Лусинда Едмъндс
Бавен танц (75)

75.

По време на полета за Лондон Себастиан се бореше със съвестта си. Не знаеше какво да прави, къде да иде или към кого да се обърне.

Първата му мисъл беше за Мади и тяхната връзка. Той най-добре от всички знаеше как Мади боготвореше баща си, как го беше подкрепяла и колко вярваше в таланта му. Тя беше болезнено горда от успеха му със „Симфония за двама“, когато той получаваше овациите, които тя винаги бе смятала, че заслужава.

Как да се прибере довечера и да каже на Мади, че има неопровержими доказателства, че Кристофър е откраднал композицията на баща му и я е представил за своя?

Себастиан разбра причината за онова странно чувство, че е чувал симфонията преди. Сигурно баща му е свирил откъси от нея, когато Себастиан е бил още дете.

Когато самолетът минаваше над Ламанша, Себастиан се запита дали не трябва да забрави всичко, дали то си струва болката, която щеше да причини.

Но несправедливостта и измамата в постъпката на Кристофър го разяждаха отвътре. Винаги беше смятал, че баща му и Кристофър са били най-близки приятели.

Докато стигнат до „Хийтроу“, той вече знаеше, че това е нещо, което не може да пренебрегне. Трябва поне да получи обяснение.

Може би нещо не бе разбрал както трябва.

Обади се на Мади от аерогарата и й каза, че ще се отбие някъде по работа и тогава ще се прибере. После позвъни на Кристофър, за да е сигурен, че е вкъщи, и взе такси за Карлайл Скуеър.

— Здравей, Гладис. Идвам при Кристофър — каза той на икономката, която отвори вратата.

Кристофър се появи зад Гладис.

— Влизай, влизай! — усмихна се той. — Тук цари малък хаос. Прибрахме се късно снощи от Франция и научихме, че Никол е родила момиченце месец преди очакваната дата. Ивет сега е в болницата при внучката си.

— О, честито — вяло каза Себастиан, неспособен да симулира ентусиазъм.

— Добре ли си, Себастиан? Изглеждаш нещо потиснат.

— Ъъъ, може ли да поговорим?

Кристофър погледна сериозното му лице и се намръщи.

— Разбира се. Да идем в кабинета.

И го поведе нататък.

В кабинета Себастиан постави сака си на един стол и дръпна ципа. Като вдигаше глава, забеляза, че Кристофър беше поставил в рамка сребърния диск, който беше получил за албума на „Симфония за двама“. Кристофър проследи погледа му.

— Глупаво, нали? Ивет настоя. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Себастиан крачеше неспокойно из стаята.

— За бога, кажи какво има! — Кристофър беше доловил напрежението му. — Мади добре ли е? Не съм имал възможност да й се обадя, откак се върнахме от Франция и…

— Мади е добре. Виж, Кристофър, майка ми умря в Италия миналата седмица и…

Кристофър се разтревожи.

— О, Себастиан, съжалявам. Двамата с Магда се разбирахме отлично. Ние четиримата, имам предвид родителите ти, аз и Ани, бяхме неразделни. Какво се случи?

— Рак. Не знаех, но тя очевидно го е имала от години.

— Нищо чудно, че си така разстроен. Наистина ли не искаш да пийнеш нещо?

— Не, благодаря. Всъщност смъртта на майка ми не е поводът да съм тук — бавно каза Себастиан.

Кристофър седна.

— Хайде, Себастиан, изплюй камъчето. Не може да е по-лошо от това, което вече ми каза.

— Опасявам се, че е — мрачно отвърна Себастиан. Пое си дълбоко въздух. Не знаеше откъде да започне. — Преди да умре, майка ми каза, че има някои неща на тавана, които мога да взема, ако желая. Вчера се качих там и… — той извади плика от сака си — намерих това.

Подаде го на Кристофър, който го отвори и извади голяма купчина ръкописи.

— Познаваш ли го, Кристофър? — Себастиан наблюдаваше отблизо реакцията му. — Ако ли не, предлагам да седнеш и да го изсвириш.

