Сара Дж. Маас
Среднощна корона (45)

44

Дориан се загледа в странното вито стълбище. Селена бе намерила прословутите катакомби под библиотеката. Това не го изненада. Ако в Ерилея имаше някой, способен на подобно нещо, това бе именно тя.

Канеше се да отиде да обядва, когато я видя как отива в библиотеката с меч на рамо. Може би щеше да я остави на мира, ако не бе сплетената й на плитка коса. Селена никога не сплиташе косата си, освен ако не отиваше в битка.

Не я шпионираше. Не я следеше. Просто бе любопитен. Последва я през изоставените коридори и стаи, като винаги стоеше на разстояние и стъпваше тихо, както го бяха научили Каол и Бруло преди години. Последва я, но Селена не изчезна в това стълбище, след като се озърна подозрително зад себе си.

Да, Селена бе намислила нещо. Затова Дориан зачака. Една минута. Пет. След десет я последва. За да направи така, че да изглежда случайно, ако се засекат.

И какво виждаше сега? Боклуци. Стари пергаменти и книги, разхвърляни наоколо. Нататък имаше още едно вито стълбище, подобно на предишното.

Полазиха го тръпки. Тази работа хич не му харесваше. Какво търсеше Селена тук?

Вместо отговор магията му изкрещя да избяга в обратната посока и да потърси помощ. Главната библиотека обаче бе твърде далеч. Докато отиде дотам и се върне, белята вече щеше да е станала. Може би ставаше точно в този момент…

Дориан бързо слезе по стълбите и намери слабо осветен коридор с една-единствена врата, която зееше отворена. Върху нея имаше изписани два Знака с тебешир. Когато видя опасания с килии коридор нататък, замръзна. Желязото вонеше и направо му се догади.

— Селена! — извика той към коридора, но никой не му отговори. — Селена?

Нищо.

Трябваше да й каже да излезе. Каквото и да бе това място, никой от тях нямаше работа тук. Разбираше го и без предупреждението на магията в себе си. Трябваше да я измъкне оттук.

Дориан продължи надолу.

* * *

Селена наполовина бягаше, наполовина скачаше по стъпалата в опит да се измъкне от вътрешността на часовниковата кула колкото се може по-бързо. От ужасната й битка с Каин бяха минали месеци, но споменът от удара в черната стена още я измъчваше. Можеше да види ухилените мъртъвци около себе си и си спомни думите, които Елена бе изрекла на Самхейн — за осмината пазители в кулата, от които трябва да стои далеч.

Главата я болеше толкова силно, че й бе трудно да се съсредоточи върху стъпалата под краката си.

Какво имаше тук? То нямаше нищо общо нито с Гавин, нито с Бранън. Тъмниците може и да бяха оттогава, но това бе свързано с краля. Той го бе построил от…

Обсидиана боговете забраниха

и камъка, от който се бояха…

Но… Ключовете трябваше да са малки. Не гигантски като часовниковата кула. Не…

Селена стигна края на стъпалата и замръзна, когато видя коридора с унищожената килия.

Факлите бяха угаснали. Тя се огледа назад, към часовниковата кула. Тъмнината сякаш се разшири и се протегна към нея.

Не бе сама.

Тя стисна факлата и си наложи да остане спокойна, след което тръгна бавно и внимателно през порутения коридор. Не се чуваше нито звук. Нямаше и следа от друг човек. Но…

На половината път тя спря и угаси факлата. Бе запомнила всички завои, бе преброила стъпалата, по които бе слязла до тук. Можеше да намери обратния път и с вързани очи. Ако в коридора наистина имаше някой друг, факлата щеше да го привлече. А тя не бе в настроение да бъде мишена. Загаси огъня на факлата, като го стъпка с тока си.

Настъпи пълен мрак.

