Лусинда Едмъндс
Бавен танц (11)

11.

Сватбата на Кристофър и Ивет в гражданското отделение в Челси и приемът в „Савоя“ бяха подробно отразени от всички вестници. Ивет Делиз беше не само примабалерина в най-известната балетна компания във Великобритания, но и любимка на журналистите, отразяващи светската хроника. Тя присъстваше винаги на най-изисканите партита, балове и откриване на галерии, често след някое блестящо представление в операта. Съпругът й беше богат френски аристократ, имащ сериозни проблеми с алкохола. Беше се омъжила деветнайсетгодишна за него, докато все още беше в кордебалета, и се беше развела след четири години, когато Никол беше тригодишна. Ивет бе успяла да получи къщата в Челси плюс голяма издръжка и това, заедно с успеха й на сцената, я беше превърнало в богата жена.

На снимките във вестниците Ивет изглеждаше прекрасно в кремавата си рокля на Валентино и малката шапчица в същия цвят, а новият й съпруг беше зашеметяващ в елегантния си костюм. Никол и Мади се усмихваха щастливо от снимките в по-широк семеен кръг.

— Кой казва, че камерата никога не лъже? — измънка Мади и сложи вестника със снимките на дъното на кошницата, с която щеше да пренася Шехеразада.

Младоженците все още караха медения си месец на Сейшелските острови и Мади беше предпочела да остане в къщата в Хампстед, докато ги нямаше, за да прибира багаж вечер и през уикенда. Къщата беше продадена и новите собственици щяха да се настанят след около седмица. Кристофър беше инструктирал Мади да разпродаде всички мебели чрез обяви в местните вестници, тъй като в къщата в Челси нямаше място за тях. Ако останеше нещо, трябваше да бъде изпратено в Оксфам.

Преди час две от котенцата на Шехеразада бяха отнесени в една кутия от новата им собственица. Младата танцьорка се държеше нежно и внимателно с новите си питомци и Мади беше почти сигурна, че щеше да се отнася добре с тях. Въпреки това раздялата с тях беше засилила депресията й. Обидата и гневът през изминалия месец се трупаха вътре в нея, но тя не можеше да ги излее навън. Не бе справедливо. Това беше шансът на баща й да намери щастие и тя не можеше, не искаше да го проваля.

Кейт беше вдигнала небрежно рамене, когато Мади й беше казала за предстоящата сватба на баща си и преместването в Челси.

— Хм, ако моите родители решат да се местят на Карлайл Скуеър, ще бъда на седмото небе. Божичко, това ще те направи известна в обществото, Мади.

Мади напразно се беше опитвала да й обясни, че беше застрашена от намушкване с нож в леглото или бавно отравяне от страна на новата си сестра, но Кейт не разбираше проблема й.

— Добре тогава. Ти си на седемнайсет, през юни ставаш на осемнайсет. Кажи, че няма да отидеш с баща си, и си наеми апартамент.

Това успокояваше Мади в най-мрачните й моменти. Реши, че на всяка цена трябва да иде в Челси, поне отначало, иначе баща й щеше да се обиди ужасно. Но ако нещата станеха драстични, щеше да си намери нещо под наем. Откъде щеше да намери пари за това — нямаше никаква представа. Стипендията й стигаше само за пътните разноски и елементарни нужди. Баща й щеше да получи добри пари от къщата, но тя знаеше, че той вече беше взел предварителен заем, за да може да поеме част от разноските по приема и да плати за сватбеното пътешествие. Сега не беше удачно да го моли за пари.

Мади седна на леглото, единствената мебел, останала в стаята й, и избърса чело. Отново се почувства ужасно нещастна. Трябваше да излезе. Тя грабна палтото и ръкавиците си и напусна опустялата къща. Отправи се към Хампстед Хийт.

Нощта вече се спускаше, когато Мади намери една пейка и седна, без да обръща внимание на пияниците, насочили се към храстите, за да прекарат там нощта.