Кристофър разгледа първата страница, пребледня и се отпусна на стола.

— Изслушах плочата, за да съм сигурен. Идентична е. Няма смисъл да отричаш, защото намерих също и това писмо от теб до баща ми — Себастиан размаха писмото пред него. — Тук пишеш колко добра според теб е неговата „Лятна симфония“.

Кристофър го гледаше мълчаливо. После каза:

— Нямам намерение да се опитвам да отричам.

— Защо, Кристофър? За бога, защо? Как можа да направиш това на баща ми? Смятах, че двамата сте били много близки приятели.

— Бяхме — бавно каза Кристофър.

На Себастиан се стори, че Кристофър е остарял с десет години през последните пет минути.

— Как можа да обереш славата за нещо, което не е твое, а на баща ми?

Кристофър затвори очи и за миг Себастиан си помисли, че ще се разплаче.

— Моля те, кажи ми, че е грешка. Изтъкни някаква причина. За мен беше като баща през последните осемнайсет години, а сега откривам, че „Симфония за двама“ е творба на баща ми. Кристофър, кажи нещо!

Гласът на Себастиан трепереше от вълнение.

Кристофър го погледна безизразно.

— Мади знае ли за това? — тихо попита той.

— Не, сигурен съм, че съзнаваш, че това ще я съсипе. Реших да я пощадя, докато поне чуя истината от теб.

— Вече знаеш истината.

— Тогава поне се опитай да ми дадеш някакво обяснение!

Кристофър сякаш се канеше да отговори. Себастиан го видя да отваря уста и после рязко да я затваря и възбудено прокара ръка през косата си, докато крачеше из стаята.

— Какво да правя, Кристофър? Бих могъл да поискам да се възстанови името на баща ми като автор на симфонията и процентите от приходите, които си получил, да се прехвърлят на мен. Но ако го направя, тогава Мади… Господи! Защо трябваше да го разбера?

Кристофър погледна Себастиан и въздъхна.

— Трябва да направиш онова, което ти смяташ, че е нужно. Не моля нищо за себе си, а само за Мади. Моля те, имай предвид чувствата й, когато взимаш решение. А сега бих искал да си тръгнеш. Аз също имам нужда от време да помисля. — Той стана.

Себастиан кимна, взе ръкописа от масата и го върна в сака си.

— Направи ми една услуга. Не казвай нищо на Мади през следващите два дни. Дай ми възможност да реша дали да й кажа сам.

— Добре. Да дойда ли да те видя в петък? Можем да поговорим отново.

— Да.

Себастиан взе сака си и напусна стаята, без да каже нищо повече.

Кристофър седя на стола си дълго време. Мисълта, че Мади, да не говорим за Ивет и останалия свят, ще разбере, че е измамник и лъжец, беше направо непоносима.

Щеше да бъде опозорен.

Безхарактерен и глупав, жаден за малко слава и уважение, той беше продължил онова, което Ивет беше започнала. Независимо колко пъти си повтаряше, че жена му го беше поставила пред свършен факт, вече не можеше да убеди дори себе си. Знаеше, че можеше и трябваше да спре заблудата още преди всичко да бе започнало.

Време беше дъщеря му и Себастиан да узнаят истината. Може би ако им разкажеше за събитията, които бяха станали, когато и двамата бяха съвсем малки, щеше поне донякъде да обясни своята постъпка. Тези събития не го извиняваха изцяло, но се надяваше, че Мади и Себастиан щяха да намерят сили да му простят. Ако Себастиан все още иска да го съди и да направи всичко обществено достояние, така да бъде. Можеше единствено да им каже истината.

После трябваше да каже и на Ивет.

Кристофър реши, че трябва да иде да види Мади и Себастиан незабавно, преди да изгуби увереност. Първо се наложи да си събере мислите. Тъй като дълго време беше избягвал истината пред Мади и пред самия себе си, искаше да бъде сигурен, че всичко, което им казва, е точно.

