Сара Дж. Маас
Среднощна корона (39)

38

Зората бе сива и студена. Селена бе застанала на познатото поле на игрището и държеше в облечената си с ръкавица ръка голяма пръчка. Лапичка бе седнала пред нея и удряше с опашка по високата изсъхнала трева, която се подаваше изпод останалия слой сняг. Хрътката обаче нито лаеше, нито скимтеше на Селена да й хвърли пръчката.

Не, Лапичка просто си седеше и гледаше към двореца зад тях. Чакаше някой, който така и нямаше да се появи.

Селена се загледа през празното поле и се заслуша в шепота на тревата. Никой не се бе опитал да я спре, когато напусна покоите си снощи, както и тази сутрин. Но макар да нямаше стража, винаги, когато напуснеше стаята си, Рес уж случайно се натъкваше на нея.

Тя обаче не се интересуваше, че всяка нейна стъпка се докладва на Каол. Не я интересуваше дори, че Каол я бе шпионирал как отива на гроба на Нехемия снощи. Можеше да си мисли за каквото си иска.

Пое си рязко въздух и хвърли пръчката с все сила, толкова надалече, че тя се сля с облачното утринно небе. Не чу приземяването й.

Лапичка се обърна към Селена и я погледна въпросително със златистите си очи. Селена се наведе, за да погали топлата глава, дългите уши, тънката муцуна. Но въпросът остана.

— Никога няма да се върне — каза простичко Селена.

А кучето продължи да чака.

* * *

Дориан прекара половината нощ в библиотеката. Търсеше забравени ниши, преравяше всеки тъмен ъгъл, всяко тайно кътче, в опит да намери книги за магията. Такива обаче нямаше. Това не бе изненадващо, но предвид огромното количество книги в библиотеката и безбройните криволичещи коридори, бе малко разочарован, че наистина не е открил нищо смислено.

Не знаеше дори какво би правил с такава книга, ако я намери. Не можеше да я вземе в покоите си, тъй като слугите му вероятно щяха да я намерят. Щеше да се наложи да я върне в скривалището й, а когато може, отново да дойде за нея.

Разглеждаше един рафт, издълбан в каменна ниша, когато чу стъпки. Незабавно, точно както бе репетирал, извади една книга от жакета си и се облегна на стената, като я отвори на произволна страница.

— Не е ли малко тъмно за четене? — попита женски глас. Звучеше толкова нормално, че Дориан едва не изпусна книгата.

Селена стоеше на няколко крачки от него, скръстила ръце. След малко по пода отекна трополене и Дориан се опря на стената, когато Лапичка скочи и започна да го ближе, като махаше с опашка.

— Ама ти си много пораснала! — каза той на кучето. То го близна по бузата за последно и избяга надолу по коридора. Дориан го изпрати с поглед и вдигна вежди. — Не знам какво смята да направи, но съм убеден, че библиотекарите няма да са очаровани.

— Тя знае, че може да ръфа само поезия и математика.

Лицето на Селена бе изопнато и бледо, но очите й блестяха с известно веселие. Носеше тъмносиня туника, с която не я бе виждал никога преди, със златна бродерия, блестяща на слабата светлина. Всъщност всичките й дрехи бяха нови.

Настъпилата тишина го накара да се размърда неловко.

Какво можеше да й каже? Последният път, когато я бе приближил, тя бе опряла нокти в гърлото му. Още сънуваше кошмари за това.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той. Реши да говори нормално и простичко.

— Значи освен престолонаследник си и кралски библиотекар?

— Неофициален — отвърна той. — Титла, която спечелих след години, прекарани на това място, скрит от срещите на майка си и… ами, от всичко останало.

— А пък аз мислех, че се криеш в малката си кула.

Дориан се разсмя тихо, но звукът някак уби веселието в погледа й. Звукът на радостта бе твърде жесток за раната, която душата й бе получила след смъртта на Нехемия. „Дръж се непринудено“ — напомни си той.

— Та? Има ли книга, която да намеря за теб? Ако това в ръката ти е списък със заглавия, мога да разровя каталога.

— Не — отвърна тя и сгъна листа, — не търся книги. Реших да се поразходя.

Така, както той бе дошъл да почете в тъмния ъгъл на библиотеката. Реши да не разпитва, само защото се страхуваше, че и тя ще му отвърне със същото. Ако си спомняше какво бе станало, когато нападна Каол, разбира се. Надяваше се да не си спомня.

