Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 48 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Среднощна корона

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Художник: Talexi

Художник на илюстрациите: Kelly de Groot

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1217-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6868

История

  1. — Добавяне

4

Каол Уестфол тичаше през игрището, а Селена го следваше. Хладният сутрешен въздух беше като парченца стъкло в дробовете му, а дъхът му излизаше на пара. Бяха облечени колкото се може по-топло, но без да се натоварват излишно — с няколко чифта ризи и ръкавици, — но макар да бе изпотен, Каол имаше чувството, че ще замръзне.

Знаеше, че и Селена се чувства така. Носът й бе порозовял, бузите — поруменели, ушите — силно зачервени. Тя го видя, че я гледа, и се ухили. Тюркоазеносините й очи, които винаги го изумяваха, заблестяха весело.

— Умори ли се? — подразни го тя. — Знам, че не си тренирал изобщо, докато ме нямаше.

Той успя да се изкиска, макар да бе задъхан.

— Ти си тази, която не е тренирала по време на мисията си. За втори път тази сутрин трябваше да забавям ход, за да не изостанеш.

Това бе лъжа. Сега тя с лекота поддържаше темпото му, пъргава като сърна. Понякога му бе трудно да не зяпа движенията й.

— Продължавай да си го повтаряш — каза тя и се затича малко по-бързо.

Той увеличи темпото, тъй като не искаше да изостава. Слугите бяха изчистили част от натрупалия в парка сняг, така че да образуват пътека, но земята си оставаше ледена и хлъзгава.

Каол започваше да осъзнава колко много мрази да остава зад нея. Далеч от нея. Как ненавижда тези проклети мисии, които ги разделяха за дни, а понякога и за цели седмици. Не знаеше кога и как се бе случило, но бе започнал да се безпокои дали тя ще се върне от поредната си задача, или не. След всичко, което бяха преживели заедно…

Бе убил Каин след дуела. За да я спаси. Част от него не съжаляваше за това, съзнаваше, че би го направил отново. Но друга част го събуждаше посред нощ, облян в студена пот, която твърде много напомняше за кръвта на Каин.

— Какво има? — погледна го тя.

Той пребори чувството за вина.

— Гледай си в краката, за да не паднеш.

Този път тя го послуша.

— Говори ли ти се за това?

Да. Не. Ако някой можеше да разбере вината и гнева, които го измъчваха заради убийството на Каин, щеше да е тя.

— Колко често — попита той между вдишванията — мислиш за хората, които си убила?

Тя го погледна, след което забави ход. На него не му се спираше. Щеше да продължи да бяга, ако тя не го бе хванала и задържала за лакътя. Устните й се свиха.

— Ако смяташ, че е добра идея да ме съдиш преди закуска…

— Не! — прекъсна я Каол задъхан. — Не, не това имах предвид… — Той си пое дълбоко въздух. — Не те съдя.

Само да успееше да си поеме дъх, щеше да й обясни какво има предвид. Очите й бяха ледени като парка наоколо, но след това тя внезапно килна глава.

— Става дума за Каин, нали?

Когато чу името му, стисна зъби, но успя да кимне.

Погледът й веднага омекна. Мразеше съчувствието и разбирането, което прочете в лицето й. Той бе капитан на стражата. Нормално бе да му се наложи да убие някого. Вече бе видял и свършил доста неща в името на краля. Бе се борил с други мъже, бе ги наранявал. Тези чувства бяха неестествени и не трябваше да ги споделя с нея. Между двама им имаше преграда, бе сигурен в това. Преграда, която все повече изтъняваше.

— Не забравям никого от хората, които съм убила — каза накрая тя. Парата от дъха й увисна между тях. — Дори тези, чийто живот съм отнела, за да се защитя. Все още виждам лицата им, помня точния удар, който ги е убил. — Тя погледна към оголените дървета. — Понякога сякаш друг човек е извършил тези неща. А и съм доволна за повечето хора, които съм убила. Но независимо от причините, поради които го правиш, това винаги ти отнема частица от теб. Затова не мисля, че някога ще ги забравя.

Погледът й срещна неговия отново и той кимна.

— Но, Каол — каза тя и стисна ръката му. Той не бе усетил, че все още го държи. — Това, което стана с Каин, не бе убийство. — Той се опита да отстъпи, но тя не го пусна. — Това, което стори, не бе нечестно. И не го казвам само защото спаси моя живот. — Тя направи пауза. — Никога няма да забравиш смъртта на Каин — пророни накрая. Когато погледите им се срещнаха, сърцето му заби като барабан, чийто тътен отекна в цялото му тяло. — Но и аз няма да забравя, че ме спаси.

Поривът да я прегърне бе смазващ. Принуди се да отстъпи от нея, наложи си отново да кимне.

