Сара Дж. Маас
Среднощна корона (22)

21

Той си спомни писъците й по време на дуела с Каин, когато съперникът й й бе припомнил жестокото убийство на нейните родители и как се бе събудила обляна в кръвта им. Никога не му бе разказала нищо повече, а той така и не посмя да я разпита. Знаеше само, че е била малка, но не бе осъзнал, че е била на осем. Само на осем.

Преди десет години Терасен се бе разбунтувал, а всеки, дръзнал да оспори властта на Адарлан, биваше посечен. Цели семейства бяха измъкнати от домовете им и избити. Стомахът му се сви. Какви ли ужаси бе видяла в онзи ден…

Каол потърка лицето си с ръка.

— Спомена ли родителите си в писмото?

Може би вътре имаше някаква информация, с която да разбере по-добре с каква жена ще си има работа, когато тя се върне. Какви спомени я измъчват.

— Не — отвърна Нехемия. — Не е казвала и на мен. Но аз знам.

Тя го наблюдаваше внимателно, с предпазливост, която той не пропусна да забележи. Какви ли тайни пазеше от приятелката си? Какво таеше в себе си, щом кралят бе наредил да я наблюдават? Фактът, че не знаеше какви са подозренията на владетеля, го вбесяваше. Имаше и още един въпрос — кой заплашваше живота на принцесата?

Бе увеличил охраната й, но засега нямаше и следа от някой, който да иска да я нарани.

— Откъде знаеш за родителите й? — попита той.

— Някои неща чуваш с ушите. Други разбираш със сърцето.

Той отвърна очи от пронизващия й поглед.

— Кога ще се върне?

Нехемия се върна към книгата пред себе си. Изглеждаше пълна със странни символи — смътно познати знаци, които си спомняше отнякъде.

— Казва, че няма да се върне до вечерта. Бих предположила, че не иска да прекара деня в града и особено в замъка.

Това бе домът на войниците, които вероятно бяха убили родителите й.

Каол тича сам тази сутрин. Толкова дълго, че дори костите в тялото му се умориха.

* * *

В мъгливите хълмове над Рифтхолд Селена тичаше между дърветата в малката гора — едно петънце в тъмнината. Не бе спирала, откакто бе станала преди пукването на зората, като бе позволила на Лапичка да я последва. Днес дори гората изглеждаше притихнала.

Това бе добре. Днес не бе ден на живота. Днес бе ден на виещия вятър между дърветата, на ромона на полузамръзналата река, на хрущенето на снега под краката й.

На този ден през миналата година бе знаела какво трябва да направи, когато времето настъпи — бе виждала всяка стъпка с кристална яснота. Бе обяснила на Дориан и Каол, че на този ден се е пречупила в солните мини на Ендовиер, но това бе лъжа. Да се пречупи бе човешко. Нямаше нищо общо със студената безнадеждна ярост, която я бе обхванала и бе угасила всяко друго чувство, щом се събуди след съня за елена и клисурата.

Намери голяма скала между възвишенията и падините и седна на ледената й повърхност. Скоро Лапичка се разположи до нея. Селена погледна към неподвижната гора, прегърна кучето и си спомни деня, в който бе отприщила яростта си към Ендовиер.

* * *

Селена издиша през оголените си зъби, докато изтръгваше кирката от стомаха на пазача. Кръв потече от устата на мъжа, който притисна корема си, докато се обръщаше към робите за помощ. Но един поглед от безумните очи на Селена им подсказа, че е минала отвъд границата и никой от тях не посмя да мръдне.

Тя се усмихна на пазача и заби кирката си в лицето му. Кръвта му изпръска краката й.

Робите останаха далеч от нея и когато стовари кирката си върху оковите, които я свързваха с тях. Не им предложи да ги освободи и те не я помолиха. Знаеха, че ще е безполезно.

Жената в края на веригата лежеше в безсъзнание. Кръв течеше от гърба й, разкъсан от обкования с желязо бич на мъртвия пазач. До утре щеше да е мъртва, ако не се погрижеха за раните й. Дори и да го направиха, инфекцията вероятно щеше да я довърши. Такъв бе животът в Ендовиер.

Селена обърна гръб на жената. Имаше работа, а четиримата пазачи трябваше да си платят, преди всичко да приключи.