Отнякъде долетя сподавен вик, последван от порой ругатни, след което се чу познатото трополене на лапи по камък. Лапичка се появи със свитък между зъбите си.

— Проклето животно! — развика се някакъв човек. — Ела веднага тук!

Лапичка обаче само профуча покрай тях като златисто петно. Миг по-късно, когато дребничкият библиотекар се появи и попита дали са виждали куче, Селена само поклати глава и каза, че наистина е чула нещо — от противоположната посока. След това му каза да говори тихо, защото това в крайна сметка е библиотека.

Той я погледна кисело, но изсумтя и се отдалечи, като продължи да вика, макар и малко по-тихо.

— Този свитък може да е безценен — каза Дориан с повдигнати вежди, когато библиотекарят изчезна.

— Заприлича ми на човек, който има нужда да потича — сви рамене тя.

След това се усмихна. Отначало колебливо, после поклати глава и усмивката озари лицето й достатъчно, че да покаже зъбите й. Чак когато тя погледна към него, той осъзна, че се мъчи да види къде е разликата между тази усмивка и студената гримаса, с която бе дарила баща му в деня, в който бе стоварила главата на Грейв на масата.

Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Съжалявам за поведението си напоследък. Не бях… на себе си.

Или просто бе разкрила свое лице, което обикновено не показваше, помисли си той, но на глас каза само:

— Разбирам.

От начина, по който погледът й омекна, разбра, че е казал каквото трябва.

* * *

Каол не се криеше от баща си. Нито от Селена. Нито от хората си, които имаха нелепата идея, че трябва да се грижат за него.

Библиотеката обаче му предлагаше тишина и спокойствие.

А можеше и да му даде някои отговори.

Главният библиотекар не бе в малкия си кабинет, скрит в една от стените на библиотеката. Затова Каол се обърна към помощника му. Ококореният младеж посочи нанякъде, даде не съвсем ясно упътване и му пожела късмет.

Каол последва указанията на момчето и тръгна нагоре по черните мраморни стъпала, а после и покрай парапета на един вътрешен балкон. Накани се да завие зад ъгъл книги, когато дочу говор.

Разнесе се трополенето на Лапичка и Каол погледна над мраморните перила, за да види как Дориан и Селена вървят към извисяващата се главна врата. Те бяха на разстояние един от друг, но… тя говореше. Раменете й бяха отпуснати, походката й бе спокойна. Изглеждаше съвсем различно от жената от сенки и мрак, която бе видял вчера.

Какво ли търсеха двамата тук?

Заедно?

Не беше негова работа. Всъщност бе доволен, че тя разговаря с някого, вместо да гори дрехите си или да избива други асасини. Но въпреки това сърцето му се сви, когато видя Дориан до нея.

Тя поне говореше…

Каол бързо ги загърби и навлезе по-навътре в библиотеката, като се постара да избута образа им от ума си. Намери Харлан Сенсел, главния библиотекар, да сумти и охка на една от главните пътеки на библиотеката. Размахваше листове хартия в ръка. Бе толкова зает да ругае, че не забеляза кога Каол застана на пътя му. Библиотекарят трябваше да наклони глава, за да види капитана, а след това се намръщи.

— Радвам се, че си тук — каза Сенсел и продължи напред. — Хигинс трябва да те е уведомил.

Каол нямаше идея за какво говори Сенсел.

— Имаш нужда от помощ?

— Помощ! — повтори Сенсел и размаха хартиите. — Диви животни търчат из библиотеката! Кой ги е пуснал? Може ли да има животно сред книгите? Настоявам да ми бъде платено!

Каол се досети, че Селена има нещо общо с това. Надяваше се с Лапичка да са излезли от библиотеката, преди Сенсел да стигне кабинета си.

— Какъв е повреденият свитък? Ще се постарая да го възстановят…

— Да го възстановят! — сопна се Сенсел. — Не могат да го възстановят!

— Защо, какво имаше на него…

— Писмо! От много близък приятел!

Каол сподави раздразнението си.