Вдигна Дамарис и изчака очите й да свикнат с тъмното. Само дето не беше напълно тъмно. Амулетът й излъчваше слабо сияние. Той й позволи да види само смътни очертания, сякаш мракът бе прекалено силен дори за Окото. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Последният път, когато амулетът бе заблестял така…

Като опипа с ръка стената, без да смее да поглежда назад, тя се отправи към библиотеката.

Тогава чу дращенето на нокът по камъка и звука на дишане, което не беше нейно.

* * *

То надникна от сенките на клетката и стисна плаща, който обгръщаше тялото му с ноктестите си лапи. Храна. За пръв път от месеци. Бе толкова топла, толкова изпълнена с живот. То изскочи от мрака на клетката покрай нея, докато тя продължаваше да отстъпва на сляпо.

Бе забравило много неща, откакто го бяха заключили тук да изгние, след като се бяха уморили да си играят с него. Дори не помнеше как се казва и какво е било. Но помнеше други, по-полезни неща. Как да ловува, как да се храни, как да използва онези драскулки, за да отваря и затваря вратите. Бе внимавало през дългите години. Бе ги наблюдавало как рисуват, какво рисуват.

И когато си тръгнаха, бе изчакало, за да е сигурно, че няма да се върнат. Докато той гледа другаде и си е прибрал всички онези свои неща със себе си. И тогава то започна да отваря вратите една подир друга. Някаква част от него бе достатъчно смъртна, за да се връща и да затваря вратите, да подновява знаците, които заключват онова, което се криеше зад тях.

Но сега тя бе дошла. Бе научила символите и това означаваше, че знае какво са му направили. Вероятно бе част от разрушението и разтрошаването, и накрая от ужасното повторно построяване. И след като бе дошла тук…

То се скри в сенките и зачака тя да попадне в лапите му.

* * *

Щом дишането престана, Селена спря отстъплението си. Тишина.

Синята светлина около нея засия по-ярко.

Селена постави ръка на гърдите си.

Амулетът пламна.

* * *

Последните няколко седмици бе преследвало дребничките хора, който живееха над него. Чудеше се какви са на вкус. Наоколо обаче винаги имаше противна светлина, която изгаряше чувствителните му очи. Винаги ставаше нещо, което го принуждаваше да запъпли обратно към спокойствието на камъка.

Прекалено дълго се бе хранило с плъхове и други пълзящи животинки. Техните кръв и кости бяха тънки и безвкусни. Тази женска обаче вече бе виждало два пъти. Първият път — с бледата синкава светлина на врата й, а вторият път по-скоро я бе подушило от другата страна на желязната врата.

Горе синкавата светлина го бе отблъснала. В нея имаше някаква сила. Тук долу обаче, в сенките на мрачния дишащ камък, светлината бе почти безполезна. Тук долу нямаше какво да го спре, не и след като бе угасило факлите, които женската бе запалила.

Нямаше и кой да чуе писъците й.

А то не бе забравило, въпреки замъглените си спомени, какво са му сторили на онази каменна маса.

Зиналата му паст се ухили.

* * *

Окото на Елена заблестя ярко като огън и нещо изсъска в ухото й. Селена се завъртя и нанесе удар, още преди да може да огледа закачулената фигура зад себе си. Видя само сбръчкана кожа и нащърбени къси зъби, преди да замахне с Дамарис към гърдите й.

Нещото изпищя — писък, какъвто не бе чувала досега, — а парцаливата му дреха се скъса, като разкри уродливо костеливо тяло, нашарено с белези. То замахна с ноктестата си лапа към нея, докато падаше, а очите му заблестяха на светлината на амулета. Това бяха очи на животно, способни да виждат в тъмното.

Това бе човекът — не, създанието — от коридора. От другата страна на вратата. Дори не можеше да види къде го е ударила, когато падна на земята. Кръв рукна от носа й, след което изпълни устата й. Тя се изправи с олюляване и хукна към библиотеката.

