Лусинда Едмъндс
Бавен танц (89)

89.

След вълнуващата премиера и бляскавите отзиви, приветстващи Мади като нова звезда, Себастиан мина на следващия ден да я види на Карлайл Скуеър. Тя беше изтощена, но ликуваше.

Посрещна го на входната врата с дълга целувка, а той я притегли в обятията си и я прегърна.

— Влез. Чете ли отзивите?

Той я последва в кухнята.

— Да. Бяха хубави, нали? Всъщност имам новини. Тази сутрин отидох в офиса на „Ивнинг Стандарт“, за да потърся статията, която си намерила в колата на Кристофър. Открих кой е загадъчното „С“.

— Кой?

— Облечи си палтото. Имаме среща с него след час. Може би той ще хвърли известна светлина върху тази мистерия. Май е крайно време и двамата да научим истината.

Балетната школа към Кралския национален балет беше пуста заради великденските празници. Мади озадачена вървеше след Себастиан.

— Каза ми да се кача направо в кабинета му.

Тя го последва по познатите стълбища и спомените нахлуха в главата й. Но вече имаше Себастиан, както и новата си кариера, затова не изпита старата болка.

Той спря пред един кабинет и почука на вратата.

— Влезте — обади се познат глас отвътре.

— Но, Себастиан, това е кабинетът на Серж и…

— Да — усмихна се той. — Хайде.

Серж стана и Себастиан се ръкува с него.

— Благодаря, че ни приехте веднага.

— Няма защо. Здравей, Мади — каза Серж.

Мади не можа да скрие изненадата си.

— Здравейте. Значи вие сте загадъчното „С“?

— Нима? Седнете и ми обяснете за какво става дума.

Себастиан придърпа един стол за Мади, после също седна. Извади от джоба си фотокопие на статията във вестника и го подаде на Серж.

— Става дума за това. Кристофър, бащата на Мади, го е носел да ни го покаже, преди да умре. В него се споменава, че вие сте били в колата в деня на смъртта на нашите родители. Преди това нямахме никаква представа, че те са загинали в една и съща катастрофа. Предполагам, че баща ми е умрял в болницата малко по-късно. И двамата се питаме защо никой от живите ни родители не ни е казал за това. Бихте ли могли да ни обясните?

Серж прочете статията. Когато вдигна глава, лицето му беше много сериозно.

— Себастиан, наистина не мисля, че е моя работа…

— Серж, моля ви. Вие сте единственият, който може да ни каже. Вероятно е нещо много просто, но очевидно двамата с Мади трябва да го знаем.

Серж въздъхна дълбоко.

— Добре. Обаче ви предупреждавам, че няма да бъде приятно и за двама ви. Сигурен съм, че именно затова живите ви родители са пазили тайна от вас. И така, Мади, аз партнирах на майка ти по онова време, когато гастролирахме в Монако. Бяхме там три месеца. Двамата с нея бяхме много близки не само на сцената. Бързам да добавя, като приятели. Присъствах на сватбата на майка ти и баща ти и бях впечатлен от това колко много се обичаха. Затова никой не беше по-изненадан от мен, когато един ден по време на престоя ни в Монако Антония дойде в апартамента ми…

МОНАКО, август 1972

— Може ли да вляза?

Серж погледна нежното лице на Антония. Красивите й кафяви очи бяха зачервени от плач и тя беше смъртно бледа.

— Разбира се.

Той се отдръпна, за да й направи път да влезе, после я последва в дневната. Антония седна на ръба на дивана, а той седна до нея и хвана нежните й ръце.

— Какво, за бога, е станало, скъпа? — разтревожен я попита той.

— О… Серж!

Антония дръпна ръцете си и като скри лице в тях, започна да плаче. Серж я прегърна успокоително.

— Хайде, хайде, не може да е чак толкова лошо, нали?

Антония вдигна измъчените си очи към него.

— Да, може.

— Да не е починал някой, Ани?

Тя поклати глава и посегна към джоба си за кърпичка.

— Не.

— Моля те, кажи ми, преди да си представя всички възможни ужасии.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Извинявай. Истината е, че… се влюбих в друг мъж.

— Какво? Мислех, че двамата с Кристофър сте страшно щастливи.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— О, знам. Не е ли ужасно? Наистина сме, искам да кажа, бяхме, а после се случи това и… — тя изразително вдигна рамене — не можах да направя нищо.

— Кой е този мъж? Познавам ли го?

