Сара Дж. Маас
Среднощна корона (20)

19

Каол стоеше пред кралския трон и едва не заплака от скука, докато докладваше какво е станало през предишния ден. Опита се да не мисли за нощта — и за това как лекия допир на пръстите на Селена до косата и лицето му бе разпалил желание толкова силно, че му се бе приискало да я грабне и да я притисне към дивана. Бе му отнело върховно усилие на волята да запази дишането си спокойно и да продължи да се преструва, че спи. След като тя бе излязла, сърцето му бе туптяло толкова силно, че му бе отнел цял час да се успокои и да заспи наистина.

Докато гледаше към краля, Каол благодари на съдбата, че се е удържал. Границата между него и Селена не съществуваше просто така. Ако я пресечеше, лоялността му към владетеля щеше да бъде поставена под въпрос — както и приятелството му с Дориан. Принцът почти не бе говорил с него през изминалата седмица. Днес Каол трябваше да намери начин да се видят.

Той бе верен на Дориан и на краля. Без тази вярност бе никой. Без нея щеше да се окаже, че е предал титлата и семейството си за нищо.

Каол приключи с обяснението на плана за безопасност по повод карнавала, който пристигаше днес, и кралят кимна.

— Много добре, капитане. Нека хората ти охраняват и двора на замъка. Не се знае какви изроди пътуват в такива циркове. Не желая да щъкат наоколо.

— Считайте, че е сторено — сведе глава Каол.

Обикновено кралят щеше да го отпрати с едно махване на ръката, придружено от грубо изръмжаване, но днес го загледа, опрял лакът на стъкления трон. След миг тишина — през който Каол се запита дали някой шпионин не е видял през ключалката как го докосва Селена — кралят заговори.

— Принцеса Нехемия трябва да бъде държана под око.

Каол не очакваше тази заповед от краля, но запази лицето си безизразно и не постави под въпрос думите, от които се подразбираше много.

— Влиянието й вече се чувства в замъка ми. Чудя се дали не е настъпил моментът да я върнем обратно в Ейлве. Вече има хора, които я следят, но подочух, че има анонимна заплаха за живота й.

Въпросите нахлуха в него, придружени от чувство на ужас. Какво я заплашваше? Какво бе казала, за да си заслужи такава заплаха?

— Не съм чул нищо за това — скова се Каол.

— Никой не е — усмихна се кралят, — нито дори принцесата. Явно си е спечелила врагове и извън замъка.

— Ще поставя допълнителни стражи пред покоите й, както и патрул в крилото на замъка, което обитава. Ще я предупредя…

— Няма нужда да предупреждавате нея или когото и да е. — Кралят го погледна изпитателно. — Тя може да използва подозрението, че животът й е застрашен, за да ни изнудва и да се превърне в мъченица. Нареди на хората си да си мълчат.

Каол не смяташе, че Нехемия би направила такова нещо, но не отговори. Щеше да нареди на стражите си да бъдат дискретни.

Нямаше да каже нищо на принцесата или на Селена. Това, че бе приятел на Селена и си говореше с Нехемия, не променяше нищо. Знаеше, че Селена ще е бясна, ако научи, че не й го е споменал, но той бе капитанът на стражата. Бе я допуснал прекалено близо до себе си, когато я покани на танц.

Бе пресякъл границата.

— Капитане?

Каол премигна, след което се поклони ниско.

— Имате думата ми, Ваше Величество.

* * *

Задъхан, Дориан завъртя меча във въздуха и парира удара на стража, като го извади от равновесие. Това бе третият му дуел и третият съперник, когото щеше да повали. Не бе спал миналата нощ, а сутринта не го свърташе на едно място. Бе дошъл в казармите с надеждата някой да го умори така, че да успее да си почине.

Блокира атаката на стража. Това бе грешка. Може би бе сънувал. Може би бе комбинация от правилните елементи в неправилния момент. Магията бе изчезнала и нямаше причина той да има такава сила. Дори кралят не бе надарен с магически умения. Магията не се бе проявявала в рода Хавилиард от поколения.

Дориан премина през защитата на стража с една лесна маневра, но когато младежът вдигна ръце, принцът се запита дали не го е пуснал да спечели. Мисълта го накара да изръмжи. Щеше да поиска още един двубой, когато някой ги приближи.

