Сара Дж. Маас
Среднощна корона (42)

41

Каол и Дориан стояха на балкона и гледаха карнавала, който полека-лека се разтуряше. Щяха да тръгнат утре сутринта и Каол най-после щеше да може да накара хората си да свършат някаква полезна работа. Като например да направят така, че повече асасини да не идват неканени в замъка.

Но най-големият му проблем бе Селена. Късно миналата нощ, след като кралският библиотекар си бе легнал, Каол се върна в библиотеката и претърси родословните архиви. Някой ги бе разбъркал, така че му отне известно време да намери правилния, но накрая стигна до списъка с благороднически родове на Терасен.

Никой от тях не носеше името Сардотиен, макар да не бе особено изненадан от това. Част от него знаеше, че това не е истинското име на Селена. Затова си направи списък — който в момента бе в джоба му и сякаш прогаряше дупка в него — на всички благороднически семейства, от които бе възможно тя да произхожда, на семействата, в които бе имало деца по време на завоюването на Терасен. Поне шест семейства бяха оцелели… но ако тя идваше от някое от изцяло избитите? Когато приключи с преписването на имената, не бе по-близо до разкриването на загадката коя е Селена всъщност, отколкото в началото.

— Ще ме питаш ли това, заради което ме домъкна тук, или ти доставя удоволствие да гледаш как задника ми замръзва посред нощ?

Каол повдигна вежда и Дориан се усмихна леко.

— Как е тя? — попита Каол. Бе чул, че са вечеряли и че е напуснала покоите на принца по средата на нощта. Нарочно ли го бе направила? За да му натрие носа, да увеличи страданието му?

— Справя се — отвърна Дориан, — доколкото може. И понеже си твърде горделив, за да попиташ, ще ти го кажа направо. Не те спомена. Не мисля, че ще го направи.

Каол си пое дълбоко въздух. Как можеше да убеди Дориан да стои далеч от нея? Не че ревнуваше… просто Селена можеше да се окаже прекалено голяма заплаха за принца. Само истината щеше да свърши работа, но…

— Баща ти обаче пита за теб — добави Дориан. — След срещите на Съвета винаги ме пита за теб. Мисля, че иска да се върнеш в Аниел.

— Знам.

— Ще отидеш ли с него?

— Искаш ли?

— Това не е мое решение.

Каол стисна зъби. Нямаше да ходи никъде, не и докато Селена бе тук. И не само заради това коя беше всъщност.

— Нямам желание да бъда лорд в Аниел.

— Мнозина биха убили за такава власт.

— Никога не ме е изкушавала.

— Не — Дориан опря ръце на перилото на балкона. — Не, ти никога не си искал нищо друго, освен сегашния си пост. И Селена.

Каол отвори уста, готов с оправданията.

— Да не мислиш, че съм сляп? — не му позволи да отговори Дориан, след което го погледна с ледените си сини очи. — Знаеш ли защо я поканих на танц по време на юледния бал? Не само защото исках да потанцуваме, а понеже видях как се гледате един друг. Дори тогава разбрах какво изпитваш.

— Знаел си. Но я покани на танц.

Стисна ръцете си в юмруци.

— Тя и сама може да взема решения. И го направи. — Дориан се усмихна с горчивина. — И за двама ни.

Каол си пое нова глътка въздух и се помъчи да успокои гнева си.

— Щом имаш чувства към нея, защо оставяш да бъде окована като животно към баща ти? Не можеш ли да я освободиш от този договор? Или се страхуваш, че ако я пуснеш, тя никога няма да се върне при теб?

— На твое място бих внимавал какво говоря — прошепна Дориан.

Но това бе истината. Макар да не можеше да си представи света без Селена, Каол знаеше, че трябва да намери начин да я измъкне от замъка. Не бе сигурен обаче дали го иска заради Адарлан, или заради нея.

— Баща ми е достатъчно лют, за да накаже и мен, и нея, ако повдигна въпроса. Съгласен съм с теб, че не е редно да я държим тук. Но все пак бих внимавал какво говоря. — Престолонаследникът на Адарлан го погледна студено. — Не забравяй кому служиш, Каол.

Някога Каол щеше да възрази. Някога щеше да каже, че верността му към короната е най-ценното му качество. Но от тази му сляпа вярност и покорство бе започнало пропадането.

Те бяха унищожили всичко.

* * *

Селена знаеше, че е прекарала в безсъзнание само няколко секунди, но те бяха напълно достатъчни на Баба Жълтонога да издърпа ръцете й зад гърба и да окове китките й. Главата я болеше жестоко, по врата й капеше кръв и се просмукваше в туниката й. Нищо сериозно — бе преживявала далеч по-лоши рани. Оръжията й обаче ги нямаше, захвърлени нейде из фургона. Дори тези от косата, дрехите и ботушите й.

Вещицата бе умна.

Селена дори не й даде шанс да разбере, че е отново в съзнание. Без предупреждение се стрелна напред, като изпъна раменете и главата си колкото се може по-силно.

Чу се трошене на кост и Жълтонога изпищя. Селена обаче вече се извърташе, за да застане на крака. Жълтонога скочи към другия край на веригата, бърза като пепелянка. Селена стъпи върху веригата между тях и с другия си крак я изрита в лицето.

Бабичката полетя назад като парцалена кукла и падна в сенките между огледалата.