— Не, не мисля, макар че може да си го срещал на някое от нашите партита. Името му е Том Ланг. Композитор е. Когато бяхме на турне в Европа миналата година, той свиреше на пианото в оркестъра. Влюбихме се. Но това не е най-лошото. Познавам Том, откакто познавам Кристофър. Всъщност те бяха заедно още първия път, когато срещнах Крис. Бяха студенти в един и същи колеж. Бяха първи приятели. И все още са.

Антония го погледна.

— Разбирам — въздъхна Серж.

— Том беше кум на нашата сватба, а Крис на неговата, когато той се ожени за Магда. През последните седем години четиримата сме непрекъснато заедно. Когато заминахме на европейското турне миналата година и Том беше в оркестъра, изглеждаше съвсем естествено двамата да си правим компания. Знаеш как е на турне — нов град всяка седмица и… — тя направи гримаса. — Крис дори помоли Том да се грижи за мен.

— О, мила. Сигурна ли си, че това не е просто някакъв кратък флирт? Аз също съм имал краткотрайни връзки по време на турне и…

Антония решително поклати глава.

— Не. Иска ми се да беше така. През последната година сме прибягвали до всякакви лъжи и прикрития, за да се виждаме. Беше ужасно, Серж. В същото време четиримата продължаваме да се срещаме. Вечеряме заедно, преструваме се, че всичко е както преди. Мислех си, че може би идването в Монако ще ми помогне да се откъсна за малко както от Крис, така и от Том. Надявах се, че чувствата ми към Том ще изчезнат, като сме разделени. Но не стана така, а още по-лошо. Обичам го и той ме обича.

— Ами Крис? Чувствата ти към него изчезнаха ли напълно?

— Разбира се, че не. Аз все още го обичам. Но сега вече знам какво наистина означава любовта. Бях толкова млада, когато се омъжих за Крис, бях твърде млада.

— Това ще го съсипе. Никога не съм виждал по-влюбен човек от него.

— Знам. Не е нужно да ми го казваш. През изминалата година се измъчвах непрекъснато само като си помислех за това. Но не мога повече така. Реших да му пиша и да му кажа истината.

— Че го напускаш заедно с малката Мадлен, за да избягаш с най-добрия му приятел? — Серж поклати глава. — Ани, това е жестоко.

— Не мога да измисля друг начин. А не е ли по-жестоко да продължаваме да го мамим, да не говорим и за Магда?

— Би могла да му го кажеш лично — предложи Серж.

— Не, не мога. Знам, че съм страхливка, но да гледам лицето му, докато му го казвам — това направо ще ме довърши. Не — Антония поклати глава. — Реших да напиша писмо. Том ще каже на Магда и ще дойде при мен следващата седмица. Сезонът тук вече приключва, затова двамата смятаме да наемем кола и да изчезнем, докато нещата се успокоят.

— Ами малката Мадлен?

Очите на Антония се напълниха със сълзи.

— Не знам — прошепна тя. — Ако взема и Мади, ще съсипя Крис окончателно. Той я боготвори. Засега ще я оставя при баща й.

— Нали разбираш какво жертваш, ако постъпиш така, Ани? Да не говорим как ще подейства новината на Кристофър.

— Но не го ли наранявам повече, като живея в лъжа? Никога няма да изпитам към него онова, което изпитвам към Том. Досега не съм предприемала нищо, защото все се страхувах от това как ще го приеме Крис. Смятах, че трябва да остана до него, докато му потръгне в кариерата. Но не мога да чакам вечно.

Макар Серж да разбираше положението, в което беше изпаднала Антония, и да й съчувстваше, той не можеше да не се стресне от нейния егоизъм.

— Знам, че ме мислиш за коравосърдечна, но нямам друг избор. Не мога да живея без него.

СЛЕД СЕДМИЦА

Антония пристигна в гримьорната му след представлението.

— Серж. Ще ме откараш ли до летището в Ница утре, за да взема Том? Пристига със сутрешния полет от „Хийтроу“. Наела съм кола, но знаеш как мразя да шофирам. Моля те.

— Добре — неохотно се съгласи Серж.

По пътя за летището тя му каза, че е изпратила писмо на Кристофър. Докато го получи, двамата с Том ще са напуснали Монако. Не искаше той да знае къде отиват, защото сигурно щеше да ги последва.

Серж видя нетърпението в очите й, докато чакаха Том да мине през митническата проверка. Тя стисна ръката му силно и го погледна умолително в очите.

— Не ме мрази, Серж.

Той й се усмихна.

— Не, Ани, няма.

— Том!

