Сара Дж. Маас
Среднощна корона (36)

35

Нямаше да има свещи за тези среднощни дела, нито рог от слонова кост, който да даде начало на лова. Тя облече най-черната си туника и прибра гладка черна маска в джоба на наметалото си. Всички нейни оръжия, дори фибите, бяха взети от покоите й. Без дори да погледне, знаеше, че вратите и прозорците се проверяват. Хубаво. Това не бе лов, който би започнала от парадния вход.

Селена заключи спалнята си и погледна към Лапичка, която се скри в леглото, щом тя отвори тайната врата. Кученцето все още скимтеше, когато Селена излезе в коридора. Нямаше нужда от светлина, за да стигне до гробницата. Вече знаеше пътя наизуст — всеки завой, всяка стъпка.

Наметалото й изшумоля по стълбите, а тя продължи да слиза надолу и надолу. Нека трепереха пред това, което бяха пробудили.

Лунните лъчи се разливаха по площадката пред гробницата и осветяваха отворената й врата и малкото бронзово лице на Морт.

— Съжалявам за приятелката ти — каза той с изненадваща печал в гласа, докато тя слизаше надолу.

Не му отговори. Не й пукаше откъде знае. Просто продължи да върви, през вратата и към саркофага, към купчината съкровища в ъгъла.

Кинжали, ножове за мятане — взе каквото можа да побере в колана и ботушите си. Взе и шепа златни монети и бижута, които също натъпка в джоба си.

— Какво правиш? — попита я Морт от коридора.

Селена приближи стойката, на която бе поставен Дамарис — мечът на Гавин, първия крал на Адарлан. Обкованата със злато дръжка блесна на лунната светлина, когато тя хвана ножницата и я върза за гърба си.

— Този меч е свещен — изсъска Морт, все едно можеше да я види.

Селена се усмихна мрачно, докато излизаше през вратата и спускаше качулката над лицето си.

— Където и да отиваш — продължи Морт, — каквото и да си намислила, трябва да знаеш, че оскверняваш меча с това, че го изнасяш оттук. Не се ли боиш от гнева на боговете?

Селена само се изсмя тихо, преди да слезе по стълбите, като се наслаждаваше на всяка крачка, която я приближава към жертвата й.

* * *

Наслади се на болката в ръцете си, докато вдигаше решетката на канала и въртеше древното колело, за да я отвори напълно. От нея капеха мръсотии, а водата под замъка се заизлива освободена в малката рекичка навън. Селена метна парче счупен камък в реката отвъд арката и се ослуша за стражи.

Не чу нито звук — нито дрънчене на броня, нито прошепнато предупреждение.

Асасин бе убил Нехемия, убиец с извратено въображение и жажда за слава. С няколко въпроса щеше да открие Грейв. Върза веригата за колелото, като изпробва силата му, и провери за пореден път дали Дамарис е на гърба й. След това се хвана за камъните на замъка и се метна през стената. Когато се приземи на замръзналата земя до брега на реката, дори не погледна назад.

* * *

Скрита в тъмното, Селена тръгна през Рифтхолд. Не издаваше нито звук, докато минаваше по мрачните улички. Само едно място можеше да й донесе отговорите, които търсеше.

В този квартал под всеки прозорец имаше екскременти на купчини, а калдъръмът по улиците бе изпочупен и изкривен след многото тежки зими. Сградите се подпираха една друга, а някои от тях бяха толкова крехки, че дори най-бедните граждани ги бяха напуснали. На повечето улици кръчмите бяха препълнени с питиета, проститутки и всичко друго, което можеше да донесе временно облекчение на мизерния живот на местните.

Нямаше значение, че я виждат. Никой от тях нямаше да я докосне тази нощ.

Наметалото изплющя зад нея, но лицето й остана безизразно зад обсидиановата маска. Сводовете не бяха далеч.

Селена стисна в юмруци облечените си с ръкавици ръце. Щом намереше Грейв, щеше да го одере жив. И не само.

Спря пред една обикновена желязна врата в тиха уличка. Наемници пазеха отвън, но тя им плати в сребро и те й отвориха. В мазето отдолу можеше да намери главорезите, чудовищата и прокълнатите от Адарлан. Изметта се събираше тук, за да си разказва истории и да прави сделки. Тук щеше да разбере къде е убиецът на Нехемия.

Грейв несъмнено бе получил тлъста сума за услугите си и тя бе сигурна, че я харчи безразсъдно — кървави пари, които нямаше да останат незабелязани. Трябваше да напусне Рифтхолд, но не. Той искаше хората да разберат, че е убил принцесата, да го нарекат новия Асасин на Адарлан. Искаше и Селена да го разбере.

Смрадта на бира и некъпани тела я блъсна в носа, докато слизаше по стълбите на Сводовете. Отдавна не бе попадала в такава воняща дупка.

Основната зала бе стратегически осветена — над средата й имаше полилей, но малко светлина от него стигаше до стените, където седяха онези, които не желаеха да бъдат намерени. Смеховете секнаха, когато тя мина между масите. Кръвясали очи следваха всяка нейна стъпка.

