Лусинда Едмъндс
Бавен танц (76)

76.

Себастиан реши, че не може да се прибере при Мади, преди да се е успокоил малко. Вечерта беше топла и приятна, затова отиде в парка Кенсингтън Гардънс и се пошля замислено из него.

Не можеше да разбере защо Кристофър не се беше опитал да отрече вината си.

Себастиан се загледа в известната статуя на Питър Пан, символа на вечната младост и невинност — нещо, което човек смята, че никога няма да изгуби, а после животът само за миг му го отнема и го впуска в многобройните предизвикателства на зрялата възраст.

Дали да съди Кристофър? Дали да се бори за признаването на баща си, или да го остави да отмине в историята като още един безличен живот, прекъснат трагично рано?

Ами живите? Колко живота щеше да разбие по този начин? На Кристофър, на Ивет, на Мади… както и своя собствен. Едва ли щеше да има бъдеще с момичето, което обича, ако осъдеше баща му. Това щеше да постави Мади в непоносимо положение.

От друга страна, беше ли готов наистина да остави Кристофър да се измъкне след тази несправедливост?

Себастиан продължи да се разхожда. Искаше му се да имаше някого, с когото да разговаря, но уви. В отчаянието си той се върна към последния разговор с майка си. Изведнъж се сети за нещо и се закова на място. Тя го беше помолила да каже на Кристофър, че го разбира.

А имаше и компактдиска на „Симфония за двама“ в колекцията си.

Значеше ли това, че майка му знаеше какво беше направил Кристофър? И като казваше, че го разбира, тя му предлагаше душевно спокойствие, защото след нейната смърт тайната му щеше да остане запазена завинаги? Беше споменала нещо и за платен дълг.

— По дяволите! — измърмори Себастиан под нос.

Ако беше жива, щеше да му помогне да съчетае частите на пъзела. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че има много неща, които не знае и може би никога няма да научи. Разполагаше само с откъслечна информация, която водеше до едно заключение: майка му се опитваше да каже на Кристофър, че онова, което е извършил, е било правилно.

Това не го задоволяваше, но то бе всичко, което знаеше. Майка му очевидно искаше да уреди някакъв въпрос и Себастиан трябваше да приеме, че тя знаеше какъв е той.

Сега беше нужно да остави миналото и да се обърне към бъдещето. А то трябваше да включва Мади. Утре сутринта ще се обади на Кристофър и ще му каже, че е най-добре да забравят тази история.

Облекчен, че е взел решение, Себастиан се отправи към входа на парка и хвана такси до станцията Мерилбоун.

Във влака мислеше единствено за срещата си с Мади.

На малката гара почака доста време за такси, но когато най-сетне пристигна във вилата, почувства как го обзема вълнение при мисълта, че отново ще прегърне Мади.

Той отвори входната врата, остави сака си и се запъти към дневната.

На вратата й го посрещна измъченото и мокро от сълзи лице на Мади.

— Мади, какво има, скъпа?

— О, Себастиан, къде беше? — изплака тя и падна в прегръдките му.

— Извинявай, мила. Какво е станало?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Трябва веднага да отидем в Лондон.

— Защо?

— Защото, защото… о, Себастиан, татко е мъртъв.