Сара Дж. Маас
Среднощна корона (48)

47

Раната на ръката я болеше, но Селена внимателно потопи пръста в кръвта си и изписа Знака на Уирда на стената, като прецизно копира символите, които видя в книгата. Те оформяха арка — портал, — а кръвта й заблестя на светлината на свещите, които бе донесла.

Трябваше да бъде съвършено — всеки символ да бъде безгрешен, иначе нямаше да проработи. Продължи да притиска раната си, за да й попречи да се съсири. Не всеки можеше да обуздае символите. В „Ходещите мъртъвци“ се споменаваше изрично, че само тези със сила в кръвта си са способни да го сторят. Това означаваше, че Каин е имал някаква сила. Вероятно именно по тази причина кралят се бе обградил с Калтейн и Роланд. Бе използвал Знаците на Уирда, за да потисне магията, но явно имаше някакъв начин и да овладява вродената сила в нечия кръв — Знаците на Уирда сигурно имаха достъп до нея.

Изписа още един символ и почти завърши арката.

Силата им можеше да изкривява нещата. Бе превърнала Каин в чудовище. Но и му бе позволила да призове ридерака и да открадне дори още повече сила за себе си.

Слава на Уирда, че Каин бе мъртъв.

Оставаше й само един символ — този, който щеше да я свърже с човека, когото толкова отчаяно искаше да види, макар и само за миг. Това бе сложна плетеница от ъгли и извиващи се линии. Взе тебешира и направи няколко чернови по пода, след това го нарисува с кръвта си по стената.

Така изписа името на Нехемия на езика на Уирда.

Разгледа вратата, която бе нарисувала, и стана на крака, вдигнала книгата с чистата си ръка.

Прокашля се и започна да чете думите от страницата. Не познаваше езика. Гърлото я болеше и се свиваше, докато тя се бореше да изрече звуците. Успя да го направи, макар зъбите да я заболяха все едно е настинала и е изпила нещо горещо.

Когато най-после приключи, очите й се бяха насълзили.

„Нищо чудно, че тази сила е забранена.“

Символите, изписани с кръвта й, започнаха един след друг да светят в зеленикаво, докато цялата арка не заблестя. Камъните в арката потъмняха, после почерняха, а накрая просто изчезнаха. Тъмнината в зеления портал сякаш се протегна към нея.

Бе станало.

Боговете й бяха свидетели, че се бе получило.

Това ли я очакваше, след като загине? Нима Нехемия бе отишла тук?

— Нехемия? — прошепна тя. Гърлото я болеше от заклинанието.

Нищо. Никой не й отговори. Само пустотата.

Селена погледна към книгата, после към стената и символите, които бе нарисувала. Бе ги изписала правилно. Заклинанието действаше.

— Нехемия? — прошепна тя към бездънния мрак.

Никой не й отговори.

Може би й трябваше повече време. Книгата не бе казала колко точно ще отнеме. Може би в онова отвъдно царство Нехемия имаше да измине път.

Селена зачака.

Колкото по-дълго се взираше в безкрайната тъмнина, толкова повече й се струваше, че и тя се взира в нея. Бе като в онзи сън, в който стоеше на ръба на пропастта.

„Ти си една страхливка, нищо повече.“

— Моля те — прошепна Селена на мрака.

Тогава отнякъде далеч долетя скимтене и Селена се завъртя към стълбите в края на коридора. Лапичка се спусна към нея.

Не към нея, осъзна Селена, когато видя как кученцето маха с опашка и скимти от нещо, което можеше да бъде само радост. Не към нея, защото…

Селена погледна към портала точно когато Лапичка замръзна.

А после всичко застина и в портала се появи сияйна фигура. Лапичка легна по гръб, като продължаваше да скимти и да маха с опашка. Ръбовете на силуета на Нехемия се гънеха от някаква вътрешна светлина. Но лицето й бе ясно… и беше… беше нейното лице. Селена падна на колене.

Почувства сълзите си, преди да разбере, че плаче.

— Съжалявам — успя само да каже. — Толкова съжалявам.

Нехемия обаче остана от другата страна на портала. Лапичка отново изскимтя.

— Няма да пресека границата — каза нежно на кученцето, — нито пък ти. Тонът й се промени. Селена разбра, че сега Нехемия гледа към нея. — Мислех те за по-умна.

Селена вдигна очи към нея. Светлината, която принцесата излъчваше в сияйния портал, не преминаваше през него, сякаш това бе наистина някаква крайна граница.

— Съжалявам — прошепна отново Селена, — просто исках…

— Няма време да ми кажеш това, което копнееш. Дойдох само защото трябва да бъдеш предупредена. Не отваряй този портал отново. Следващия път не аз ще отговоря на зова ти. И ти няма да преживееш срещата. Никой няма право да отваря вратата към този свят, колкото и голяма да е скръбта му.

Тя не бе знаела, не бе искала…

Лапичка задраска с лапи по пода.

— Сбогом, скъпа приятелко — рече Нехемия и се обърна към тъмнината.

Селена остана неподвижна, неспособна да се движи или да мисли. Гърлото й изгаряше от неизречените думи — думи, които в момента я задушаваха.

— Елентия. — Нехемия се спря и погледна обратно към нея. Бездната сякаш се раздвижи и започна да я поглъща. — Ти още не разбираш, но… аз знаех каква е съдбата ми и я приех. Дори я исках. Понеже само така нещата можеха да започнат да се случват. Но каквото и да съм сторила, Елентия, искам да знаеш, че ти беше един от редките слънчеви лъчи, които озариха мрака на последните десет години. Ти беше една от най-ярките светлини за мен. Не се оставяй да бъдеш угасена.

Преди Селена да успее да отвърне, принцесата изчезна.

В мрака нямаше нищо. Все едно Нехемия никога не бе съществувала. Все едно й се бе привидяло.

— Върни се — прошепна тя, — моля те, върни се.

Но мракът остана същия. Нехемия я нямаше.

Тогава се чу шум от стъпки. Не идваше от портала. Вместо това дойде от нейно ляво.

От Арчър, който стоеше и я зяпаше.

— Не мога да повярвам — прошепна той.