Сара Дж. Маас
Среднощна корона (44)

43

Селена стоеше в центъра на игралната зала и гледаше към пианото, когато чу как Каол бързо излиза. Не бе свирила от седмици.

В началото бе само защото нямаше време — Арчър, гробницата и Каол окупираха всяка минута от деня й. След това Нехемия бе загинала. И оттогава досега не бе стъпвала в тази стая, не бе поглеждала музикалния инструмент, не бе искала да свири или да слуша музика никога повече.

Селена избута спомена за Каол от главата си, бавно повдигна капака на пианото и докосна клавишите от слонова кост. Не можа обаче да се накара да ги натисне, да ги принуди да издадат някакъв звук. Нехемия трябваше да е с нея, да й помогне с Баба Жълтонога и загадката, да й каже какво да прави с Каол, да се усмихне, докато Селена свири нещо твърде сложно за нея.

Нехемия си беше отишла. А светът… продължаваше напред без нея.

Когато Сам почина, Селена бе скрила спомена в сърцето си, редом до останалите мъртви, чиито имена пазеше в толкова дълбока тайна, че понякога ги забравяше. Но Нехемия… Нехемия не можеше да се побере там. Чувстваше се, сякаш сърцето й е прекалено пълно с мъртъвци, с животи, които са угаснали по-рано, отколкото е редно.

Не можеше да запечата Нехемия с тях, не и когато кървавото легло и последните обиди, изречени помежду им съпътстваха всяка нейна крачка, всяко нейно вдишване.

Затова Селена просто остана наведена над пианото, като прокарваше пръсти отново и отново по клавишите, без да си позволява да ги натиска.

И разреши на тишината да я погълне.

* * *

Час по-късно Селена бе на странното второ стълбище в края на забравения коридор с древни архиви. Часовник отекна някъде в библиотеката над нея. Образите на елфи и растения танцуваха по осветеното от пламъци стълбище, което се спускаше надолу и надолу, към незнайни дълбини. Бе намерила „Ходещите мъртъвци“ веднага — книгата бе изоставена на самотна маса между няколко други. Все едно я чакаше. За минути бе открила в нея заклинание, което й позволяваше да отключи всяка врата. Запамети го набързо и го използва няколко пъти на един заключен шкаф.

С върховно усилие на волята не бе изпищяла първия път, когато ключалката бе изщракала. Че и втория.

Нищо чудно, че Нехемия и семейството й пазеха силата си в тайна. И че кралят на Адарлан я търсеше.

Като се взираше надолу по стълбите, Селена докосна Дамарис и погледна към двата окичени с рубини кинжали, които висяха от колана й. Щеше да се справи. Нямаше от какво да се притеснява. Какво зло можеше да намери в библиотеката?

Със сигурност кралят имаше и по-добри места, в които да крие ужасните си дела. Най-много да намереше още намеци, че той има Ключове на Уирда и къде ги държи. В най-лошия случай… тя щеше да срещне закачуления, когото бе видяла онази нощ в библиотеката. Но блестящите очи, които бе зърнала от другата страна на вратата, принадлежаха на гризач. Нищо повече. А и ако бъркаше… какво толкова? Бе победила ридерака. Това не можеше да бъде по-лошо… нали?

Точно така. Селена пристъпи напред и спря на площадката.

Нищо. Не усети свръхестествен ужас или друго предупреждение, идващо от чужд свят. Съвсем нищо.

Направи още една крачка, а после още една, като сдържа дъха си, докато слизаше по стълбите. Вече бе толкова дълбоко, че не виждаше началото им. Можеше да се закълне, че изображенията на елфи по стената я следят и дори обръщат красивите си и диви лица подире й.

Единственият шум обаче бе от стъпките й и от пламъка на факлата. По гръбнака й пролазиха тръпки и тя спря, когато мракът на коридора изникна пред нея.