Прескочи паднали греди и камъни, като остави Окото да осветява пътя й. Едвам запази равновесие, докато се хлъзгаше на разни кости. Съществото тръгна подире й, като смачкваше всички препятствия по пътя си, все едно са паяжини. Вървеше изправено като човек, но не беше такъв — лицето му бе като излязло от кошмар. А силата, с която премахваше гредите от пътя си, все едно бяха сламки…

Железните врати бяха създадени, за да държат това същество настрана.

И тя с цялата си глупост ги бе отворила всичките.

Хукна нагоре по късите стъпала и мина през първия портал. Когато зави наляво, то я хвана за туниката. Дрехата се разкъса. Селена се удари в отсрещната стена и то замахна към нея. Дамарис запя и създанието отстъпи назад с рев. Черна кръв капеше от корема му, но не бе успяла да го рани достатъчно дълбоко.

Селена се изправи на крака и усети, че също кърви, от гърба, където ноктите я бяха ранили. Със свободната си ръка извади кинжал. Качулката бе паднала от главата на създанието и й бе разкрила лице, което някога може и да бе принадлежало на човек, но вече не. Имаше рядка коса, залепнала на сплъстени кичури по лъскавия му череп, а устата му… имаше толкова много белези по нея, сякаш някой я бе разкъсал, зашил и после наново разкъсал.

Създанието притисна безформената си ръка към корема и започна да стене през кафеникавите си изпочупени зъби, след което я погледна… погледна я с такава омраза, че тя се парализира. Изражението бе човешко.

— Какво си ти? — изпъшка тя и размаха Дамарис, като отстъпи още една крачка назад.

То обаче започна да се дере, да разкъсва черните си дрехи, да скубе косите си и да удря черепа си, все едно искаше да извади нещо от главата си. Писъците, които нададе, бяха пълни с мъка и гняв…

Създанието бе идвало в коридорите на замъка.

Което означаваше…

Че то също владее Знаците на Уирда. Никаква бариера от света на хората не можеше да удържи нечовешката му сила.

Създанието отметна глава и животинските му очи отново се спряха върху нея, след което я фиксираха като хищник, който се чуди какъв вкус има жертвата му.

Селена се обърна назад и побягна.

* * *

Дориан бе минал през третата врата, когато чу нечовешки писък, последван от трясъци и ревове.

— Селена? — извика той към ужасния шум.

Трясък.

— Селена!

И след това…

— Дориан, бягай!

Пронизителният писък, който последва заповедта на Селена, отекна в стените. Факлите започнаха да пушат и да изгасват.

Дориан изтегли рапирата си, когато Селена се появи по стълбите. Кръв течеше от лицето й, докато затръшваше желязната врата зад себе си. Изтича към него с меч в едната ръка и кинжал в другата. Амулетът на врата й сияеше ослепително като най-горещият пламък на света.

Стигна го за секунда, а желязната врата бе изкъртена от…

Нещо, което не можеше да е от тази земя. Изглеждаше, сякаш някога е било човек, но бе изкривено, съсухрено и пречупено, белязано от глад и лудост, които струяха от всяка несъразмерна кост в туловището му. Богове. О, богове. Какво бе събудила?

Затичаха се нататък по коридора, а Дориан прокле, докато гледаше стълбите до следващата врата. Докато ги изкатереха…

Но Селена бе бърза. Месеците тренировки я бяха направили силна. Почувства се унизен, когато тя го сграбчи за яката и започна да го влачи нагоре по стълбите, а после го хвърли в коридора отвъд прага.

Създанието зад тях отново нададе неистов писък. Дориан се обърна и видя как лъщяха изпочупените му зъби, докато то се катереше нагоре по стъпалата. Бърза като мълния, Селена затръшна желязната врата в лицето му.

Оставаше само още една врата. Той можеше да си представи площадката, която водеше до първия коридор, след това витото стълбище, след това второто стълбище и после…

И после какво? Какво, като стигнеха в главната библиотека? Какво можеха да направят срещу това адско творение?