Между тях имаше преграда. Кралят можеше и да не се безпокои от приятелството им, но ако то се превърнеше в нещо повече, това можеше да убие и двама им. Кралят щеше да се усъмни в лоялността на Каол, в позицията му, във всичко.

А ако се наложеше да избира между владетеля и Селена… Помоли се на Уирда да не се стига до там. Да остане от тази страна на преградата бе логичният избор. Честният избор, особено предвид начина, по който Дориан продължаваше да гледа Селена. Не можеше да предаде приятеля си по този начин.

— Е — каза накрая Каол с престорено ведър тон, — това Асасинът на Адарлан да ти е длъжник си има своите предимства.

— На твоите услуги — поклони се тя.

Усмивката му този път бе искрена.

— Хайде, капитане — каза тя и се затича бавно. — Гладна съм, а и не искам да ми замръзне дупето.

Той се засмя тихо, а после се затича подире й.

* * *

Когато свършиха с бягането, краката на Селена се подгъваха, а дробовете я боляха толкова силно, че се уплаши да не кървят. Забавиха ход, докато се връщаха към топлия замък и огромната закуска, която тя смяташе да опустоши преди да иде на пазар.

Влязоха в градините на замъка и тръгнаха по чакълените пътеки между огромните подравнени храсти. Тя остана с ръце, скрити под мишниците — въпреки ръкавиците пръстите й бяха замръзнали, а ушите определено я боляха. Може би трябваше да започне да носи забрадка, макар че Каол нямаше да спре да я дразни.

Тя погледна към спътника си, който бе свалил горнището на дрехата си и бе разкрил подгизналата от пот риза, залепнала по тялото му.

Когато завиха след поредния храст, Селена завъртя очи, като видя кой ги очаква.

Всяка сутрин все повече и повече млади дами си намираха извинение да се разхождат из градините призори. В началото бяха само няколко, случайно погледнали потното тяло на Каол и забавили ход. Селена можеше да се закълне, че се ококориха така, че очите им за малко не изпаднаха от главите им, и изплезиха езици чак до земята.

Следващата сутрин се появиха отново, облечени в още по-хубави рокли. А на по-следващия ден дойдоха още момичета. И след това още повече. Сега всяка от пътеките, водещи от парка към замъка, бе вардена от групи млади жени, които чакаха Каол да мине покрай тях.

— Нямам думи — изсъска Селена, когато минаха покрай две жени, които запърхаха с клепки към него. Явно се бяха събудили преди зората да се пукне, за да се облекат така изискано.

— Какво? — вдигна вежди Каол.

Не можеше да прецени дали наистина не забелязва, или не иска да коментира, но…

— Градините са доста пълни за сезона — каза тя внимателно.

— Някои хора полудяват от това, че стоят затворени цяла зима — сви рамене той.

„Или просто се наслаждават на капитана на стражата и неговите мускули.“

Тя обаче просто каза:

— Ами да, така е.

След което си замълча. Нямаше нужда да му показва очевидното, особено предвид факта, че някои от дамите бяха изключително красиви.

— Днес ли ще ходиш в Рифтхолд да шпионираш Арчър? — попита тихо Каол, когато пътят най-сетне се разчисти от кикотещите се изчервени девойчета.

— Най-вероятно — кимна тя. — Искам да разбера графика му, затова вероятно ще го следя.

— Мога да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

Тя знаеше, че той вероятно ще приеме тези думи като надменни — а и те наистина бяха такива. Истината обаче бе, че ако той се намесеше, щеше да стане почти невъзможно да измъкне Арчър от кашата. Това, след като разбереше истината за него, а също и за какви планове на краля става дума.

— Знам, че не ти трябва. Просто си мислех…

Той млъкна, след което поклати глава, все едно се кара сам на себе си. Тя осъзна, че й се иска да разбере какво беше тръгнал да казва, но бе най-добре да остави темата.

Подминаха още един храст. Замъкът бе толкова близо, че тя почти простена при мисълта за скорошната закуска, когато…

— Каол — отекна гласът на Дориан в студения въздух.

И тогава наистина простена, макар и съвсем тихичко. Каол я погледна учуден преди да завият и да видят как Дориан върви към тях, придружаван от русокос мъж. Тя никога не бе виждала младежа, който бе добре облечен и изглеждаше на възрастта на Дориан, но Каол целият се напрегна.

Младежът не изглеждаше опасен, макар на нея да й бе ясно, че никой в този проклет двор не е за подценяване. Носеше само кинжал на кръста си, а бледото му лице изглеждаше ведро въпреки студеното утро.

Видя, че Дориан я наблюдава полуусмихнат. Очите му блещукаха весело и на нея й ще прищя да го зашлеви. След това принцът погледна към Каол и се засмя.

