла да проследи Арчър, но започна такава снежна буря, че видимостта стана нулева. След час преследване из заснежения град, тя се предаде и се прибра в замъка.

Бурята бе продължила цяла нощ. Натрупа дебела снежна покривка, която попречи на Селена да тича сутринта с Каол. Затова бе поканила Нехемия на закуска в леглото, а принцесата — която вече бе намразила снега — с радост дойде в покоите й и скочи в топлите завивки.

Нехемия остави чая си настрана.

— Трябва да кажеш на капитан Уестфол за това как се отнасят с нея.

Селена изяде кифличката си и се облегна на възглавниците.

— Вече го направих. Зае се с проблема.

Не спомена, че след като се върна в спалня си, където Селена четеше, Каол бе с окървавени кокалчета, раздърпана риза и студен блясък в очите, който й подсказа, че в стражата на тъмниците ще има сериозни промени и нови назначения.

— Знаеш ли — рече Нехемия, като нежно избута с крак Лапичка, която се опитваше да си открадне храна от чинията й, — някога придворните не са били такива. Имало е времена, в които хората са ценели верността и лоялността и са служели на владетеля си от уважение, а не от страх.

Тя поклати глава и златните накити по китките й издрънчаха. Лешниковата й кожа изглеждаше гладка и прекрасна на утринното слънце. На Селена й се стори несправедливо, че Нехемия изглежда толкова добре дори рано сутрин.

— Мисля, че това достойнство е угаснало в Адарлан преди много поколения, но преди Терасен да бъде завзет, кралският двор там беше за пример — продължи Нехемия. — Баща ми разказваше истории за воините и благородниците, служили на крал Орлон, за невероятната им сила и вярност. Затова кралят на Адарлан се прицели първо в Терасен. Понеже бе най-силното кралство и понеже ако Терасен бе имал шанса да се подготви за война, Адарлан щеше да бъде унищожен. Баща ми все още твърди, че ако Терасен се надигне, би имал шанса да се превърне в истинска заплаха за Адарлан.

Селена се приведе към огнището.

— Зная — успя да отвърне тя.

— Дали такъв двор ще се появи отново? — обърна се към нея Нехемия. — Не само в Терасен, но някъде другаде? Чувала съм, че придворните във Вендлин пазят старата традиция, но те са от другата страна на океана и не ни помагат. Когато кралят ни зароби, погледнаха настрани и все още отказват да ни помогнат.

Селена си наложи да изсумти и да махне с ръка.

— Това са много тежки разговори за закуска. — След това напълни устата си със сандвич. Когато се осмели да погледне към Нехемия, видя, че изражението на принцесата остава изпитателно. — Някакви новини за краля?

Нехемия изцъка с език.

— Само това, че е включил онзи келеш Роланд в съвета си, а на Роланд е възложено да опитоми мен. Явно съм била груба с министър Мълисън, съветника, отговарящ за лагера на смъртта в Калакула. Предполага се, че Роланд трябва да ме предразположи.

— Не знам за кого да ми е жал повече — за теб или за Роланд…

Нехемия понечи да я перне и Селена се разсмя, отбивайки удара й. Лапичка използва разсейването им, за да си отмъкне парче бекон от подноса, а Селена се развика:

— Ах, ти, крадла такава!

Кученцето обаче бързо скочи от леглото, отиде до камината и загледа нахално право към Селена, докато изяждаше бекона.

Нехемия се разсмя и Селена се присъедини към нея, преди да подхвърли на Лапичка още едно парче бекон.

— Хайде да лежим целия ден — предложи Селена и се протегна обратно на купчината възглавници и завивки.

— Ще ми се да можех — въздъхна тежко Нехемия, — но, уви, имам друга работа.

„Както и аз“ — осъзна Селена. Трябваше да се приготви за вечерята с Арчър.