Замисли се за това как светът й изведнъж се беше преобърнал наопаки. Баща й — човекът, когото обожаваше и от когото зависеше — беше толкова влюбен и замаян, че едва намираше време да я погледне. Той непрекъснато имаше светски ангажименти с Ивет и Мади почти не го срещаше. Себастиан се беше отбивал два пъти, но се беше държал странно и резервирано. Кейт беше отдадена на стремежите си да стане следващата принцеса Даяна, а що се отнася до Саша… е, не биха разговаряли от онази ужасна нощ, когато я беше отблъснал.

Мади вдигна очи към нощното небе. Никога не се беше чувствала толкова сама, толкова необичана и нежелана. Поне занятията в школата я отвличаха донякъде от нещастния й живот. Но пък срещите със Саша и денонощното присъствие на Никол Делиз…

— Проклятие! — Мади удари ядосано с юмрук по пейката.

Налагаше се да бъде зряла и силна духом. Поне засега не можеше да промени нищо, така че трябваше да се постарае и да се моли нещата да се подредят от само себе си. Тя вървеше бавно през тревата към светлините на къщите, мушнала ръце в джобовете си. Току-що беше стигнала до края на парка, когато забеляза позната фигура да пресича бързо пред нея заедно с друг мъж.

— Саша! Саша! — извика Мади.

Изглежда не я чу, макар да беше само на двайсетина метра от нея.

В гърлото й заседна буца. Очевидно Саша беше решил да се прави, че не я забелязва. Докато се прибираше тъжно у дома, тя си мислеше унило, че това отхвърляне беше следващото, което можеше да добави в списъка си…

Мади оглеждаше за последен път всяка стая и си спомняше хубавите времена, преживени в нея. Чувстваше, че се сбогува с целия си досегашен живот.

Докато стоеше в оранжерията, усети нечия ръка на рамото си.

— Зная, миличка, зная. Но съм сигурен, че ще бъдем много щастливи в новия си дом.

Обърна се и се усмихна на баща си.

— Разбира се, че ще бъдем.

— Таксито е вън и ни чака.

Тя кимна. Беше задавена от потиснатите сълзи и не можеше да говори, а просто последва баща си навън, като не забрави да вземе кошницата с Шехеразада и мяукащите й котета. Качи се в таксито, без да поглежда назад. Чу само как Кристофър затръшна входната врата и я последва.

Таксито спря пред новия им дом на Карлайл Скуеър и докато двамата слязат от него, входната врата се отвори и Ивет се втурна да посрещне съпруга си.

— Скъпи! Липсваше ми — изгука тя в ухото му и го поведе към къщата, оставяйки Мади да плати на шофьора и да мъкне по стълбите тежката котешка кошница.

В коридора Мади остави уплашените животни на пода, защото самата тя не знаеше какво би трябвало да ги прави. Изведнъж Ивет се появи от гостната с ужасена физиономия.

— Какво е онова? — попита тя, като посочи трите животинки.

— О, това е Шехеразада, котката ми, и двете й котенца, Ивет.

— Но… но… — Кристофър се беше появил в коридора зад жена си. Ивет се обърна към него.

— Кристофър, ти не ми каза, че имате животни! Аз съм алергична към котки. Те не могат да останат тук. Ааа-пчи-хи — драматично кихна тя. — Моля те, отнеси ги оттук… Ааа-чи-хууу.

Кристофър стоеше слисан, докато новата му жена тичаше нагоре по стълбите и непрекъснато кихаше.

— Татко, моля те — кършеше умолително ръце Мади. — Какво ще правим? Не мога да се разделя с Шези.

— Виж, миличка, вината е моя. Просто не помислих за това. Дали твоята приятелка Кейт не би взела Шези и децата й за известно време, докато се уредят нещата?

— Не, татко, няма да иска. Във всеки случай Шези е моя и аз няма да се разделя с нея.

Потискан, седмици наред, гневът на Мади се беше отприщил и тя крещеше с всичка сила.

— Успокой се, Мади, моля те. Ивет е алергична към котки и те явно не могат да останат тук — това е толкова просто.

— Не, татко! Не е толкова просто. Защо винаги нейните чувства да имат повече значение? — сълзи се стичаха по лицето й. — Знаеш как обичам Шези. Ако тя няма да стои тук, аз се махам и край!

Кристофър прокара ръка през косата си.