Дориан видя нескрития ужас на лицето на Селена и разбра, че и тя се чуди същото.

* * *

Селена хвърли Дориан в коридора, след което се обърна назад и затръшна последната желязна врата, която разделяше леговището на отвратителната твар от останалата част на библиотеката. Натисна с цялата си тежест, но й излязоха свитки пред очите, когато то се стовари от другата страна. Богове. Беше силно — ужасно силно, побесняло и непримиримо…

За миг залитна назад и то се опита да отвори вратата. Селена обаче натисна с гърба си.

Ръката му се показа от процепа на вратата. Създанието изрева и замахна с нокти към рамото й, докато тя натискаше и натискаше. Кръв рукна от носа й и се смеси с тази по раменете й. Ноктите задълбаха в плътта й.

Дориан се втурна към вратата и също опря гръб в нея, замаян и задъхан.

Трябваше да запечатат тази врата. Дори ако това същество бе достатъчно интелигентно, за да употребява Знаците на Уирда, те трябваше да си спечелят малко време. Тя трябваше да спечели време на Дориан, за да се измъкне той. Скоро силите им щяха да се изчерпят, това нещо щеше да мине през вратата, а после щеше да убие тях и всеки нещастник, изпречил се на пътя му.

Някъде трябваше да има някаква ключалка, някакъв начин да затворят вратата, да го забавят поне за момент…

— Бутай! — извика тя на Дориан. Съществото си спечели около сантиметър, но Селена натисна с цялата сила, останала в краката й. То изрева толкова силно, че тя се уплаши от ушите й да не рукне кръв. Дориан изпсува цветисто.

Тя го погледна. Вече дори не чувстваше болката от ноктите, които деряха плътта й. От челото на принца капеше пот, докато… докато…

Металът в края на вратата се зачерви от горещина, след което засъска.

Магията беше тук. Магията действаше, мъчеше се да запечата вратата срещу създанието.

Очите на Дориан се присвиха съсредоточено, а лицето му пребледня.

Тя бе права. Дориан бе магьосник. Това бе информацията, която Жълтонога искаше да продаде на този, който дадеше най-много, може би на самия крал. Информацията, която променяше всичко. Която можеше да промени целия свят.

Дориан имаше магия.

И тя щеше да го изпепели, докато се мъчеше да затвори желязната врата.

* * *

Вратата задушаваше Дориан. Той бе в ковчег, в който няма въздух. Магията му не можеше да диша. Той не можеше да диша.

Селена изруга, когато съществото ги избута още малко. Дориан изобщо не знаеше какво прави, само че трябва да запечата вратата. Магията му сама бе избрала начина. Той натисна с всичките сили в краката и гърба си, призова цялата си магия в опит да удържи вратата. Лъхна го ужасна жега, задушаваше се…

Съществото блъсна силно и Дориан полетя напред. Докато той се изправяше на крака, Селена подпря сама вратата. Мечът й бе на няколко крачки, но каква полза от него?

Нямаше начин да се измъкнат живи.

Погледът на Селена се срещна с неговия, а въпросът бе ясно изписан на окървавеното й лице.

„Какво направих?“

* * *

Все още хваната в ноктите на изчадието, Селена не можеше дори да мръдне, когато Дориан внезапно скочи към Дамарис. Създанието се опита да се измъкне и принцът замахна право към китката му. То изпищя така, че костите я заболяха, но вратата се затръшна. Селена залитна, а отрязаната ръка на чудовището остана забита в рамото й. Тя обаче отново подпря вратата, когато то повторно се метна към нея.

— Какво е това, по дяволите? — извика Дориан, натискайки на свой ред.

— Нямам представа — изпъшка Селена. Без възможността да използва услугите на лечител, тя сама изтръгна отвратителната ръка от рамото си, като сподави писъка от разкъсаната си плът. — То си беше долу. — Нов удар по вратата. — Не можеш да запечаташ тази врата с магия. Трябва да намерим друг начин.