Антония се втурна към него. Мъжът спря, разтвори ръце и я взе в обятията си. Двамата се прегръщаха, без да ги интересува задръстването, което причиняваха. Най-сетне тръгнаха прегърнати към Серж.

— Том, това е Серж, моят партньор. Беше така любезен да ме докара тук днес.

Том протегна ръка.

— Благодаря, Серж. Ани казва, че сте проявили истинско разбиране, за което съм ви много благодарен.

Серж забеляза умора в очите му.

Тръгнаха към паркинга, като Серж поизостана, за да не им пречи.

— Аз ще карам по обратния път — каза Том на Серж.

— Сигурен ли си, скъпи? Изглеждаш ужасно изморен.

— Добре съм, мила. Наистина.

Серж седна на задната седалка. Том включи двигателя и тръгна да излиза от района на летището. Ръката на Антония почиваше нежно върху коляното му.

— Как го прие Магда? — тихо попита тя.

— Не съвсем добре. Вчера прекарахме ужасен ден. Накрая отидох да спя в хотел.

Том се прозя. Вече излизаше от Ница и тръгваше по крайбрежния път.

— Много съм уморен. Не съм спал нормално през последните две седмици.

— Не съжаляваш, нали? — нервно стисна ръката му Антония.

— Разбира се, че не, скъпа. И двамата знаехме, че няма да е лесно. Радвам се, че ще бъдем далеч, когато Кристофър разбере. Бог знае какво ще направи. Обади ми се преди няколко дни да ми каже, че оркестрациите за „Лятна симфония“ са почти готови. Господи, почувствах се като долен негодник.

Серж затвори очи и задряма.

— Внимавай! Том!

Серж се събуди от вика на Антония. Почувства как колата поднесе, когато Том се опита да я овладее след острия завой. Изведнъж шосето пред тях изчезна и от двете им страни се синееше само небето.

— Не! Том!

Серж чу ужасения писък на Антония точно преди колата да се обърне и той да изгуби съзнание.

 

 

Серж остана в безсъзнание пет дни. Лекарите даваха малка надежда за неговото оцеляване. И двата му крака бяха доста натрошени, а имаше също и вътрешни увреждания. За тяхна изненада той дойде в съзнание.

След десет дни го преместиха от интензивното отделение.

Една сутрин на вратата на болничната му стая се почука.

— Влезте.

Посетителят отвори вратата и бавно се приближи към него.

— Здравей, Серж. Как си?

— Бил съм и по-добре. А ти как си?

Отчаянието беше изписано на лицето на Кристофър. Раменете му бяха отпуснати, не се беше бръснал дни наред, а очите му издаваха истерията, която той едва овладяваше.

— Аз… аз… Тя е мъртва. Ани е мъртва. Той я уби. Той я уби… — гласът му затихна и той се отпусна на един стол. — Не ме пускаха да те видя чак до днес. О, господи, Серж, тя страда ли? Болеше ли я? Кажи ми, кажи ми, че не е. Не бих могъл да го понеса.

Слабата фигура на Кристофър се разтърси от ридания.

Серж поклати глава.

— Не, всичко свърши много бързо — излъга той, а главата му кънтеше от писъците на Антония.

— Слава богу, слава богу. — Кристофър стисна рамото му. — Той се преструваше, че е най-добрият ми приятел, а после подмами жена ми, моята Ани. Той беше зъл, той я уби, той уби моята Ани.

— Къде е Том? Добре ли е?

Кристофър поклати глава.

— Не. Умря вчера следобед. Изобщо не дойде в съзнание.

— О, господи!

Сълзите започнаха да се стичат по лицето на Серж.

Когато Кристофър го погледна, Серж видя мъката и лудостта в очите му.

— Серж, аз не исках той да живее. Помоли ме да направя оркестрациите на неговата симфония, а през цялото време се е опитвал да открадне жена ми под носа ми. Знаеш, че Ани нямаше да избяга с него, ако беше оживяла. Не — той тръсна глава, — тя ме обичаше, обичаше ме…

После замлъкна и зарея празен поглед в пространството.

— Къде е Мади? — попита накрая Серж. — Върви си вкъщи при нея, Кристофър. Тя има нужда от теб.

Кристофър се обърна към него. За пръв път Серж забеляза някакъв лъч надежда в очите му.

Кристофър се втренчи в него, после се усмихна.

— Да, наистина.

Изправи се и тръгна към вратата, там спря и се обърна.

— Тя наистина ме обичаше, нали, Серж? Той я накара да напише онова писмо, нали? Тя не го обичаше.