— Виж, Мади, току-що пристигаме тук и моментът едва ли е подходящ за такива сцени. Може би има някоя барака отзад в градината, където Шези и нейните…

— Барака? Барака! За бога, татко, през нощта навън е страхотен мраз. Смятах, че и ти обичаш Шези като мен. Но изглежда си забравил всички ни, откак ТЯ влезе в живота ти. — Мади предизвикателно избърса сълзите си и си издуха носа. После взе кошницата.

— Щом Шези трябва да си върви, тогава и аз си отивам!

Запъти се към входната врата, отвори я с трясък и хукна надолу по стълбите.

— Мади! Мади! Чакай!

Кристофър изтича към отворената врата, но видя само как дъщеря му тичаше надолу по улицата с кошницата в ръка.

— Ще се върне, скъпи, не се тревожи — две нежни ръце разтриваха раменете му и отнемаха напрежението му. — Просто малка проява на ревност. Досега Мадлен те е имала изцяло за себе си. Трудно й е да те дели с някого. Хайде, ела да пием по един чай.

— Наистина трябва да я последвам — въздъхна Кристофър. — Ами ако не се върне?

— Разбира се, че ще се върне — успокои го Ивет. — Няма къде другаде да отиде. Ще се успокои, ще видиш.

Той кимна с неохота и последва съпругата си.

 

 

Мади бутна една от портите от ковано желязо в центъра на площада и с облекчение откри, че не беше заключена. Трябваше да поседне някъде и да се съвземе. Малката зелена площ все още беше покрита със сутрешна слана, а цветните лехи бяха лишени от цвят. По лицето й все още се стичаха сълзите на гняв, обида и разочарование. Тя седна на една влажна пейка и си пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Честно да ти кажа, Шези, за момиче, което се гордее с това, че никога не плаче, май е доста странно да го прави почти непрекъснато през последните седмици — подсмърчаше тя.

Шези я погледна съчувствено и протегна лапа. Това породи нов изблик на сълзи.

— Никога няма да те изоставя, никога. Ще намерим къде да живеем. Няма да те напусна, мила, обещавам.

Но докато стоеше там, февруарският студ започна да я пронизва и тя започна да се пита какво да прави. Можеше да иде при Кейт, както беше предложил баща й, но колкото и да я харесваше майката на Кейт, едва ли щеше да приеме едно бездомно момиче заедно с три бездомни котки.

Себастиан? Апартаментът на леля му не беше достатъчно голям да се завъртиш, така че това отпадаше.

Колкото повече седеше и мислеше, толкова по-потисната се чувстваше. Изглежда, нямаше никаква алтернатива, освен да измръзне до смърт тук заедно с котките.

— Това ще накара татко да съжалява — бунтарски измънка тя.

От мисълта да изпълзи обратно в онази къща и да се раздели с любимите си котки направо й се повръщаше. Но щом започна да не усеща ръцете си и видя, че козината на Шези е настръхнала от студ, разбра, че Ивет беше спечелила.

— О, ето ви!

Някакъв глас я сепна от унеса. Обърна се и видя Гладис, икономката на Ивет, да й се усмихва съчувствено.

— Чух разправията за твоите котки.

Мади сви рамене.

— Да, няма да се върна, ако не мога да го направя с Шези и децата й.

— Ами… аз току-що се отбих в съседната къща да видя една приятелка и мисля, че успях да им намеря дом, поне временно.

— И коя е тази приятелка?

Мади знаеше, че звучи като кисело дете, но не можа да се сдържи.

— Икономка на едно арабско семейство. Живеят ей там — Гладис посочи голямата бяла къща до тази на Ивет. — Тя обича животни, а къщата е толкова голяма, че твоите котки могат да живеят на долния етаж при прислугата доста щастливо. Отзад има и голяма градина.

— Собствениците няма ли да имат нищо против?

— Има само един младеж, който живее тук в момента, но рядко се осмелява да слезе долу. Не е идеално, но е най-доброто, което мога да осигуря засега. Бриджит, приятелката ми, казва, че можеш да ги посещаваш, когато поискаш. Хайде, ела, наистина смятам, че трябва да пийнеш нещо топло, а и котетата изглеждат доста гладни и май не им е съвсем удобно в тази кошница.

Точно тази забележка накара Мади да се реши да приеме.