— А аз си мислех, че госпожиците са излезли заради Роланд и мен. Когато всички простинат, ще пиша на бащите им, че ти си виновен.

Каол леко се изчерви. Значи не бе толкова невеж за присъствието им, колкото се правеше.

— Лорд Роланд — каза той тихо на приятеля на Дориан и се поклони.

— Капитан Уестфол — поклони се младежът в отговор.

Гласът му я накара да изтръпне. Не бе надменен или яростен, но… имаше нещо, което тя не можеше да назове.

— Позволи ми да ти представя братовчед си — каза й Дориан, след което потупа Роланд по рамото. — Лорд Роланд Хавилиард от Мий. — След което посочи Селена. — Роланд, това е Лилиан. Тя работи за баща ми.

Все още използваха фалшивата й самоличност пред останалите придворни, макар всички да знаеха, че тя не е в двореца заради административните дела или политиката.

— Удоволствието е мое — поклони се ниско Роланд. — Нова ли си в двора? Не съм те виждал преди.

От начина, по който говореше, Селена разбра какво е отношението му към жените.

— Пристигнах тази есен — отвърна тихо тя.

Роланд я дари с усмивката на ухажор.

— И каква работа вършиш за чичо ми?

Дориан се размърда неспокойно, а Каол замръзна. Селена обаче отвърна на усмивката на Роланд и отговори.

— Погребвам враговете на краля така, че никой да не ги намери.

За нейна изненада Роланд се разсмя. Тя не се осмели да погледне към Каол. Бе сигурна, че после ще й се накара жестоко.

— Чух, че имаме нов кралски шампион. Не очаквах да е толкова… привлекателен?

— Какво те води в замъка, Роланд? — попита капитанът.

Когато Каол погледнеше така нея, тя обикновено се понасяше в обратната посока. Роланд обаче само се усмихна. Усмихваше се прекалено много и прекалено лесно.

— Негово Величество ми предложи място в Съвета.

Очите на Каол се стрелнаха към Дориан, който кимна в знак, че потвърждава.

— Пристигнах снощи и започвам работа днес.

Каол се усмихна — ако това можеше да се нарече така. Приличаше повече на озъбена гримаса. Да, Селена със сигурност щеше да побегне, ако я погледнеше по този начин. Дориан също разчете изражението му и нарочно се разсмя.

Но преди да заговори, Роланд погледна Селена по-внимателно. Твърде внимателно.

— Може би ще работим заедно, Лилиан. Намирам позицията ти за интригуваща.

Тя нямаше нищо против да поработи върху него. С кинжал, лопата и неотбелязан гроб.

Каол все едно прочете мислите й, защото постави ръка на гърба й.

— Закъсняваме за закуска — рече той и кимна към Дориан и Роланд. — Поздравления за назначението.

Звучеше все едно е пил развалено мляко.

Когато влязоха в замъка, тя осъзна, че трябва да се изкъпе. Това обаче нямаше нищо общо с потните й дрехи, а се дължеше на мазната усмивка и жадния поглед на Роланд Хавилиард.

* * *

Дориан изпрати Селена и Каол с поглед, докато се скриха иззад храстите. Ръката на капитана остана върху гърба й. Тя не направи нищо, за да я махне оттам.

— Баща ти е направил неочакван избор въпреки слабата конкуренция — отбеляза Роланд зад него.

Дориан сподави яда си, преди да отговори. Никога не бе харесвал братовчед си, когото бе виждал поне два пъти в годината като малък. Каол направо мразеше Роланд и всеки път, когато станеше дума за него, го наричаше „жалък интригант“ и „разглезен сополив задник“. Това беше изръмжал и преди три години, когато бе ударил Роланд така силно в лицето, че младежът бе припаднал.

Роланд обаче си го бе заслужил. Затова инцидентът не навреди на Каол и не му попречи да стане капитан на стражата. Нещо повече — дори повиши мнението на останалите стражи и на по-нисшите благородници за него. Дориан не смееше да попита какво бе накарало баща му да назначи Роланд в съвета. Мий бе малък, макар и процъфтяващ крайбрежен град на Адарлан, но нямаше реално политическо значение. Дори нямаше армия, а само обикновени стражи. Роланд бе син на братовчед на баща му. Може би владетелят смяташе, че трябва да има повече съветници с кръвта на Хавилиард. Роланд обаче бе неопитен и винаги се бе интересувал повече от момичета, отколкото от политика.

— Откъде идва шампионът на баща ти? — попита Роланд, като отново привлече вниманието на Дориан.

Дориан се обърна към замъка, като избра друг вход, различен от този, който бяха използвали Каол и Селена. Все още помнеше как изглеждаха, когато ги бе заварил в покоите й след съдбоносния дуел преди два месеца.