— Щом става дума за писмо, не мисля, че собственикът на животното може да го плати. Може би ще ви дарят няколко книги…

— Хвърли ги в тъмницата! Направиха библиотеката на цирк! Знаеш ли, че нощем има някакъв закачулен изрод, който рови из книгите? Сигурно той е пуснал отвратителния звяр в библиотеката! Намери ги и…

— Тъмниците са пълни — излъга Каол, — но ще проуча въпроса.

Докато Сенсел продължаваше с оплакванията си, Каол се запита дали не трябва просто да си излезе. Имаше обаче някои въпроси, затова, когато стигнаха балкона и той се увери, че Селена, Лапичка и Дориан са далеч, каза:

— Трябва да ви попитам нещо, сър.

Сенсел се наду от обръщението, а Каол се постара да изглежда не особено заинтересуван.

— Ако трябва да проверя погребалните песни от други кралства, откъде да започна?

Сенсел го погледна объркано, след което изтърси:

— Каква неприятна тема!

Каол сви рамене и погледна в тъмното.

— Един от хората ми е родом от Терасен. Скоро майка му почина. Бих искал да му изкажа съболезнования с една от техните песни.

— Затова ли ти плаща кралят? Да пееш тъжни песни на хората си?

Почти изсумтя от мисълта да пее на другите стражи, но сви рамене.

— Имаш ли книги по въпроса?

От вчера не можеше да спре да мисли за тази песен и всеки път, когато си спомнеше думите, го полазваха тръпки. А още по-зловещо бе това, което Селена му бе казала в онази нощ, когато всичко се бе променило.

„Винаги ще си ми враг.“

Тя криеше нещо. Тайна, която пазеше толкова дълбоко, че само ужасът и загубата можеха да я накарат да се изпусне така. Колкото повече научеше за нея, толкова по-голям шанс имаше да узнае каква е тайната.

— Хм — каза дребничкият библиотекар и тръгна надолу по главното стълбище. — Повечето песни не са записвани. На кого би му хрумнало да го прави?

— Ами схоларите в Терасен би трябвало да са записали някои от тях. Едно време Оринт имаше най-великата библиотека в света.

— Едно време — отвърна Сенсел и в думите му прозвуча тъга. — Но не мисля, че някой е записвал песните им за оплакване. Поне не и по начина, по който биха го направили тук.

— Ами другите езици? Моят страж от Терасен спомена песен, която чул на различен език. Така и не разбрал какъв.

Библиотекарят поглади бялата си брада.

— Друг език? Всички в Терасен говорят общия език. Никой не е говорил на друг от хиляда години.

Вече бяха приближили кабинета. След като пристигнеха, малкият хитрец вероятно щеше да се заключи и да не му отговаря, докато Каол не му доведе Лапичка за наказание. Капитанът реши да настоява:

— Значи в Терасен няма погребални песни на друг език?

— Не — отвърна той, но се поколеба, докато го казваше. — Чувал съм обаче, че някога в двора на Терасен, когато починел благородник, изричали съболезнованията си на езика на елфите…

Кръвта на Каол се смрази и той едва не се спъна. Някак успя да продължи да върви и попита:

— Но нима такива песни не биха били известни?

— Не, не — отвърна Сенсел, като почти не го слушаше. — Тези песни са свещени за благородниците. Само те ги учат и пеят. Това става тайно, а мъртвите се погребват на лунна светлина, така че никой да не чуе. Поне така твърдят слуховете. Признавам, че заради нездравото си любопитство преди десет години се надявах да ги чуя, но когато кланетата приключиха, всички благородници бяха избити.

Всички, освен…

„Винаги ще си ми враг.“

— Благодаря ти — отвърна Каол и бързо се отдалечи. Сенсел му извика нещо, но той не си направи труда да отговори.

От кой ли род беше? Родителите й не бяха просто убити. Те бяха част от благородниците, екзекутирани от краля.

Изколени.

Бе ги намерила в леглата им. След като ги бяха убили. А след това бе избягала, докато открие място, в което дъщеря на терасенски благородници ще е в безопасност — Асасинската крепост. Бе научила единствения занаят, който може да я опази. За да избегне смъртта, се бе превърнала в неин носител.

Независимо от това коя територия бяха владеели родителите й, ако Селена някога успееше да си върне титлата и ако някой ден Терасен се изправеше на крака…

Тогава тя щеше да се превърне във враг, способен да се опълчи на Адарлан.

И това я правеше най-голямата заплаха, която някога бе срещал.