— Нещо против да се присъединя?

Дориан се загледа в Роланд, чиято рапира изглеждаше така, сякаш никога не е била използвана. Стражът погледна престолонаследника, поклони се и реши да изчезне на мига. Дориан се взря в братовчед си и в черния пръстен на ръката му.

— Не мисля, че би искал да танцуваш с мен днес, братовчеде.

— А — намръщи се Роланд, — говориш за инцидента вчера. Съжалявам за това. Ако знаех, че трудовите лагери са такава щекотлива тема за теб, нямаше изобщо да работя със съветник Мълисън по въпроса. Отказах гласуването, след като си тръгна. Мълисън беше бесен.

— О? — повдигна вежди Дориан.

— Беше прав, разбира се — сви рамене Роланд. — Не зная какво е да си в такива лагери. Приех каузата, защото Перингтън ми предложи да работя с Мълисън. Съветникът щеше да спечели доста от разширението, понеже е обвързан с добива на желязо.

— И сега се очаква да ти повярвам?

— Та ние сме едно семейство, Дориан — усмихна се широко Роланд.

Семейство. Дориан никога не се бе имал за част от семейството си, особено пък сега. Ако някой разбереше какво е станало в коридора вчера, за магията, която имаше, баща му щеше да го убие. Все пак имаше втори син.

Едва ли чувството да си част от семейство бе такова.

Снощи Дориан бе потърсил Нехемия от отчаяние, но на сутринта бе щастлив, че не я бе намерил. Ако принцесата знаеше подобно нещо за него, можеше да го изнудва както си иска.

А пък Роланд… Дориан понечи да се отдалечи.

— Защо не запазиш интригите си за някой, на когото му пука?

— Кой би бил по-достоен от собствения ми братовчед? Какво по-голямо предизвикателство от това да те спечеля на своя страна?

Дориан го погледна предупредително и видя, че младежът се е ухилил.

— Да можеше да видиш хаоса, който причини с напускането си! — продължи Роланд. — Докато съм жив, не ще забравя погледа на баща ти, когато ти се разкрещя на всички ни. — Роланд се разсмя и въпреки че не искаше, Дориан усети как на лицето му се появява усмивка. — Мислех, че старото копеле ще получи инфаркт на място.

— Внимавай какво приказваш — поклати глава Дориан. — Бесел е хора и за по-малко.

— Така е, братовчеде, но когато си хубав като мен, ти се разминава почти винаги.

Дориан завъртя очи, но се замисли над думите на братовчед си. Роланд можеше и да е близък с Перингтън и баща му… но може би го бяха забъркали в интригите на херцога и имаше нужда от някой, който да го измъкне. Ако баща му и съветниците смятаха, че могат да използват Роланд за пъклените си планове, може би бе ред на Дориан да влезе в играта. Можеше да обърне пионката на баща си срещу него самия. Двамата заедно сигурно можеха да спечелят достатъчно съветници, за да спрат най-скандалните предложения.

— Наистина ли си отменил гласуването?

— Прав си, че насилваме късмета си с другите кралства — махна с ръка Роланд. — Ако искаме да задържим контрол, трябва да намерим баланса. Няма да си помогнем, ако хвърлим всички в робство. Всъщност това може само да тласне повече хора към бунт.

Дориан кимна бавно, след което направи пауза.

— Имам среща — каза той и прибра меча в ножницата си, — но може би ще те видя в залата за вечеря.

— Ще се опитам да викна и няколко момичета да ни правят компания — усмихна се Роланд.

Дориан изчака братовчедът му да се скрие зад ъгъла, преди да излезе навън, където врявата на придворните го погълна. Карнавалът, който майка му бе извикала за Холин — закъснял подарък за Юледа, — най-после бе пристигнал.

* * *

Карнавалът не беше голям — няколко черни шатри, дузина каруци с клетки и пет закрити фургона на двора. Цялото нещо изглеждаше тъжно, въпреки свирнята на гъдулка и веселите викове на работниците, които се мъчеха да довършат шатрите навреме, за да изненадат Холин вечерта.