Този начин трябваше да е хитър, тъй като изчадието вече знаеше отключващи заклинания. Как да му попречеха да нахлуе?

Тя се задави от кръвта, която течеше от носа й в устата и плю на пода.

— Има една книга. „Ходещите мъртъвци“. Там ще има отговор на въпроса.

Очите им се срещнаха и в този момент между тях се появи доверие и обещание за отговори и от двамата.

— Къде е тази книга?

— В библиотеката. Тя ще те намери. Аз ще го удържа още няколко минути.

Дориан се затича нагоре, въпреки че в думите й нямаше никакъв смисъл. Прерови рафтовете, като пръстите му преминаваха през заглавията все по-бързо и по-бързо, със знанието, че всяка секунда изчерпва силите й. Щеше да изкрещи от безсилие, когато мина покрай една маса и видя огромна черна книга върху нея.

„Ходещите мъртъвци“.

Тя беше права. Защо винаги беше права?

Сграбчи книгата и се втурна надолу към тайната зала. Селена бе затворила очи, а зъбите й бяха почервенели от собствената й кръв.

— Ето — каза Дориан. Без да има нужда да го моли, той подпря вратата и тя се просна на пода. Подаде й книгата, а тя с треперещи ръце започна да прелиства страниците. Кръвта й покапа по текста.

— Да окове или удържи — прочете тя на глас. Дориан погледна към символите на страницата.

— Това ще свърши ли работа?

— Надявам се — изхриптя тя, като вече се движеше с отворената книга в ръка. — Щом заклинанието бъде изречено, то ще удържи онова нещо на едно място достатъчно дълго, че да бъде убито.

Селена потопи пръсти в раните на гърдите си и той зяпна, когато тя нарисува първи, а после и втори знак със собствената си кръв.

— Но за да мине прага — изпъшка Дориан, — ще трябва да…

— Да отворим вратата — кимна Селена.

Той се размърда, така че тя да може да се протегне над главата му. Дъхът им се смеси.

Селена нарисува последния символ и издиша. Внезапно знаците засияха в синьо. Дориан задържа вратата дори когато почувства как желязото се втвърдява.

— Пусни я — каза тя и вдигна меча си. — И застани зад мен, по дяволите!

Поне не го унизи допълнително, казвайки му да избяга.

Той въздъхна и скочи настрани.

Съществото блъсна вратата и я отвори.

И точно както бе казала Селена, замръзна на прага. Животинските му очи се изцъклиха, когато главата му се показа в коридора. Настъпи пауза, в която Дориан можеше да се закълне, че Селена и създанието са се спогледали и за миг лудостта напуска чудовището.

В следващия момент тя замахна с меча си. Оръжието засия на светлината на факлите, а звукът от разкъсана плът и счупени кости огласи въздуха. Вратът му обаче бе твърде дебел, за да бъде срязан с един удар, затова, преди Дориан да успее да си поеме въздух, тя замахна отново.

Главата тупна на пода и от врата шурна отвратителна черна кръв — от тялото, което все още стоеше парализирано на прага.

— По дяволите — изпъшка Дориан, — по дяволите.

Селена се раздвижи отново и стовари меча си върху главата, сякаш се опасяваше, че тя все още може да хапе, и я разряза.

Дориан все още ругаеше, когато Селена се протегна към един от кървавите символи на вратата и прокара пръст през него.

Заклинанието бе развалено и обезглавеното тяло рухна надолу.

Още не бе докоснало земята, когато Селена нанесе четири удара — три, за да го разкъса на две, и четвърти, с който намушка мястото, където трябваше да се намира сърцето. На Дориан му се догади, когато тя вдигна меча си за пети път и разтвори гръдния кош на изчадието.

Каквото и да видя вътре, то накара лицето й да пребледнее още повече. Дориан не искаше да гледа.

