Сара Дж. Маас
Среднощна корона (40)

39

Свита в сянката на един комин на покрива на красиво малко имение, Селена наблюдаваше входа на съседната сграда. От половин час вътре влизаха хора в наметала с вдигнати качулки — и не изглеждаха като нещо различно от замръзнали клиенти, искащи да се скрият от мразовитата нощ.

Бе искрена, когато каза на Арчър, че не желае да има нищо общо с него и движението му. Част от нея наистина се чудеше дали просто да не избие всички и да не занесе главите им на краля. Нехемия обаче бе част от тази група. И макар да се бе правила, че няма нищо общо с тях… те все пак бяха нейни хора. Не бе излъгала Арчър и когато му каза, че му дава още няколко дни. След като разкри съветник Мълисън, кралят не се поколеба да й отпусне още време за убийството на жиголото.

Заваля сняг, който скри от погледа й входа на къщата на Арчър. За всеки друг събранието би приличало на вечеря с неговите клиенти. Тя разпозна само някои от лицата и силуетите, бързащи по стълбите. Хора, които не бяха избягали от кралството и не бяха убити в нощта, когато всичко отиде по дяволите.

Имаше и други, чиито имена не знаеше. Разпозна стража, който стоеше между нея и Каол в склада — човекът, нямащ търпение да се сбие. Не по лицето, скрито тогава зад маска, а по движенията и по двата меча на гърба му. Отново носеше качулка, но Селена виждаше стигащата до раменете му черна коса и това, което май беше смуглата кожа на млад мъж.

Той спря на долното стъпало и се обърна, за да промърмори заповеди на двамата закачулени, които го охраняваха. Те кимнаха и изчезнаха в нощта.

Запита се дали не трябва да проследи някой от тях. Бе дошла обаче само за да провери Арчър и да разбере какво е намислил. Щеше да продължи да го прави, докато той не се качеше на онзи кораб и не се махнеше.

А когато го направеше и тя дадеше фалшивия труп на краля… не знаеше какво ще стори с тях.

Селена се скри още по-плътно зад тухления комин, когато един от стражите огледа покрива за някакъв признак за проблеми, преди да продължи по пътя си — да провери другия край на улицата, досети се тя.

Премести се на покрива от другата страна на улицата, за да наблюдава по-добре централния вход и остана в сенките още няколко часа, докато гостите не започнаха да излизат един по един. Изглеждаха като пияници. Тя ги преброи и запомни в каква посока отиват и кой върви с тях.

Младежът с двата меча обаче не излезе навън.

Тя може би щеше да реши, че е поредният клиент на Арчър и дори негов любовник, ако двамата му пазачи не се бяха върнали и не бяха влезли вътре.

Когато предната врата се отвори, тя видя висок младеж с широки рамене, който спореше с Арчър във фоайето. Той бе с гръб, но бе свалил качулката си, потвърждавайки, че наистина има гарвановочерна коса, стигаща до раменете. И че е въоръжен до зъби. Селена не видя нищо друго. Пазачите му веднага го обградиха и й попречиха да го огледа по-добре, преди вратата да се затвори отново.

Не бе особено внимателен и определено изглеждаше подозрителен.

Миг по-късно младежът излезе навън. Отново бе спуснал качулката си, а хората му го обграждаха. Арчър остана на входа. Лицето му бе видимо пребледняло и бе скръстил ръце пред гърдите си. Младежът се обърна в началото на стълбите и му показа изключително неприличен жест.

Дори от това разстояние Селена успя да види усмивката, с която Арчър отвърна на мъжа. В нея нямаше нищо любовно.

Съжали, че не е била достатъчно близо, за да ги чуе какво говорят, да разбере за какво е било всичко това.

Преди щеше да проследи младежа, за да потърси отговори на въпросите си.

Сега вече не й пукаше особено. Бе трудно да й пука, осъзна тя, когато тръгна обратно към замъка. Много трудно.

Вече нямаше за какво да живее.

* * *

Селена не знаеше какво търси пред тази врата. Макар стражите в основата на кулата да я пуснаха да мине, след като провериха внимателно дали не носи оръжия, тя не се и съмняваше, че скоро Каол ще научи затова.

Запита се дали ще дръзне да я спре. Да я заговори изобщо. Миналата нощ в гробището, дори от разстояние и на лунна светлина, видя все още незаздравелите драскотини по бузата му. Не знаеше дали да се чувства виновна, или доволна.

Всеки малък контакт я уморяваше. Колко ли уморена щеше да бъде в края на тази нощ?

Селена въздъхна и похлопа на дървената врата. Бе закъсняла с пет минути — минути, в които се бе чудила дали наистина иска да приеме поканата на Дориан за вечеря в покоите му. Почти беше решила вместо това да вечеря в Рифтхолд.

Първоначално никой не отговори на почукването й, затова тя се извърна настрани, като се опита да не гледа към стражите на площадката. Бе глупаво, че изобщо дойде тук.

— Мисля, че това е първият път, в който посещаваш моята малка кула — каза Дориан.

С крак, увиснал във въздуха, Селена си наложи да се успокои, преди да погледне през рамо към престолонаследника.

— Очаквах мрак и тъмнина — каза тя и тръгна отново към вратата, — а то било уютно.

Той остави вратата отворена и кимна на стражите.

— Не се безпокойте — рече им, докато Селена влизаше в покоите на принца. Бе очаквала лукс, но кулата на Дориан бе… наистина уютна. И доста неподредена. Имаше избелели гоблени, пълна с пепел камина, скромно легло, бюро, покрито с документи и книги. И купчини, планини от книги. Те заемаха всяко свободно място по стените, а и немалка част от пода.