Хората почти не поглеждаха към Дориан, докато той се разхождаше из тълпата. Бе облечен в стари изпотени дрехи и се бе увил плътно в наметалото си. Само стражите, обучени да следят всичко, го забелязаха, но пък те разбираха желанието му да остане необезпокояван и без да им се казва.

Изумително красива жена изскочи от едната шатра — слаба, висока и облечена в елегантни дрехи за езда. След нея се появи мъж като канара, носещ дълги железни прътове, които Дориан се съмняваше, че нормален човек би могъл да повдигне.

Принцът спря пред един от фургоните и прочете думите, написани с бяла боя отстрани.

КАРНАВАЛЪТ НА ОГЛЕДАЛАТА!

ВИЖТЕ КАК ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И ИЛЮЗИЯТА СЕ СБЛЪСКВАТ!

Той се намръщи. Майка му беше ли обмислила изобщо подаръка си, как ще изглежда той и какво съобщение ще отправи с него? Карнавалите с всичките им фокусници бяха на границата на откритата ерес. Дориан изсумтя. Може би неговото място бе в една от клетките.

Някой постави ръка на рамото му и принцът се завъртя, за да види усмивката на Каол.

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Не бе изненадан ни най-малко, че Каол го е разпознал.

Дориан понечи да се усмихне, когато забеляза кой е с капитана. Селена стоеше до една от покритите клетки, заслушана в това, което бе скрито под черните кадифени завеси.

— Какво правите тук толкова рано? Откриването е чак довечера! — Огромен мъжага близо до тях започна да забива дълги около половин метър шипове в замръзналата земя.

— Тя искаше да се разходи и… — Внезапно Каол изпсува.

Макар да не искаше, Дориан го последва към Селена. Капитанът на стражата рязко дръпна ръката й от черната завеса.

— Може да си я изгубиш така — предупреди я той, а тя го изгледа кръвнишки.

След това се усмихна на Дориан толкова тънко, че изглеждаше по-скоро като потрепване на устните. Не я бе излъгал миналата нощ, като й бе казал, че иска да види Нехемия. Бе искал обаче да види и нея — докато не се бе появила с идиотския кекс, който явно смяташе да си доизяде сама.

Не искаше да си представи как би го погледнала, ако узнаеше, че той може би — само може би, натърти си — има някаква магия в себе си.

Наблизо красивата русокоса жена седна на едно столче и започна да свири на лютня. Той знаеше, че мъжете — включително и стражите — не се тълпят около нея, само за да слушат музика.

Каол се размърда и Дориан осъзна, че не е продумал нищо. Селена скръсти ръце.

— Намери ли Нехемия вчера?

Той подозираше, че тя вече знае, но й отговори.

— Не. Прибрах се в покоите си, след като те видях.

— Та — каза Селена, докато гледаше към карнавала, — наистина ли трябва да изчакаме брат ти, за да видим какво има в клетките? Изглежда, изпълнителите вече са готови да започват.

Това бе вярно. Много жонгльори и гълтачи на саби и на огън излязоха навън, докато акробатите балансираха върху невъзможни неща — облегалки на столове, стълбове, легла с пирони.

— Мисля, че това е само репетиция — каза Дориан, като се надяваше да е прав. Ако Холин разбереше, че са започнали без разрешението му… Дориан щеше да избяга от замъка, за да се измъкне от свадата.

— Хмм — каза Селена и навлезе по-навътре в пищния карнавал.

Каол наблюдаваше принца внимателно. В погледа му се четяха въпроси, на които Дориан нямаше намерение да отговаря — затова последва Селена. Ако си тръгнеше сега, това щеше да е като поставяне на граница. Тримата стигнаха до последния и най-голям фургон в неравния полукръг от шатри и клетки.

— Заповядайте! Заповядайте! — извика една старица, прегърбена и сбръчкана от възрастта. Тя стоеше на площадка в края на стълбите. Корона от звезди украсяваше побелялата й коса и макар смуглото й лице да бе съсухрено, кафявите й очи бяха необичайно живи. — Погледнете в огледалата ми и научете бъдещето! Нека видя дланта ви, за да ви го кажа лично! — Старицата посочи Селена с чепатия си бастун. — Искаш ли да узнаеш бъдещето си, момиче?