С мрачна решителност тя ритна прекалено човекоподобната глава през прага и я запрати при разкъсаното тяло на изчадието. След това затвори желязната врата и нарисува по прага още няколко Знаци, които блеснаха, а след това избледняха.

Селена се обърна към него, но Дориан гледаше към вече запечатана врата.

— Колко време ще удържи… заклинанието? — Той почти се задави на последната дума.

— Не знам — отвърна тя и поклати глава. — Вероятно докато махна Знаците.

— Не мисля, че трябва да допускаме някой друг да узнава за това — каза внимателно той.

Тя се разсмя леко налудничаво. Ако разкажеха на останалите, дори на Каол, трябваше да отговорят на трудни въпроси, които щяха да ги пратят директно при палача.

— Да — каза Селена и изплю малко кръв на камъните, — ти ли първи ще обясниш, или аз?

* * *

Селена разказа първа за патилата си, понеже Дориан имаше отчаяна нужда да смени отвратителната си туника и говоренето й се струваше добра идея, докато той се бе съблякъл гол в гардеробната си. Тя седна на леглото му. Знаеше, че не изглежда много по-добре от него — затова на път към кулата му бяха минали през мрачните коридори на слугите.

— Мисля, че под библиотеката има древна тъмница — каза Селена. Опитваше се да звучи колкото се може по-спокойно. Зърна проблясък на златиста кожа през открехнатата врата и отмести очи. — Мисля, че някой е държал онова същество там, преди то да развали магията. Оттогава е живеело под библиотеката.

Нямаше нужда да му казва, че според нея кралят го е създал. И часовниковата кула бе издигната от краля — Дориан и сам можеше да направи връзката. Селена знаеше, че съществото е създадено, тъй като сърцето му бе човешко. Бе готова да се обзаложи, че владетелят е използвал поне един Ключ, за да създаде както кулата, така и чудовището.

— Това, което не разбирам — обади се Дориан от гардеробната, — е защо това нещо сега може да разбива железните врати, а преди не е можело?

— Защото съм идиотка и развалих магиите, докато минавах оттам.

Това бе лъжа. Тя обаче не искаше и не можеше да обясни защо създанието е минавало през вратите и преди и не е наранявало никого. Защо се бе появило онази нощ в коридора, защо библиотекарите бяха живи и невредими.

Но може би човекът, затворен в ужасната черупка на изчадието… не е бил напълно изгубен. Имаше толкова много въпроси и толкова малко отговори.

— А онова заклинание на вратата… Вечно ли ще трае?

Дориан се появи с нова туника и панталони, все още бос. Селена почувства вида на краката му странно интимен.

Тя сви рамене и сподави подтика да избърше окървавеното си лице. Бе й предложил личната си баня, но тя отказа. Това също бе прекалено интимно.

— Според книгата заклинанието е за постоянно. Не мисля, че някой друг освен нас ще може да влезе.

„Освен ако кралят не иска да мине оттам, за да използва един от Ключовете.“

Дориан прокара пръсти през косата си и седна до нея на леглото.

— Откъде идва?

— Не знам — излъга тя. Пръстенът на краля се появи в спомените й. Той обаче не бе Ключът, Жълтонога каза, че става дума за парчета черна скала, а не за нещо изваяно. Но може би пръстенът позволяваше на краля да използва ключа. Сега разбра защо Арчър и групичката му искаха да го вземат и унищожат. Ако кралят можеше да го използва, за да създава такива същества…

И ако бе създал още…

Бе имало прекалено много врати. Повече от двеста, все заключени. И Калтейн, и Нехемия бяха споменали за криле, навестили кошмарите им, криле, които плющят над Ферианската падина. Какво мътеше кралят там?

— Кажи ми — настоя Дориан.

— Не знам — излъга тя отново и се намрази за това. Как обаче можеше да му разкрие истина, която да разбие целия му живот?

— Онази книга — продължи Дориан. — Откъде знаеше, че ще помогне?