— Историята на Лилиан не е моя, че да я разказвам — излъга Дориан. Всъщност просто не искаше да обяснява на братовчед си за съревнованието. Беше достатъчно неприятно, че трябва да го разхожда тази сутрин. Единственото забавно нещо бе да наблюдава Селена, докато тя така очевидно разсъждаваше как да погребе младия благородник.

— Тя за лична употреба на баща ти ли е, или работи и за останалите съветници?

— Няма и ден, откакто си тук, а вече си намерил врагове, от които да се отървеш, братовчеде?

— Ние сме от рода Хавилиард, братовчеде. Винаги има врагове, от които да се отървем.

Дориан се намръщи, макар това да бе вярно.

— Договорът й е стриктно с баща ми. Но ако се чувстваш заплашен, мога да говоря с капитан Уестфол да…

— Не, естествено. Просто любопитствах.

Роланд бе задник и знаеше какъв ефект има името Хавилиард върху жените, но беше безобиден. Нали?

Дориан не знаеше отговора на този въпрос. И не бе сигурен дали иска да го узнава.

* * *

Заплатата й на кралски шампион не бе малка, но Селена успя да я изхарчи до последното петаче. Обувки, шапки, туники, рокли, скъпоценности, оръжия, фиби и, разбира се, книги. Накупи си толкова много книги, че Филипа донесе още един рафт, на който да ги нареди.

Когато Селена се върна в покоите си следобеда, натоварена с кутии за шапки, шарени чанти с парфюми и сладки и книги, които смяташе да прочете незабавно, едва не изпусна всичко при вида на Дориан Хавилиард в преддверието си.

— Богове — възкликна той и пое покупките й.

Не знаеше и половината. Това бе само тази част от пазара, която можеше да носи. Бе поръчала още неща и скоро щяха да й ги доставят.

— Е — каза той, като стовари торбите на масата и едва не се спъна в купчина панделки, — поне днес не си облечена в онова ужасно черно.

Тя го погледна през рамо, докато се изправяше. Носеше рокля в бели и люлякови цветове. Бе малко светло за зимата, но се надяваше, че така пролетта ще дойде по-скоро. Освен това колкото по-добре бе облечена, толкова по-добре я обслужваха. За нейна изненада, мнозина от продавачите я помнеха от преди години — но се хванаха за лъжата й, че е пътувала до южния континент.

— На какво дължа удоволствието? — Тя свали бялото си палто, още един подарък, който си бе направила, и го подхвърли на стола. — Не се ли видяхме заранта в градината?

Дориан остана седнал, а момчешката усмивка не напускаше лицето му.

— Приятелите не може ли да се виждат и повече от веднъж на ден?

Тя го изгледа кръвнишки. Всъщност не бе сигурна, че наистина може да е приятелка с Дориан. Не и когато я гледаше с блеснал поглед и не и след като бе син на човека, в чиито ръце бе съдбата й. Но два месеца, след като бе прекратила така наречената им връзка, често установяваше, че той й липсва. Не целувките и свалките, а той.

— Какво искаш, Дориан?

На лицето му се изписа гняв и той се изправи. Селена трябваше да вдигне глава, за да може да го гледа в очите.

— Нали каза, че искаш да останем приятели? — прошепна той.

Тя затвори очи за миг.

— Не те излъгах.

— Ами дръж се като моя приятелка — повиши глас той, — вечеряй с мен, поиграй билярд с мен, разкажи ми за книгите, които четеш, които си накупила… — Той кимна към кашоните й.

— О? — попита тя и се принуди да се усмихне. — Толкова ли малко задължения имаш, че можеш да прекарваш цели часове с мен?

— Е, имам обичайното ято госпожици, на които да обръщам внимание, но за теб мога винаги да намеря време.

— Каква чест — запърха с клепки тя. Всъщност от мисълта за това, че Дориан е с други жени, й идеше да строши прозореца, но не бе честно да му позволява да го узнае. — Погледна към малката масичка до стената. — Всъщност трябва да се върна в Рифтхолд.

Не лъжеше. Все още оставаха няколко часа до края на деня. Предостатъчно, за да проучи елегантното имение на Арчър и да разбере къде се намира той.

Дориан кимна и усмивката му угасна.

Единствено тиктакането на часовника нарушаваше тишината. Селена скръсти ръце, припомняйки си аромата на Дориан и вкуса на устните му. Но преградата, която се бе издигнала между тях, ги разделяше все повече с всеки изминал ден…

Така беше по-добре.

Дориан я приближи и разпери ръце.

— Да се боря ли с теб трябва? Това ли искаш?

— Не — отвърна тихо тя, — искам да ме оставиш сама.

Неизказаните думи проблеснаха в очите му. Селена остана загледана в него и не помръдна, докато той не излезе.

Останала сама, тя сви и отпусна юмруците си.

Внезапно всички покупки й се сториха отвратителни.