Не знаеше кой е новият разбойнически главатар, владеещ това място, но и не я интересуваше. Работата й не беше с него. Не и тази нощ.

Не си позволи да погледне към клетките за боеве в далечния край на залата — клетки, около които хората се събираха, за да викат на ритащите се и удрящи бойци.

Бе идвала в Сводовете и преди. Много пъти всъщност. В последните дни преди да я заловят. Но сега, след като Йоан Джейн и Рурк Фаран бяха мъртви, мястото бе приело новия си собственик, без да изгуби нищо от гнусотията си.

Селена отиде право при бармана. Той не я позна, но тя и не очакваше. Не и след като бе прикривала самоличността си толкова внимателно през последните години.

Барманът вече бе пребледнял. Косата му бе оредяла още повече през последната година и половина. Той се опита да надникне, когато тя спря на бара, но маската и качулката скриваха успешно чертите й.

— Едно питие? — попита той и избърса потта над веждите си. Всички в бара все още я наблюдаваха, открито или не.

— Не — отвърна тя. Гласът й бе приглушен и изкривен зад маската.

Барманът стисна ръба на плота.

— Ти си се върнала — прошепна тихо и още няколко глави се обърнаха. — Успяла си да избягаш.

Значи я бе разпознал. Запита се дали новите собственици й се сърдят, задето е убила Йоан Джейн — и колко тела трябва да остави след себе си, ако решеше да започне битка веднага. Това, което планираше да извърши тази вечер, само по себе си нарушаваше прекалено много правила, прекрачваше прекалено много граници.

Тя се облегна на бара и кръстоса крака. Барманът попи потта от челото си и й сипа едно бренди.

— За сметка на заведението — каза той и го плъзна към нея. Тя го хвана с една ръка, но не отпи. Той облиза устни, след което попита: — Как се измъкна?

Хората се облегнаха назад на столовете си в опит да чуят разговора. Нека слуховете тръгнеха. Нека се колебаеха, преди да се изправят срещу нея. Надяваше се и Аробин да чуе. Да чуе и да стои настрана от нея.

— Скоро ще разбереш — каза тя, — но сега имам нужда от теб.

— От мен? — повдигна вежди той.

— Търся един човек — каза тя с кух и дрезгав глас. — Човек, който наскоро спечели много пари. Заради убийството на ейлвийската принцеса. Нарича се Грейв. Трябва да разбера къде е.

— Не зная нищо — пребледня още повече той.

Тя бръкна в джоба си и извади шепа злато и скъпоценни камъни. Вече всички ги наблюдаваха.

— Позволи ми да повторя въпроса си.

* * *

Асасинът, който се наричаше Грейв, бягаше.

Не знаеше откога тя го преследваше. Бе минала малко повече от седмица, откакто уби принцесата. Седмица, през която никой не го бе потърсил. Реши, че се е отървал — и се запита дали не е трябвало да бъде още по-изобретателен с трупа, да остави специфичен подпис след себе си.

Всичко това обаче се промени тази нощ.

Бе пил в ъгъла на любимата си кръчма, когато претъпканата зала внезапно бе притихнала. Той се бе обърнал и я бе видял на прага. Когато изрече името му, приличаше повече на призрак, отколкото на жив човек. Ехото от въпроса й дори не бе отекнало, когато той побягна през задния вход към алеята. Не чу стъпки зад себе си, но знаеше, че тя е по петите му, потънала в сенки и мъгла.

Завиваше по странични улички, прескачаше стени, криволичеше през бордеите. Правеше всичко, за да се откъсне от нея и да я умори. Бе решил да я пресрещне в тихата уличка. Тук щеше да я накълца и да си отмъсти за начина, по който го бе унизила по време на съревнованието. За начина, по който му се бе подиграла, като му счупи носа и му подхвърли носната си кърпичка.

Арогантна тъпа кучка.

Олюля се след поредния завой задъхан и объркан. Носеше само три кинжала в себе си и трябваше да внимава да не пропусне. Когато тя се появи в кръчмата, той забеляза огромния меч на раменете й, а също и богатия асортимент проблясващи злокобни остриета, вързани по бедрата й. Трябваше да я накара да си плати, дори с три кинжала.

Грейв бе слязъл наполовина по калдъръмената улица, когато осъзна, че тя е задънена и че далечната стена е прекалено висока, за да се покатери по нея. Значи тук. Скоро щеше да го моли за милост, преди да я нареже на ситно. Той измъкна един от кинжалите си, усмихна се и се обърна към отворената улица зад себе си.

Наоколо имаше синкава мъгла, а един плъх притича по тесния път. Не се чуваше нито звук, само шумът от далечна веселба. Може би се бе измъкнал. Кралските тъпаци направиха най-голямата грешка в живота си, когато я коронясаха за шампион. Наемайки го, клиентът му му бе казал същото.