След миг бе при запечатаната врата. Не си позволи лукса да преосмисли плана си, когато извади въглена, нарисува два Знака на Уирда на вратата и прошепна съпътстващото ги заклинание. То сякаш изгори езика й, но когато го изрече, се чу тих глух звук и някакъв механизъм отвори вратата.

Прокле. Магията наистина бе проработила. Не искаше да мисли какво означава това и как е въздействала на желязото — на едничкия елемент, който се предполагаше, че е имунизиран срещу заклинанията. А в „Ходещите мъртъвци“ имаше още толкова много ужасяващи магии — за призоваване на демони и мъртъвци, за мъчения, които водеха до лудост и караха жертвата сама да поиска смъртта си…

Селена рязко отвори вратата и направи гримаса, когато тя изскърца по сивия каменен под. Студен и застоял въздух излезе от вътрешността на помещението и разроши косата й. Тя изтегли Дамарис.

След като провери два пъти, че няма как да се заключи отвътре, мина през прага. На светлината на факлата видя малко стълбище с десетина стъпала, което водеше към друг дълъг и тесен коридор. Прах и паяжини изпълваха всеки негов сантиметър, но не занемареният вид на мястото я накара да се спре.

Това направиха вратите, десетките железни врати, които опасваха коридора. Те бяха необозначени като вратата зад нея и не разкриваха нищо от това, което може би имаше вътре. В другия край на коридора блестеше още една голяма желязна врата.

Какво ли бе това място?

Тя слезе надолу по стълбите. Бе толкова тихо. Сякаш самият въздух бе затаил дъх.

Вдигна високо факлата с една ръка и, стиснала Дамарис с другата, приближи първата желязна врата. Тя нямаше брава, а по повърхността й имаше само една линия. Отсрещната врата имаше две. Номер І и номер ІІ. Нечетни от едната страна, четни от другата. Продължи напред, като запалваше факла след факла и разкъсваше паяжините. Колкото по-навътре в коридора навлизаше, толкова по-големи ставаха номерата по вратите.

„Дали това не е някаква тъмница?“

По пода обаче нямаше следи от кръв, останки от кости или оръжия. Дори не миришеше лошо — само бе прашно. И сухо. Опита да отвори една от вратите, но тя бе здраво заключена. Всичките бяха заключени. Нещо й подсказа, че е най-добре да си останат така.

Главата започна леко да я наболява.

Коридорът продължаваше още и още, докато Селена най-после не достигна желязната врата в другия му край. Вратите от двете й страни бяха с номера 99 и 98.

След тях бе последната, без номер. Селена постави факлата до себе си и се опита да я отвори. Бе по-лека от предишната, но също заключена.

За разлика от вратите в коридора обаче, тази като че ли я подканяше да бъде отворена. Сякаш се нуждаеше от това. Затова Селена отново изрече отключващото заклинание, като изрисува с тебешир Знаците по древния метал. Вратата се отвори, без дори да изскърца.

„Може би това са тъмниците на Гавин, от времената на Бранън…“

Това щеше да обясни изображенията на елфи в горното стълбище. Може би бе използвал древните тъмници, за да затвори демоните от армията на Ераван или отвратителните същества, които хората му бяха пленили…

Устата й пресъхна, когато мина през втората врата и запали факлите по пътя си. Светлината отново разкри малко стълбище, водещо надолу към коридор. Този обаче завиваше надясно и бе значително по-къс. В сенките нямаше нищо — само още и още заключени врати. И бе толкова, толкова тихо…

Продължи да върви, докато не стигна вратата в другия край на коридора. Този път имаше 66 килии, всичките заключени. Тя отвори последната със Знаците на Уирда и се озова в трети коридор, който също завиваше рязко надясно. Бе още по-къс. С трийсет и три килии.

Четвъртият отново зави надясно. Имаше двайсет и две килии. Главоболието й се усили, но вече бе твърде далеч от покоите си, а и бе стигнала чак до тук…

Селена спря пред четвъртата врата.