— Добре — съгласи се тя и добави, без каквато и да било благодарност: — Но ако не харесам мястото, котките няма да останат там.

Гладис кимна.

— Разбира се.

Мади я последва до къщата, съседна на тази на Ивет. Гладис почука на вратата на приземния етаж. Отвори й висока жена на средна възраст.

— Здравей, Бриджит. Това е Мади с нейните бедни, бездомни писанки.

Бриджит ги посрещна с усмивка.

— Влизайте, влизайте.

Мади последва двете жени по коридора. Влязоха в голяма, скъпо обзаведена кухня.

— Оставете кошницата ей там и нека да видим малките дребосъчета — каза Бриджит, като сочеше голяма дървена маса от бор в средата на стаята.

Мади тъкмо понечи да ги извади, когато един не много висок, тъмнокос младеж влезе в кухнята.

— Бриджит, звънях няколко пъти, но ти не отговаряш, така че… — той спря, щом зърна Мади, а после и кошницата на масата. — Коя е тя? — властно запита той.

Мади видя, че Бриджит се изчерви.

— Ами, сър, работата е в това, че…

— Какво има тук? — насочи се с подозрение към кошницата.

Мади я взе, сякаш да я запази от него.

— Това са моите котки и ние тъкмо си тръгвахме.

Лицето на младежа омекна.

— Аз обичам котки. Може ли да ги видя?

Мади кимна неохотно и като остави отново кошницата на пода, откопча каишката. Младият мъж надникна в нея.

— Ела, не се бой, няма да те нараня — нежно заговори той и подкани схваналата се Шехеразада да излезе от кошницата. — Ама че си красива! Как се казва?

— Шехеразада.

За нейно учудване Шези започна да мърка. Вниманието на младежа тогава беше привлечено от другите две муцунки, които надничаха нервно от кошницата.

— Децата й, предполагам? — попита той Мади.

— Да.

— А може ли да попитам какво точно правите в моята кухня?

— Ами, разбирате ли… аз току-що се нанасям в съседната къща при моята мащеха и…

— За този разказ очевидно ще е нужно повече време — каза той и остави Шехеразада на масата, а вдигна другите две котенца. — Бриджит, приготви ни чай и нещо за хапване и го донеси в дневната, моля. О, и намери храна за тези трите. Май добре ще им дойде — той върна котетата в кошницата и се обърна към Мади. — Оттук, моля.

Мади погледна към Гладис, която се въртеше край входната врата, кимна й и след това й даде знак, че си тръгва.

Най-малкото, което можеше да направи, беше да изясни ситуацията, затова Мади последва младежа. Излязоха от кухнята и тръгнаха по коридор, пред който просторното фоайе на Ивет изглеждаше претъпкано. Няколко големи и на вид скъпи картини висяха по стените.

— Извинете ме заради този музей. Елате горе в моята дневна — каза младежът.

Мади го последва по изящното стълбище и по коридора, където масите скърцаха под тежестта на още по-скъпи съкровища.

— Седнете до огъня да се сгреете. Изглеждате премръзнала.

Младият мъж затвори вратата, а Мади се захласна по разкоша в стаята. Големите прозорци бяха покрити със златисти завеси, които се съчетаваха с дамаската на диваните. В пищно украсената камина гореше силен огън, а тежки китайски лампиони хвърляха допълнителна мека светлина в различни пастелни нюанси.

— И така — младежът се настани срещу нея, — първо нека се представя. Казвам се Хасан Калил. А вие?

— Мадлен Винсънт, но всички ми казват Мади.

Тя протегна премръзналите си ръце към огъня.

— Казахте, че току-що сте се преместили в съседната къща?

— Да, но… о, това е ужасно дълга история.

— Добре. Аз обичам историите. А след като сте нарекли котката си на арабската принцеса, която трябвало да разказва по една история всяка нощ, за да остане жива, сигурно сте отлична разказвачка.

— Ами, баща ми се ожени отново и днес ние — имам предвид котките, баща ми и аз — се местим при новата му съпруга. За нещастие…

В този момент Бриджит пристигна, бутайки количката с чай, сандвичи и сладкиши.

— Ние ще се обслужим — каза й Хасан.

— Добре ли са котките ми? — попита Мади.