— Май ще ти трябва личен библиотекар — промърмори тя и Дориан се засмя.

Чак сега осъзна, колко й бе липсвал този звук. Не само неговият смях, но и нейният. Който и да е смях. Макар да не бе редно човек да се смее в тези дни, това й липсваше.

— Ако слугите ми имаха думата, всичко това щеше да замине в библиотеката. Мразят да бършат прах…

Той спря и вдигна няколко дрехи, оставени на земята.

— Като гледам тази бъркотия, съм изумена, че изобщо имаш слуги.

Той отново се засмя и понесе дрехите към вратата. Отвори я, колкото да разкрие гардеробна, почти толкова голяма, колкото и нейната. Той обаче бързо затвори вратата, след като хвърли дрехите там. В другия край на стаята имаше още една врата, която вероятно водеше към банята.

— Винаги ги пъдя — каза той.

— Защо? — Тя отиде до износения червен диван пред камината и избута книгите, оставени там.

— Понеже аз знам къде са ми нещата в стаята. Книгите, документите… в мига, в който те ги подредят, всички тези неща биват заврени някъде, където никога не мога да ги открия.

Оправи червената завивка на леглото си, която предполагаше, че кротко си е лежал, преди тя да почука.

— Нямаш ли си хора да те обличат? Мислех, че поне Роланд е твой верен слуга.

Дориан изсумтя и се просна на възглавниците.

— Роланд се пробва, но за щастие има някакви ужасни главоболия и в последно време не ме безпокои.

Това бе добре. Последният път, когато бе проверила, лордът на Мий наистина се бе сближил с Дориан. Дори му бе станал приятел.

— Освен това — продължи Дориан, — с изключение на отказа да си намеря булка, най-вбесяващ за мама е отказът ми да бъда обличан от благородници, които жадуват да си спечелят благоволението ми.

Това бе доста неочаквано. Дориан винаги бе толкова добре облечен, че бе сигурна, че някой му помага.

Той отиде до вратата и нареди на стражите да им донесат вечерята.

— Вино? — попита той, застанал до шкафа, върху който имаше бутилка и няколко чаши.

Тя поклати глава и се запита къде изобщо ще хапнат. На бюрото нямаше как, а масата пред камината бе превърната в миниатюрна библиотека. Сякаш прочел мислите й, Дориан започна да я почиства.

— Извинявай — каза той гузно. — Мислех да почистя, преди да дойдеш, но се зачетох…

Тя кимна и настъпи тишина, нарушавана единствено от трополенето на премествани книги.

— Та — попита тихо Дориан, — как така се реши да дойдеш на вечеря? Ясно ми каза, че повече не искаш да си губиш времето с мен, пък и мислех, че имаш работа нощем.

Всъщност се бе държала ужасно с него. Той обаче я запита за това с гръб към нея, все едно въпросът няма значение.

— Понеже нямах къде другаде да ида — отвърна тя самата истина. Думите сами изскочиха от устата й.

Да стои сама в покоите си правеше болката по-голяма, гробницата я подлудяваше, а само от мисълта за Каол й ставаше лошо. Всяка сутрин извеждаше Лапичка сама, след което тичаше на игрището. Дори момичетата, които някога чакаха Каол да се появи в градината, се бяха скрили.

Дориан кимна и я погледна със съчувствие, от което й призля.

— Е, винаги си добре дошла.

* * *

Макар вечерята да мина тихо, не бе сълзлива. Дориан обаче виждаше промяната в Селена — колебанието във всяка нейна дума, моментите, в които мислеше, че не я гледа и очите й се изпълваха с печал. Макар че продължи да приказва с него и да отговаря на всичките му въпроси.

„Понеже нямах къде другаде да ида.“

Не бе обида. Не и по начина, по който го каза. Сега спеше на дивана му, неотдавна часовникът бе ударил два пъти и Дориан се запита дали да не се прибере в стаята си. Бе ясно, че тя не иска да остава сама и да е на място, което й напомня за Нехемия.

Тялото й бе като пъзел от белези. Бе ги виждал със собствените си очи. Но новите щяха да останат за по-дълго — болката от загубата на Нехемия и различната, но може би също толкова страшна загуба на Каол.

Една ужасна част от него се зарадва, че тя е скъсала с Каол. Намрази се за това.

* * *

— Тук има нещо повече — каза Селена на Морт, когато слезе в катакомбите следващия следобед.

Вчера бе чела гатанката, докато очите не я заболяха. Все още нямаше представа какви могат да са предметите, къде точно са скрити и защо загадката е замаскирана толкова сложно в гробницата.

— Някаква улика. Нещо, което свързва гатанката с бунтовническото движение на Нехемия и Елена и с всичко останало… — Тя се спря между двата саркофага. В гробницата се процеждаше слънчева светлина и караше праха да сияе. — И ще ми извади очите. Знам го.

— Опасявам се, че не мога да помогна — подсмръкна Морт. — Ако искаш незабавен отговор, ти трябва оракул или пророк.

Селена забави крачка.

— Мислиш ли, че ако прочета това на гадател, той би… видял нещо различно, което аз пропускам?

— Може би. Макар че, доколкото знам, пророците изгубиха дарбата си заедно с останалите магьосници.

— Ти обаче още си тук!

— И какво от това?

Селена погледна към каменния таван, все едно можеше да види през него.

— Може и някои други неща да са запазили силите си.

— Да знаеш, че каквото и да си намислила, е лоша идея.

Селена се усмихна мрачно.

— Не се и съмнявам.