Тя тръгна наперено през минната шахта, а кирката се поклащаше в ръката й. Двамата стражи в края на тунела умряха още преди да разберат какво става. Кръвта се просмука в дрехите и в голите й ръце и Селена я обърса от лицето си, докато навлизаше в залата, в която работеха четиримата надзиратели.

Тя бе запомнила лицата и всичките им отличителни белези, когато завлякоха младата жена от Ейлве зад сградата, за да се възползват от нея и после да прережат гърлото й от ухо до ухо.

Селена можеше да вземе мечовете от падналите стражи, но за тези четиримата бе необходима кирка. Искаше да разберат какво представлява Ендовиер.

Стигна входа на техния участък в мините. Първите двама умряха, когато с две замахвания заби кирката в шиите им. Робите запищяха и опряха гърбове в стената, докато тя минаваше покрай тях.

Когато стигна другите двама надзиратели, тя ги остави да я видят и да изтеглят мечовете си. Знаеше, че не оръжието в ръцете й ги паникьосва, а погледът й — очи, които им казваха, че остригването и боят с камшик не я бяха пречупили, че нарочно ги бе оставила да си мислят това, да забравят, че сред тях е Асасинът на Адарлан.

Тя обаче не бе забравила нито секунда от болката, нито това, което бяха сторили на останалите — като младата жена от Ейлве, която умря с молитва на уста, молитва към богове, които така и не й помогнаха.

Умряха твърде бързо, но Селена имаше още една задача, преди да посрещне края си. Тя излезе в главния тунел, който водеше навън от мините. Глупавите стражи се опитаха да я спрат, но тя мина през тях с няколко удара на кирката. Двама се сринаха веднага и тя взе мечовете им.

Робите не я поздравиха, когато мъчителите им рухнаха. Гледаха потънали в тишина, с разбиране. Знаеха, че тя не се опитва да избяга.

Светлината навън я накара да премигне, но тя бе готова. Това, че очите й трябваше да свикнат със слънцето, бе най-голямото неудобство. Затова бе изчакала по-бледата светлина на следобеда. Здрачът щеше да е най-подходящ, но по това време имаше прекалено много стражи и прекалено много роби можеха да се окажат в центъра на схватката и да пострадат. Последният час дневна светлина, когато топлото слънце подканяше мнозина към дрямка, бе времето, в което пазачите са най-отпуснати — точно преди вечерната проверка.

Тримата на входа на мините не знаеха какво става долу. В Ендовиер винаги някой крещеше някъде. Всички звучаха еднакво, когато умират. И тримата пазачи изкрещяха съвсем като останалите, които губеха живота си всеки ден в мините.

Тогава Селена побягна към смъртта, която я зовеше, към каменната стена, която се издигаше в другия край на лагера. Стрели профучаха във въздуха и тя се затича на зигзаг. Нямаше да я убият, такива бяха заповедите на краля. Но можеше да пуснат стрела през рамото или крака й.

Тя обаче щеше да ги накара да преосмислят заповедите си, като ги удавеше в море от кръв. Докато касапницата станеше твърде голяма, за да я пренебрегнат.

Отвсякъде се появиха още стражи, но мечовете й се превърнаха в остриета на гнева и ги покосиха. Над Ендовиер настъпи тишина.

Тя бе получила рана в крака — дълбока, но не достатъчно, че да пререже сухожилията. Продължаваха да искат от нея да е способна да работи. Но тя нямаше да им работи повече — никога. Когато труповете станеха твърде много, нямаше да имат друг избор, освен да пуснат стрела в гърлото й.

Тогава приближи портата. Стрелите спряха.

Тя се разсмя, когато се оказа обградена от четиридесет стражи, и се разсмя още повече, когато им наредиха да донесат окови.

Продължи да се смее и когато нападна за последно, в отчаян опит да докосне стената. Още четирима рухнаха под остриетата й.

Не спря да се смее дори когато светът притъмня, а пръстите й докоснаха каменистата почва — на сантиметър от стената.

* * *

Каол стана от мястото си до масата във фоайето, когато вратата тихо се отвори. Коридорът навън бе тъмен, светлините бяха угаснали. По-голямата част от обитателите на замъка вече спяха в леглата си. Преди известно време той чу как часовникът отброява полунощ, но знаеше, че не умората е причината раменете на Селена да са увиснали. Очите й бяха почервенели, лицето й изглеждаше изпито, а устните й — безцветни.