Селена изпсува. Китките я боляха от оковите, но тя се бе измъквала и от по-лоши капани. Аробин я бе връзвал от глава до пети, след което й бе нареждал да се освободи, макар това да й бе коствало два дни на пода в собствената й мръсотия, както и едно навехнато рамо, за да се измъкне. Затова не се изненада, когато за секунди се освободи от веригата.

Извади носна кърпичка от джоба си и я използва, за да вземе едно дълго парче от счупено огледало. Наклони стъклото към сенките, накъдето бе полетяла Жълтонога.

Нищо. Само петно черна кръв.

— Знаеш ли колко млади девойки са изгубили живота си през последните петстотин години? — Гласът на Жълтонога бе навсякъде и никъде. — Колко вещици от клана Крочан съм унищожила? Те много приличаха на теб, смели и красиви. Вкусът им бе като на лятна трева. Като на студена кладенчова вода.

Това, че Жълтонога е вещица от клана на Железните зъби, не променяше нищо, каза си Селена. Освен че трябваше да намери по-голямо оръжие.

Селена огледа фургона — за вещицата, за изгубените си кинжали, за всичко, което да може да използва срещу бабичката. Погледът й се спря на рафтовете по близката стена. Книги, кристални топки, хартия, препарирани животни в буркани…

Щеше да я пропусне, ако бе премигнала. Бе покрита с прах, но проблясваше леко на светлината на далечната пещ. На стената над подпалките имаше дълга едноостра брадва.

Тя се усмихна лукаво и я взе от стената. В огледалата наоколо се появиха отражения на Жълтонога, хиляда възможности за това къде може да бъде. Да я чака. Да я дебне.

Селена заби брадвата в най-близкото. А после в следващото. И в по-следващото.

Единственият начин да убиеш вещица бе да отсечеш главата й. Това й бе казал веднъж приятел.

Селена тръгна между огледалата, като ги трошеше с всяка следваща крачка. Отраженията изчезнаха, докато истинската старица не се появи между Селена и огнището. Веригата отново бе в ръцете й.

Селена метна брадвата на рамо.

— Последен шанс — прошепна тя. — Дай обет, че няма да кажеш нищо за мен или Дориан на никому, и ще си тръгна с мир.

— Хубаво лъжеш — изсмя се Жълтонога, — ама аз не ти вярвам.

Вещицата нападна невъзможно бързо, подобно на огромен тлъст паяк. Веригата се разлюля в ръцете й.

Селена отби първия удар на веригата и чу втория, преди да го види. Пропусна я, но уцели едно огледало. Навсякъде полетяха стъкла. Селена нямаше друг избор, освен да закрие очи, макар и само за миг.

Това бе достатъчно на вещицата.

Уви веригата около глезена й като змия, след което я дръпна.

Светът се наклони, Жълтонога я подсече и Селена се претърколи през парчетата стъкло, като веригата се заплиташе около нея. Продължаваше да стиска брадвата, когато лицето й се отърка в грубата тъкан на стария килим пред пещта.

Някой дръпна силно веригата, а след това се чу познатото фучене. Метал се заби в ръката на Селена, толкова силно, че тя изтърва брадвата. Обърна се по гръб, все още оплетена в адската верига, само за да види железните зъби на Баба Жълтонога над себе си. С едно движение вещицата я притисна към килима. Железните нокти разкъсаха кожата й и от рамото й рукна кръв.

— Стой мирно, глупаче — изсъска Баба Жълтонога и се протегна към другия край на веригата.

Килимът одраска пръстите на Селена, докато тя се протягаше към брадвата, която бе на сантиметри от тях. Ръката я болеше ужасно, а също и глезенът. Ако успееше да докопа брадвата… Жълтонога се стрелна към врата на Селена и зъбите й изщракаха.

Селена се завъртя на една страна и едвам избегна железните зъби, след което се протегна и грабна брадвата. Дръпна я толкова силно, че тъпият й край се стовари върху лицето на бабичката.

Жълтонога падна назад и се стовари върху купчина кафяви роби. Селена се отдръпна назад и вдигна оръжието.

Коленичила с длани, опрени на пода, Жълтонога изплю храчка тъмна кръв — синя кръв — върху стария килим. Очите й заблестяха.

— Ще те накарам да съжалиш, че изобщо си се родила, миличка! Ти и твоят принц!

С тези думи вещицата скочи толкова бързо, че Селена можеше да се закълне, че е полетяла.

Но успя само да доближи асасина.

Брадвата изсвистя и Селена вложи цялата си сила в удара. Навсякъде шурна синя кръв.

Главата на Баба Жълтонога се търкулна на пода, а лицето й бе изкривено от отвратителна усмивка.

Настъпи тишина. Дори огънят, който все още гореше толкова силно, че Селена отново се бе изпотила, сякаш бе притихнал. Селена преглътна. После още веднъж.

Дориан не биваше да разбира. Искаше да му се скара, че е разпитвал Баба Жълтонога, която бе готова да продаде тайните му за пари, но той не биваше да узнава какво се е случило тук. Никой не биваше да узнава.

Когато събра сили да се разплете от веригата, видя, че панталоните и ботушите й са оцветени в синьо. Още един чифт дрехи отиваше в огъня. Тя загледа тялото и подгизналия от синя кръв килим. Убийството не бе много бързо, но все още можеше да направи така, че да не останат много следи. Един изчезнал човек звучеше по-добре от обезглавен труп.

Селена погледна към решетката на голямата пещ.