Изчака за миг, загледан в отворената уличка, и след това въздъхна. С изненада установи, че е леко разочарован.

Голям кралски шампион, няма що. Изобщо не бе толкова трудно да я заблуди. Сега щеше да се прибере вкъщи и до дни да получи друго предложение. А после още едно. И още едно. Така бе обещал клиентът му. Аробин Хамел горчиво щеше да проклина деня, в който бе отказал да приеме Грейв в Гилдията на асасините само защото бил твърде жесток с жертвите си.

Грейв се изсмя, като прехвърляше кинжала в ръцете си. И тогава тя се появи.

Изплува от мъглата като петно мрак. Не тичаше. Само крачеше с непоносимата си увереност. Грейв огледа сградите наоколо. Камъните бяха твърде хлъзгави, нямаше прозорци.

Едно по едно, реши той. Щеше наистина, наистина да се наслади на това да я накара да страда толкова, колкото бе страдала и принцесата.

Грейв се усмихна, докато отстъпваше назад по уличката, и спря чак когато гърбът му опря в каменната стена. В тясното пространство щеше да я победи. А в такава забутана уличка можеше и да се позабавлява, без никой да обърне внимание.

Но тя също приближи, а мечът на гърба й сякаш запя, когато го изтегли от ножницата. Лунната светлина огря дългото острие. Вероятно това бе подарък от нейния любовник принца.

Грейв извади втория кинжал от ботуша си. Това не бе някаква фриволна нелепа надпревара, направена за да достави удоволствие на разглезените благородници. Тук нямаше правила.

Тя не каза нищо, когато го приближи.

Грейв също не каза нищо, а нападна, целейки се в главата й и с двата си ножа.

Тя отстъпи настрана и отбягна удара му с влудяваща лекота. Грейв нападна отново. Тя обаче бе по-бърза, отколкото той можеше да си представи. Гмурна се и мечът й преряза пищялите му.

Той падна на земята преди да усети болката. Светът припламна в сиво и червено, а агонията го обхвана като пожар. В ръката си все още държеше кинжал, когато запълзя към стената. Краката му обаче не реагираха, а ръцете го боляха, докато се влачеше през мократа мръсотия.

— Кучка — изсъска той. — Кучка!

Облегна се на стената. Кръв течеше от краката му, а костите бяха строшени. Нямаше да може да ходи. Пак щеше да намери начин да я накара да си плати.

Тя спря на няколко крачки от него и прибра меча си. След което изтегли дълъг и обсипан с рубини кинжал.

Той изпсува към нея с най-мръсната дума, която можа да измисли.

Тя се изсмя и нападна по-бързо от пепелянка. След миг едната му ръка бе прикована към стената, а кинжалът проблясваше.

Болка проряза първо дясната, а после и лявата му китка. Грейв изпищя — наистина изпищя, — когато и двете му ръце бяха приковани с кинжали към стената.

Качулката й бе черна като нощта. Той започна да се гърчи и да псува. Щеше да кърви до смърт, освен ако не измъкнеше ръцете си от проклетата стена.

Тиха като мъртвец, тя коленичи пред него и повдигна брадичката му с трети кинжал. Грейв изпъшка, когато доближи лицето си към неговото. Под качулката нямаше нищо. Тя нямаше лице.

— Кой те нае? — попита го с глас като ронещ се чакъл.

— За какво? — почти изхлипа той. Може би трябваше да се направи на невинен, да убеди тази надменна уличница, че няма нищо общо с това.

Тя завъртя кинжала и го опря във врата му.

— Да убиеш принцеса Нехемия.

— Н-никой. Не знам за какво говориш.

Дори не осъзна, че е държала още един кинжал, докато не го заби в бедрото му. Толкова дълбоко, че почувства как върха му одрасква калдъръма отдолу. Писъкът сам излезе от гърлото му, а след това Грейв започна да се гърчи, като наряза ръцете си още по жестоко на остриетата на кинжалите.

— Кой те нае? — попита отново тя. Гласът й бе спокоен и равен като самата смърт.

— Злато — простена Грейв. — Имам злато.

Тя извади още един кинжал и го заби в другото му бедро. Острието отново одра камъка. Грейв изпищя — изпищя към боговете, които обаче избраха да не го чуят.

— Кой те нае?

— Не знам за какво говориш!

След миг тя изтръгна кинжалите от бедрата му. Почти се изпусна от облекчение.

— Благодаря ти — проплака той, макар че продължаваше да планира отмъщението си. Тя застана на колене и се загледа в него. — Благодаря ти!

След това обаче тя извади друг кинжал, изкривен и назъбен. Приближи го към ръката му.

— Избери си пръст — заповяда тя. Той се разтрепери целия и поклати глава. — Казах да си избереш пръст!

— Моля те!

Усети как се подмокря.

— Значи палецът.

— Не! Ще ти кажа всичко! — Тя все пак приближи острието, докато хладната стомана не се опря в основата на палеца му. — Всичко! Ще ти кажа всичко!