Отиде до бюрото, извади хартия от чекмеджето, взе една писалка и започна да пише. По лицето му се стичаха сълзи, докато възстановяваше събития, които така упорито се беше опитвал да забрави, събития, които бяха предопределили бъдещето на дъщеря му и на самия него.

След час най-после беше свършил. Прочете писмото и видя, че то беше възможно най-близко до истината. Смачка листовете на топка, сложи ги на решетката в камината и драсна клечка кибрит. После постоя, докато пламъците ги превърнаха на пепел.

Кристофър погледна почти довършения концерт, върху който работеше през последните три месеца. Вярваше, че е много по-хубав от „Симфония за двама“ или „Лятна симфония“, както Том я беше нарекъл. Да, щеше да го вземе, за да го покаже на Мади и Себастиан. Може би така щеше поне донякъде да докаже, че наистина има талант, макар и да бе извършил измама по пътя към успеха.

После си спомни още нещо. Ако успееше да го намери, то щеше да бъде най-важното доказателство, че им казва истината. Върна се до шкафа си и започна да рови в кутията, в която бе открил „Лятна симфония“. Намери го, пожълтяло и измачкано, но четливо.

Той постави изрезката от вестник в плик и написа името на дъщеря си върху плика.

Погледна часовника си. Беше тъкмо времето, когато движението е най-натоварено, но ако тръгне сега, има шанс да пристигне във вилата скоро след Себастиан.

— Гладис, излизам — извика Кристофър към кухнята. — Кажи на Ивет, че ще й се обадя по-късно.

Той спря до вратата, вдигна „Ивнинг Стандарт“ от изтривалката и разсеяно го мушна под мишница. Добре, мистър Винсънт.

Кристофър отвори вратата на гаража и отключи хубавата спортна кола, която Ивет му беше подарила. Тя самата не шофираше, но обичаше да я карат със спуснат гюрук и косата й да се вее на вятъра. Кристофър остави вестника, партитурата и плика на седалката до себе си, мушна ключа и го завъртя. Нищо. Опита отново. Пак нищо.

— По дяволите! — удари той ръце във волана.

После излезе и вдигна капака да погледне двигателя. Множеството гумени и метални тръбички представляваха пълна загадка за него. На пода под двигателя имаше локва масло. Той взе справочника за колата от задната седалка и го прелисти. След като двайсет минути напразно се беше опитвал да открие причината за теча, излезе и заключи вратата на гаража.

Реши да вземе такси до Мерилбоун и после да се качи на влак. Трябваше да потърси някой да погледне колата възможно най-скоро, защото мразеше да използва обществения транспорт. Повървя малко и зави по Кинг Роуд с надеждата по-бързо да спре такси. В този час обаче всяко такси, което се зададеше, беше заето. Имаше задръстване. Кристофър реши, че ще спечели време, ако повърви пеша до Слоун Скуеър и оттам вземе метрото до Мерилбоун.

На половината път към станцията на метрото Кристофър спря и започна да псува. Беше се сетил, че е забравил партитурата и плика с изрезката от вестник на предната седалка в колата. Погледна часовника и реши да не се връща. И без това нямаше да стигне до вилата преди осем. Най-важното беше неговото обяснение. Можеше и по-късно да покаже доказателствата на Мади и Себастиан.

Когато стигна до метрото, Кристофър си взе билет и последва множеството през бариерата и надолу по стълбите. Излезе на перона и се сля с тълпата. Ако се съдеше по броя на хората върху тясната ивица бетон, влакът трябваше да пристигне всеки момент. Като чу шума от приближаващия влак, той си проби път да излезе най-отпред, защото не искаше да го бавят.

— Ей, приятел! Внимавай къде стъпваш.

Кристофър се извърна да се извини тъкмо когато влакът влизаше в станцията.

— Съжалявам, аз…

Чакащото множество се заблъска напред, той стъпи във въздуха и изгуби равновесие.

Машинистът ужасен видя как тълпата на перона се люшна напред и блъсна един висок мъж върху релсите тъкмо когато първият вагон стигна същото място.