Лапичка се спусна към него, размахала опашка, и го облиза няколко пъти, преди Селена да я отпрати с махване на ръката към спалнята, за да ги остави сами.

Погледна го бегло. Тюркоазено златните й очи бяха уморени и безумни. Мина безмълвно покрай него на път към спалнята си, сваляйки наметалото си.

Той я последва, без да продума, защото не бе прочел предупреждение на лицето й — само тъга, която подсказваше, че в момента няма да се трогне дори и ако намери самия крал на Адарлан в покоите си.

Съблече палтото си, а после и ботушите, след което ги остави на първото място, което намери. Той отклони поглед, когато тя разкопча туниката си и влезе в гардеробната. Миг по-късно излезе по нощница, която бе далеч по-скромна от обичайните дантели, които носеше. Лапичка вече се бе наместила на леглото и се отпусна на възглавниците.

Каол преглътна. Трябваше да я остави на мира, а не да я чака тук. Ако тя искаше от него да е тук, щеше да му го напише в бележката.

Селена спря пред помръкналата камина, разпали жаравата с ръжена, преди да хвърли още две цепеници вътре. След това се загледа в огъня. Все още бе с гръб към него, когато заговори.

— Ако се мъчиш да кажеш нещо, недей. Няма нищо за казване или за правене.

— Позволи ми тогава да ти правя компания.

Явно не я интересуваше колко знае за станалото и откъде.

— Не искам компания.

— Какво искаме и от какво се нуждаем са две различни неща.

Нехемия трябваше да е тук, а не той. Тя също бе дете на поробено кралство. Но той не искаше Нехемия да е тази, към която Селена се обръща за помощ. И въпреки верността към краля, не можеше да я остави. Не и днес.

— Значи ще стоиш тук цяла нощ? — Тя погледна към дивана между тях.

— Спал съм и на по-лоши места.

— Мисля, че моят опит с лошите места е далеч по-богат.

Стомахът му отново се сви. След това обаче тя вдигна очи към отворената врата на спалнята, видя масата във фоайето и вдигна вежди…

— Това да не е… шоколадова торта?

— Реших, че би имала нужда да хапнеш.

— Имам нужда, а? Или просто искам?

Тя се усмихна леко и той едва не въздъхна от облекчение.

— В твоя случай мисля, че направо си имаш нужда от шоколад.

Тя пресече пространството от камината, спря на ръка разстояние от него и го погледна. Лицето й възвърна част от цвета си.

Трябваше да отстъпи, да увеличи разстоянието между тях. Вместо това установи, че се протяга към нея. Едната му ръка се уви около кръста й, а другата се зарови в косата й, докато я притисна плътно към себе си. Собственото му сърце заби така силно, че чувстваше тътена му в цялото си тяло. След секунда ръцете й го прегърнаха, а пръстите й зашаваха по гърба му така, че той осъзна колко близо са един до друг.

Потисна това чувство, дори когато кадифеният допир на косата й под пръстите му го накара да иска да зарови лице в нея, да вдиша от аромата й на мъгла и нощ, да потърка нос във врата й. Имаше и други начини да я успокои, не само с думи, и ако тя имаше нужда от това… Но той потисна и тази мисъл и едва не се задави.

Пръстите й се спуснаха надолу по врата му и преминаха по мускулите му все едно го притежават. Ако продължеше да го докосва така, той щеше да изгуби всякакъв самоконтрол.

И тогава тя се отдръпна назад, за да го погледне, но толкова близо, че дъхът им да се смеси. Той се усети, че измерва разстоянието между устните им, а очите му се насочиха към нейните. Ръката, която бе заровил в косата й, се размърда.

Желанието го покори и изгори всяка защита, която бе изградил, заличи всички граници, които се бе убедил да спазва.

И след това тя проговори, толкова тихо, че прозвуча като шепот:

— Не знам дали да се срамувам от това, че те желая в този ден, или да съм благодарна, че случилото се преди ме доведе до теб.

Бе толкова изненадан от думите, че я пусна и отстъпи назад. Той имаше прегради за преодоляване, но същото важеше и за нея. И може би бяха повече, отколкото бе подозирал.

Не знаеше какво да й отговори, но тя не му даде шанс да намери правилните думи. Вместо това отиде до шоколадовата торта, седна на стола пред нея и я нападна.