— Намерих я в библиотеката. Имах чувството… че тя ме следи. Появи се в покоите ми, без да съм я носила там, после отново в библиотеката. Беше пълна с такива заклинания.

— Но не е магическа — пребледня Дориан.

— Няма нищо общо с твоята магия. Различно е. Дори не знаех, че това заклинание ще проработи. Като стана дума… — Очите им се срещнаха. — Ти владееш магия.

Той я огледа и тя потисна желанието да се размърда.

— Какво искаш да ти кажа?

— Как си я овладял — отвърна тя. — Как така ти я имаш, а останалите хора по света — не? Къде си я открил? Какъв вид магия е? Разкажи ми всичко! — Той поклати глава, но тя продължи. — Току-що ме видя как нарушавам поне дузина от законите на баща ти. Мислиш ли, че ще те предам, след като можеш да направиш същото?

Дориан въздъхна. След малко заговори.

— Преди няколко седмици… изригнах. Бях толкова ядосан на Съвета, че ударих една стена. И по някакъв начин камъкът се напука, а след това прозорецът до него се пръсна. Оттогава се мъча да разбера откъде имам тази сила и какво представлява тя. Как да я контролирам. Тя обаче просто се случва. Като…

— Както когато ме спря да убия Каол.

Той кимна, а тя преглътна с усилие.

— За което ти благодаря. Ако не ме беше спрял, щях…

Каквото и да се бе случило между нея и Каол, каквото и да изпитваше към него сега, ако го беше убила онази нощ, никога нямаше да се възстанови. Щеше да стане… като онова нещо в библиотеката. Прилоша й само като си го помисли.

— Каквато и да е тази магия, ти спаси не само неговия живот онази нощ.

— Но трябва да се науча да я контролирам — размърда се Дориан, — или може да я отприщя, когато не трябва и пред когото не трябва. Засега имам късмет, но не знам докога.

— Някой друг знае ли? Каол? Роланд?

— Не. Каол няма представа, а Роланд тръгна с херцог Перингтън. Ще прекарат няколко месеца в Морат… за да наблюдават ситуацията в Ейлве.

Всичко това бяха части от пъзел. Кралят, магията, силите на Дориан, Знаците на Уирда, дори съществото. Принцът отиде до леглото си и обърна матрака, като извади оттам скрита книга. Това далеч не бе добро скривалище, но все пак бе храбро усилие от негова страна.

— Изследвам родословните дървета на благородническите родове в Адарлан. Нямаме магьосници в последните няколко поколения.

Можеше да му каже много неща, но те щяха да предизвикат безброй много въпроси. Затова Селена само огледа страниците, които той й показваше с прелистване.

— Чакай — каза тя. Раните по рамото й я заболяха, когато протегна ръка към книгата. Огледа страницата, на която бе спрял, и сърцето й забърза ритъма си, тъй като още нещо за краля и плановете му си дойде на мястото. Тя позволи на Дориан да продължи.

— Виждаш ли? — каза той и затвори книгата. — Не знам откъде идва.

Все още я гледаше внимателно. Тя срещна очите му и каза тихо:

— Преди десет години много от хората, които обичах… бяха екзекутирани само защото са магьосници. — В погледа му прочете болка и вина, но продължи. — Затова ще ме разбереш, когато ти кажа, че не искам никой друг да умре заради това, дори да е синът на човека, наредил тези екзекуции.

— Съжалявам — прошепна той в отговор. — Тогава какво ще правим сега?

— Ще хапнем здравата, ще идем на лечител и ще се изкъпем. В този ред.

Той изсумтя и я побутна с коляно.

Тя се приведе напред и прибра ръце между краката си.

— И ще чакаме. Ще следим онази врата, за да сме сигурни, че никой няма да слезе долу… или да излезе оттам. И… ще я караме ден за ден.

Той взе една от ръцете й в своите и се загледа в прозореца.

— Ден за ден.