Дориан премигна два пъти, когато видя зъбите на старицата. Те бяха заострени като на риба и направени от метал. От… от желязо.

Селена се уви в зеленото си наметало, но продължи да се взира във вещицата.

Дориан бе чувал легендите за падналото Вещерско кралство, където кръвожадни вещици свалили мирната династия Крочан и унищожили страната така, че камък върху камък не останал. Петстотин години по-късно още се пееха песни за клана на Железните зъби, който единствен оцелял след жестоката война, завършила със смъртта на кралиците от Крочан. Последната владетелка обаче бе направила заклинание — докато флаговете на Железните зъби се веят, нито една земя да не ги приеме.

— Ела във фургона, миличка — измърка старицата на Селена. — Нека старата Баба Жълтонога ти разкрие бъдещето.

И наистина, под кафявата роба се появиха глезени с цвят на шафран^[1]. Лицето на Селена пребледня и Каол застана до нея. Въпреки начина, по който този жест накара Дориан да се почувства, той бе щастлив, че Каол го е направил.

Всичко това обаче беше измама. Старицата вероятно си бе поставила фалшиви железни зъби, бе обула жълти чорапи и се бе нарекла Баба Жълтонога, за да вземе парите на зрителите.

— Ти си вещица — каза Селена измъчено. Тя очевидно не смяташе, че това е измама. Лицето й бе бледо като на мъртвец. Богове… нима наистина бе уплашена?

Баба Жълтонога се изсмя и се поклони. Гласът й прозвуча като грачене на гарван.

— Последната родена вещица от Вещерското кралство.

За шок на Дориан, Селена направи крачка назад, приближи се до Каол и постави ръка на амулета, който винаги носеше.

— Сега вече искаш ли да видиш бъдещето си?

— Не — отвърна Селена, като почти се облегна на Каол.

— Тогава се махай от очите ми! Имам работа за вършене! Никога не съм имала толкова стиснати клиенти! — Баба Жълтонога изсумтя и вдигна глава, за да огледа околните. — Научете бъдещето си! Научете бъдещето си!

Каол направи крачка към нея, като постави ръка на меча си.

— Не си ли малко груба към клиентите?

Вещицата се ухили, а зъбите й заблестяха на следобедната светлина. Тя подуши капитана.

— И какво би искал мъж, около когото се носи уханието на Сребърното езеро, от невинна старица като мен?

Дориан усети как го полазват тръпки. Селена хвана ръката на Каол и се опита да го издърпа назад. Капитанът обаче отказа да помръдне.

— Не знам как точно лъжеш, бабо, но е по-добре да си държиш езика зад зъбите, да не вземеш да го изгубиш.

Баба Жълтонога облиза заострените си зъби и измърка.

— Ела и го вземи.

Очите на Каол блеснаха заплашително, но Селена бе толкова бледа, че Дориан я хвана за ръката, за да я отведе настрани.

— Хайде — каза той и бабичката се обърна към него. Ако наистина виждаше разни неща, това бе последното място, на което искаше да бъде. — Хайде, Каол! Да тръгваме!

Вещицата му се ухили, след което използва дълъг метален нокът, за да извади нещо от зъбите си.

— Бягайте от съдбата си! — подвикна Баба Жълтонога, докато се отдалечаваха. — Тя, така или иначе, ще ви намери!

* * *

— Трепериш.

— Не е вярно — изсъска Селена и избута ръката на Каол от своята. Бе достатъчно зле, че Дориан бе тук, но това, че и Каол бе станал свидетел на срещата й с Баба Жълтонога…

Тя помнеше всички истории — легендите, които й бяха причинявали ужасни кошмари като малка, разказа на някогашен неин приятел за преживяното от него. Като се вземеше предвид, че той после я бе предал и едва не я бе убил, Селена се надяваше, че приказките му за вещиците с железни зъби са просто измислица. Но след като бе видяла тази жена…

Селена преглътна. След като бе видяла тази жена и бе усетила ужасната другост, която тя излъчваше, не й бе никак трудно да повярва, че онази е способна да изяде човешко дете, докато от него не остане нищо освен бели кости.