„Това е някаква спирала. Лабиринт, който те отвежда все по-навътре и по-навътре в себе си…“

Прехапа устни, но отключи вратата. Единайсет килии. Ускори крачка, докато не стигна пета крайна врата. Девет килии.

На шестата врата спря.

Докато гледаше този шести портал, я полазиха различни тръпки.

„Дали това не е центърът на спиралата?“

Когато тебеширът докосна желязната врата, за да изпише Знаците на Уирда, един глас в ума й й нареди да бяга. Тя искаше да му се подчини, но въпреки това отвори вратата.

Факлата й разкри коридор, потънал в руини. Част от стените бяха паднали, а дървените греди бяха станали на парчета. Паяжини изпълваха пространството, заедно с парцали по камъните и гредите, полюшвани от слаб вятър.

Смъртта бе идвала тук, и то неотдавна. Ако това място бе от времето на Гавин и Бранън, дрехите щяха да са станали на прах. Тя погледна трите килии, които опасваха краткия коридор. В края му имаше още една врата, която висеше от единствената си останала панта. Мрак изпълваше пространството отвъд нея.

Третата клетка обаче предизвика интереса й.

Желязната врата към нея бе разбита, а повърхността й бе изкривена. Отвътре.

Селена вдигна Дамарис, докато гледаше към отворената клетка. Който и да бе затворен в нея, бе успял да се измъкне. Светлината на факлата й не разкри нищо, освен купчини кости, някои от тях смлени до степен, че бяха неразпознаваеми.

Насочи вниманието си обратно към коридора. Нищо не помръдваше. Внимателно пристъпи в килията.

От стените висяха железни вериги, счупени на местата, където трябваше да са оковите. Черният камък бе белязан от бели резки, десетки дълги и грапави бразди в групи по четири.

Следи от нокти.

Обърна се към счупената каменна врата. По нея имаше безброй резки.

Кой можеше да остави с ноктите такива следи в желязо? Или в камък?

Тя потръпна и бързо излезе от клетката.

Погледна назад към пътя, по който бе дошла. Той сияеше от запалените факли. От другата страна бе тъмното открито пространство, което водеше напред.

„Ти си в центъра на спиралата. Виж дали няма отговори на въпросите ти. Нали така поиска Елена…“

Завъртя Дамарис няколко пъти. Само колкото да разкърши китката си, разбира се. Раздвижи и врата си и влезе в тъмницата.

Тук нямаше факли. Седмият портал разкри само кратък коридор и една отворена врата. Осма.

Стените и от двете страни бяха издраскани от нокти. Сърцето й заби яростно и притихна, щом пристъпи по-наблизо. От другата страна на портала имаше вито стълбище, което водеше нагоре, толкова нависоко, че тя не виждаше върха.

Но накъде?

Стълбището вонеше. Тя вдигна Дамарис и започна да се изкачва по стъпалата, като внимаваше да избягва падналите камъни, осеяли пода.

Продължи да се изкачва нагоре и нагоре, благодарна за тренировките си. Главоболието й се бе усилило, но когато стигна върха, забрави и за умората, и за болката.

Вдигна факла. Обграждаха я стените от блестящ обсидиан, високи, високи… Толкова високи, че не можеше да види тавана. Бе в основата на някаква кула. Зеленикави ивици блестяха по странния камък на светлината на факлата й. Бе виждала този материал и преди. Но къде…

„Върху пръстена на краля. И върху този на Перингтън. И върху този на Каин…“

Тя докосна камъка и усети как потръпва. Главата я заболя толкова силно, че тя едва не повърна. Окото на Елена заблестя в синьо, но бързо угасна, все едно светлината му потъна в камъка.

Олюля се към стълбите.

„Какво, в името на боговете, е това?“

Сякаш в отговор на въпроса й, кулата отекна от оглушителен звън, който я накара да отскочи назад. Той отекна отново и отново с металически писък.

Тя вдигна очи към мрака над нея.

— Знам къде съм — прошепна, а стените погълнаха думите й.

В часовниковата кула.