Бриджит се усмихна.

— Чувстват се чудесно. Благодаря, сър.

Тя кимна и напусна стаята.

— А сега да се подкрепим. Вие говорете, а аз ще сервирам.

— Както вече казах, ние се местим при новата съпруга на баща ми, но тя неочаквано заяви, че е алергична към котки и че Шези и децата й трябва да се махнат. Опасявам се, че напуснах доста бурно.

— Съвсем правилно. И аз бих постъпил така. Ето, пийнете това.

Хасан постави пред нея една изящна чаша с чай и чиния горещи кифли в масло.

— Ммм, това е чудесно — Мади отхапа от една кифличка и отпи от чая. Пръстите й бяха доста премръзнали и се опасяваше да не разлее чая върху дебелия персийски килим. — Наистина е много мило от ваша страна, че ме поканихте. С родителите си ли живеете тук? — предпазливо попита тя.

— Не, къщата е моя, макар майка ми да я обзаведе за мене. Живея сам, като изключим персонала, естествено.

— Естествено — измънка Мади.

— Та вие казвахте, че сте напуснали новия си дом? Как тогава се озовахте в кухнята ми?

— Гладис, икономката на мащехата ми, ме последвала. Каза ми, че познавала човек, който би се съгласил да се грижи за котките за известно време.

— Предполагам, че този човек е била Бриджит?

— Да, но моля ви, не я винете. Тя просто беше много любезна. Ще трябва да помисля къде другаде мога да ги оставя.

— Не е нужно. Могат да останат тук.

— Не, искам да кажа, че не ме познавате, пък и те не са много възпитани. Могат да повредят мебелите ви.

Хасан беше категоричен.

— Няма значение. Какво толкова ще им стане от няколко драскотини? Сутеренът и градината са достатъчно големи, а и Бриджит добре ще се грижи за тях, обещавам ви.

От тона на Хасан личеше, че не е свикнал да му се отказва.

— Добре, ако сте сигурен, че няма да пречат… Само за известно време, докато намеря нещо друго — с благодарност прие Мади. — Няма да имате нищо против да ги посещавам, нали?

— Ни най-малко. Това е една от причините за моето предложение — за да имам удоволствието да се радвам отново на приятната ви компания.

Мади се изчерви и се загледа в огъня.

— С какво… се занимавате? — попита тя.

— Следвам право в Лондонския университет. Имам още малко повече от година до дипломирането си. Както и да е, стига за мен. Вие с какво се занимавате?

— И аз съм студентка. В балетната школа към Кралския национален балет.

— Майка ми обожава балета. Когато е в Лондон, винаги гледа някое представление в операта. Любимата й балерина е Ивет Делиз. Гледа я в „Лебедово езеро“ миналата година и каза, че това е най-добрата Одета/Одилия, която е виждала.

— Но Ивет Делиз не обича котки, Хасан. Точно тя е моята нова мащеха.

— Искате да кажете, че Ивет Делиз живее в съседната къща? Е, майка ми ще бъде поразена, като й кажа.

— Ами, да… — Мади въздъхна и смени темата. — Къде живеят родителите ви?

— Майка ми прекарва повече от времето си във вилата ни в Антиб, а баща ми е отседнал в Джеда.

Стори й се много странно, че едно семейство не обитава една и съща къща.

— Родителите ви са още женени, така ли?

— Разбира се. При нашите обичаи разводът е изключително рядко явление, а и моите родители са напълно щастливи така.

— Разбирам — погледна часовника си. — Е, май е време да се връщам и да приема последствията от постъпката си. Надявам се разбирате, че ще се притеснявам през цялата вечер дали не съм оставила моите бебчета при някакъв маниак, който отвлича котки? — усмихна се тя, но беше почти сериозна.

— Е, защо не наминете утре вечер да се уверите, че са още живи? Сутринта ще бъда в университета, но след пет часа съм си у дома.

Мади се изправи.

— Наистина е много мило от ваша страна.

Хасан я, изпрати до входната врата.

— Довиждане, Хасан, и още веднъж благодаря. До утре.

Докато затваряше вратата, Хасан неочаквано бе обзет от чувството, че Мадлен Винсънт ще играе важна роля в живота му.