Замръзнала до мозъка на костите си, тя последва Дориан, който се отдалечаваше от карнавала. Когато бе стояла пред онзи фургон, по някаква причина бе пожелала да влезе в него. Все едно вътре нещо я очакваше. А и онази корона от звезди на главата на вещицата…

И тогава амулетът й бе натежал и се бе загрял, точно както когато бе видяла онзи човек пред библиотеката.

Ако изобщо някога се върнеше на карнавала, щеше да вземе Нехемия със себе си, та тя да провери дали Жълтонога е тази, за която се представя. Не й пукаше какво има в клетките. Вече не. Интересуваше я само Жълтонога. Последва Дориан и Каол, без да чува нито дума от това, което й говорят, докато накрая не пристигнаха в кралските конюшни и принцът не ги отведе вътре.

— Щях да ти го подаря на рождения ден — каза той на Каол, — но за какво ми е да чакам още два дни?

Дориан спря пред един жребец и Каол възкликна:

— Да не си полудял?

Дориан се ухили — изражение, което не бе виждала от толкова отдавна, че си спомни късните вечери, в които бяха играли, както и топлината на дъха му върху кожата си.

— Че защо? Заслужаваш си го.

Черният като нощта астерионски жребец се размърда в конюшнята си и ги погледна с древните си тъмни очи.

Каол отстъпи назад, вдигнал ръце.

— Но това е подарък за принц, не за…

— Глупости — изцъка Дориан. — Ще се обидя, ако не го приемеш.

— Не мога. — Каол погледна умолително към Селена, но тя сви рамене.

— Някога имах астерионска кобила — призна асасинът и двамата се опулиха. Селена отиде до конюшнята и протегна ръка, като позволи на жребеца да я подуши. — Казваше се Касида. — Усмихна се при спомена и погали жребеца по влажния нос. — На диалекта в Червената пустиня това означава Пиещата вятъра. Изглеждаше като бурно море.

— Как си докопала астерианска кобила? Те струват дори повече от жребците — каза Дориан. Това бе първият нормален въпрос, който й задаваше през последните няколко седмици.

Тя погледна през рамо и се усмихна дяволито.

— Откраднах я от господаря на Ксандрия.

Каол се ококори, а Дориан наклони глава настрани. Бе толкова комично, че тя започна да се смее.

— Истина е, кълна се в Уирда. Някой път ще ви разправя историята, но не сега.

Тя отстъпи назад и избута Каол към заграждението на коня, който изпръхтя към пръстите му. Животно и човек се загледаха един в друг.

Дориан все още наблюдаваше Селена намръщен, но когато тя го улови, че я зяпа, той се обърна към Каол.

— Рано ли е да попитам какво ще правиш на рождения си ден?

— Имаме планове — каза тя преди Каол да успее да отговори. Не искаше да звучи рязко, но… бе планирала тази нощ последните няколко седмици.

— Така ли? — погледна през рамо Каол.

Селена се усмихна злобно.

— Ами да. Не включват астерионски жребци, но…

— Дано се забавлявате — прекъсна ги Дориан и очите му блеснаха.

Каол отново се загледа в коня, докато Селена и Дориан се изправиха един срещу друг. Всичките му познати й изражения си бяха отишли. И част от нея — тази част, която бе прекарала толкова нощи, загледана в това красиво лице — тъгуваше. Беше й трудно да го гледа.

Тя ги остави в конюшните и им пожела набързо лека нощ, като поздрави Каол за подаръка. Не посмя да погледне към карнавала, където шумът от тълпата подсказваше, че Холин се е появил да види подаръците си. Вместо това изтича по стълбите към топлината на покоите си, като се опита да прогони спомена за железните зъби на вещицата, за начина, по който й бе подвикнала тези думи за съдбата, за приликата между тях и казаното й от Морт в нощта на затъмнението…

Може би беше интуиция, а може би Селена просто бе жалък човек, който не иска да послуша съвета на приятел — но искаше да се върне в гробницата. Сама. Може би Нехемия грешеше, че амулетът няма значение. А и бе уморена от това да чака приятелката си, за да проучи загадката за окото.

Щеше да се върне само веднъж и да не казва на Нехемия. Понеже дупката в стената бе оформена като око, чийто ирис е премахнат, така че да побере точно амулета, който тя носеше на врата си.