Серж преглътна с усилие и бавно поклати глава.

— Не. Не го обичаше.

Кристофър кимна.

— Благодаря ти, Серж — тихо каза той и си тръгна.

Серж гледаше младата двойка пред себе си. Смущаваше се от бледото лице на Себастиан, което толкова приличаше на лицето на баща му. Погледна Мади, която стискаше ръката на Себастиан точно както Антония беше стискала ръката на Том преди толкова години.

Тримата седяха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

— Той никога не можа да го приеме — бавно каза Мади.

— Да приеме какво? — попита Себастиан.

— Че майка ми е направила онова, което Серж току-що ни разказа. През целия си живот ми разказваше колко красива е била майка ми и колко много са се обичали, докато през цялото време го е боляло, че тя така го е наранила.

Мади прехапа устни.

— Мисля, че това беше единственият начин да запази разсъдък след смъртта на Антония — каза Серж.

— През целия си живот съм се опитвала да се състезавам за чувствата му с една жена, чийто идеален образ е съществувал само в неговото въображение.

— А аз при жива майка останах без майка, но въпреки чувствата на Кристофър към баща ми той винаги се е отнасял с мен като със син — въздъхна Себастиан.

— Разбирал е, че ти си просто една невинна жертва, загубила своя родител също като Мади. Кристофър не искаше никой от вас двамата да страда.

Мади стана от стола си.

— Благодаря, че ни разказахте всичко, Серж. Сигурно и на вас не ви е било леко. След катастрофата сте се простили със своята кариера.

Серж сви рамене.

— И аз така мислех някога, но също като теб, Мади, открих, че има живот и извън балета. Щастлив съм да преподавам. В някои отношения намерих мястото си по-рано, отколкото щеше да стане иначе — погледна ги загрижено. — Ще се оправите ли?

— Да. Ще ни трябва известно време, за да го осъзнаем, но трябваше да знаем истината. Така ще можем да забравим миналото и да насочим поглед към бъдещето. Аз имам нея, тя има мен.

Себастиан прегърна Мади през рамо.

Мади кимна.

— Благодаря, Серж — каза Себастиан и без да сваля ръка от рамото на Мади, двамата си тръгнаха.

Вън Себастиан отведе разстроената Мади в най-близкото заведение. Седнаха в един ъгъл и поръчаха два джина с тоник.

— Бедният татко.

— Знаеш ли, точно преди да умре, майка ми ме помоли да кажа на Кристофър, че тя го разбира и че дългът е платен. Смяташ ли, че е имала предвид начина, по който баща ми е откраднал жената на Кристофър? Така че Кристофър му го е върнал, като е направил същото с неговата симфония?

— Възможно е. Сега разбираш защо татко не е имал особени скрупули да го направи. Баща ти му е отнел всичко, което е имал.

— Това обяснява и защо майка ми ме изостави и ме даде на леля ми. Непрекъснато съм й напомнял за болката, която баща ми й е причинил. Сега поне знаем всичко. И смятам, че е време да забравим миналото и да погледнем към бъдещето. Снощи изсвирих нещо от новата творба на баща ти. Беше четири сутринта и сигурно трябва да чуем и друго мнение, но смятам, че на места направо превъзхожда „Симфония за двама“.

Лицето на Мади грейна.

— Наистина ли?

— Убеден съм в това. Има вероятност пред таланта на Кристофър този на баща ми направо да бледнее. Но ще трябва да изчакаме и да видим дали съм прав. Концертът не е довършен, както забелязах. Питах се дали би имала нещо против…

— О, Себастиан, довърши го, моля те. Сигурна съм, че и татко би го искал. Това ще обедини отново семейство Ланг и семейство Винсънт след всичките тези години.

— Е, аз така или иначе се надявах това да стане съвсем скоро.

— Дай ми възможност да си избера рокля — усмихна се Мади.

Себастиан взе ръцете й в своите.

— Има още нещо, което искам да ти кажа, за да ми е чиста съвестта.

— И какво е то?

— Живея с Гай де Суза. Той ми е стар приятел от колежа. Чу пробния ти запис, защото го бях пуснал. Искам да ти благодаря, че направи от моята песен такъв хит. Ще те заведа на вечеря довечера, тъй като тази сутрин получих доста тлъст хонорар за нея.

— Значи ти си написал „Самотни нощи“?

— Признавам се за виновен.

— Мислех си, че има нещо познато в нея… Но отсега нататък — повече никакви тайни?

Себастиан я притегли към себе си и я целуна.

— Да, мила моя. Повече никакви тайни.