Сара Дж. Маас
Среднощна корона (55)

54

Когато срещата на Съвета свърши, Каол се постара да не гледа към баща си, който го бе наблюдавал внимателно, докато обявяваше плана си, или към Дориан, който видимо се чувстваше предаден по време на срещата. Опита се да се върне към казармите, но не бе изненадан, когато някой го хвана за рамото и го завъртя към себе си.

— Вендлин? — изръмжа Дориан.

Каол запази неутрално изражение на лицето си.

— Предвид факта, че може да отваря портали като този снощи, ми се струва необходимо да напусне замъка за известно време. Заради всички нас.

Дориан не биваше да узнава истината.

— Никога няма да ти прости, че я отпращаш така, и то за да унищожи цяла държава. И толкова публично, направи истински спектакъл. Да не си полудял?

— Не искам да ми прощава. Просто не желая да се тревожа, че ще я намеря сред орда извънземни уроди, понеже й е мъчно за приятелката й.

Мразеше се за всяка лъжа, която изрича, но Дориан се хвана, а очите му заблестяха от гняв. Това бе другата жертва. Ако Дориан го намразеше и не искаше да го вижда, щеше да му е много по-лесно да се върне в Аниел.

— Ако нещо й се случи във Вендлин — изръмжа принцът, като отказа да отстъпи, — ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си се родил.

Каол бе сигурен, че ако нещо й се случи, и сам ще съжалява до края на дните си. Но вместо това каза:

— Някой от нас трябва да порасне, Дориан.

След което се отдалечи.

Дориан не го последва.

* * *

Зората тъкмо бе настъпила, когато Селена пристигна на гроба на Нехемия. Последният от зимните снегове се бе стопил и бе разкрил света гол и тъмен, застинал в очакване на пролетта.

След няколко часа щеше да плава през океана.

Коленичи върху влажната земя и склони глава пред гроба. А след това изрече това, което бе искала да каже на Нехемия снощи. Думи, които нямаше да се променят, независимо каква бе истината за смъртта на принцесата.

— Искам да знаеш — прошепна тя на вятъра, на земята, на тялото под нея, — че беше права. Наистина съм страхливка. Бягах толкова дълго, че бях забравила какво е да се изправиш и да се биеш.

Тя се поклони по-ниско и опря чело в земята.

— Но ти обещавам — прошепна на пръстта, — обещавам ти, че ще го спра. Че няма да забравя, нито да простя това, което ти направиха. Обещавам ти, че ще освободя Ейлве. Че ще върна короната на баща ти.

Тя се изправи, извади кинжал от джоба си и поряза дланта си. Кръвта потече, рубиненочервена на фона на златната зора, и покапа от ръката й преди да стигне до пръстта.

— Кълна се — прошепна отново тя — в името си, в живота си, дори в смъртта си, че Ейлве отново ще бъде свободен.

Тя остави кръвта да напои земята и да пренесе думите й до отвъдния свят, в който Нехемия най-после бе в безопасност. Оттук нататък никоя друга клетва освен тази нямаше значение.

„Никога няма да простя, нито да забравя.“

Не знаеше как ще го направи, нито колко време ще й отнеме, но щеше да довърши това, което Нехемия бе започнала.

Часът бе ударил.