Лусинда Едмъндс
Бавен танц (57)

57.

Кристофър се настани в удобния си кабинет и изсвири няколко акорда на новото пиано, което Ивет току-що му беше подарила за рождения ден. Той плъзна пръсти по клавишите. Харесваше му този чудесно акордиран инструмент.

Въпреки всичко нямаше настроение. Не разбираше защо, макар хората да казваха, четирийсетте години са като вододел — време за размисли както върху миналото, така и върху настоящето.

Съвсем скоро беше навършил четирийсет и три, а чувстваше, че е постигнал съвсем малко за това време. Когато беше по-млад, имаше толкова надежди и мечти. Искаше да напише голям концерт или музика за балет. Не беше се сбъднало нито едното, нито другото. Най-доброто, което му се беше случило, бе, че свири в добър оркестър. Най-лошото — че бе издържан от съпруга, която беше използвала връзките си, за да му намери работа.

Несъмнено беше щастлив с Ивет, както беше и с Антония, докато… Кристофър се изправи и разтърси глава. Не искаше да мисли за това. Тези чувства бяха погребани нейде дълбоко в него и не искаше да ги възкресява.

Загледа се през прозореца с мушнати в джобовете ръце. Не трябваше да се оплаква. Имаше красива жена, която обожава, прекрасен дом и — след дълги години на трудности — никакви финансови грижи.

Но нямаше нищо, което да е негово, изцяло и съвсем негово, нищо, което той самият да е създал и за което да има заслуга. Макар приятелите на Ивет да бяха повече от мили с него, щеше му се да има и тяхното уважение.

Наистина беше талантлив, когато бе по-млад. Питаше се дали все още има някакъв талант.

Мислите му се върнаха към онези години в музикалния колеж, когато Том, бащата на Себастиан, смяташе, че светът е създаден за тяхно развлечение.

Ръцете на Кристофър докоснаха клавишите на пианото и той изсвири началните тактове на една мелодия, която си спомняше много добре. Все още имаше партитурата, пъхната някъде. Изведнъж изпита неочаквано желание да я чуе. Отвори един шкаф, пълен с касети, и започна да търси сред тях. Тъкмо когато беше започнал да се отказва, намери онова, което търсеше, в голям кожен плик.

Кристофър извади пожълтелите листове хартия. Един от тях падна на пода. Той вдигна писмото и занемя, като го зачете. Спомените нахлуха в съзнанието му и той мушна писмото обратно в плика. Не искаше да го гледа повече. Запрелиства нотните листове. После постави първите страници на стенда и засвири. След около час спря и остана втренчен в пространството.

— Скъпи, това беше направо прекрасно! Скоро ли си го написал?

Кристофър подскочи и се обърна. Ивет стоеше на вратата. Той поклати глава.

— Не. Беше нещо отпреди години, което намерих в шкафа.

— Стоя от половин час тук като в захлас. От тази музика ми се дотанцува.

— Благодаря, мила, но…

— Има ли още от нея?

— Да. Това е цяла симфония.

Ивет тръгна към него, като непрекъснато жестикулираше изразително.

— Тогава трябва да ми позволиш да чуя останалото. Ако и то е толкова добро, колкото това, което току-що чух, трябва да направим нещо с него.

Той въздъхна.

— Ивет, много съм поласкан, но…

— Никакво „но“! Винаги се подценяваш, но този път няма да стане. Изсвири ми останалото, моля те, скъпи.

Кристофър знаеше, че това беше моментът, в който трябваше да каже истината на жена си, но от възхищението в очите й, което забелязваше толкова рядко, му стана така приятно, че не го направи. В края на краищата нима вреди на някого?

— Добре — неохотно се съгласи той.

Ивет седна на един стол и затвори очи.

— Готова съм.

Той започна да свири.

Седмица по-късно Ивет се втурна в кабинета на Кристофър и го прегърна.

— Скъпи! Любими! Имам чудесни новини!

Той не можа да не се засмее на детския й ентусиазъм.

— Мила, успокой се и ми кажи.

— Закълни се, че няма да ми се сърдиш.

— Зависи какво си направила.

— Първо трябва да се закълнеш. Във всеки случай направих го за теб.

— Хайде, Ивет, кажи ми.

— Ами нали знаеш, че бях впечатлена силно от онази музика, която ми изсвири миналата седмица?

— Да.

— Знаех си, че няма да предприемеш нищо, затова я взех на репетициите в понеделник. Накрая помолих Антон да остане и да послуша пианиста, който изпълни твоята симфония. Не казах кой е композиторът, затова не си мисли, че са ти направили някаква услуга, скъпи.

Сърцето на Кристофър се сви и той се отпусна и седна. Ивет продължи, без да забележи неговата реакция.

— След като послуша десет минути, Антон се заразхожда из стаята, после се върна и накара пианиста да посвири още малко. Попита ме дали не може да вземе нотите за няколко дни. Казах му, че може да вземе фотокопие. Той отново ме попита кой е композиторът, но аз пак не казах нищо. Днес следобед Антон каза, че е чул цялата симфония от край до край и я иска за новия си балет! О, скъпи! Не е ли прекрасно! Само си помисли за всичките онези години, през които не си направил нищо с нея, а сега твоята композиция ще има премиера в Кралската опера.

— Ивет, каза ли на Антон, че е моя творба? — тихо попита Кристофър.

— Да. Не можех повече да го държа в тайна. Нямаш нищо против, нали, скъпи?

Кристофър се почеса смутено по главата.

— Не, аз… виж, Ивет, истината е, че аз…

— Ти си талантлив композитор, който е твърде скромен и сам си вреди с тази скромност. Време е да спреш да криеш истинската си стойност — тя го прегърна и го целуна нежно по главата. — Сега ще покажем на всички онези, които се чудеха защо съм се омъжила за теб. Толкова се гордея с теб. Довечера те извеждам на вечеря, за да празнуваме. Някакви предпочитания?

Кристофър уморено поклати глава.

— Ти избирай.

— Ще ида да се обадя по телефона — Ивет се отправи към вратата.

— Скъпа?

Тя спря на прага.

— Да?

Кристофър видя щастието и гордостта в очите й. Колкото и да се опитваше, не можеше да намери точните думи.

— О, нищо. Просто исках да ти благодаря.

Тя му изпрати въздушна целувка и излезе.

Кристофър въздъхна тежко и се хвана за главата. Беше изпуснал възможността да каже истината веднъж завинаги.

Но той ужасно се нуждаеше от всичко това. В края на краищата нима не му бяха длъжници? Пък и имаше малка вероятност някой да разбере.

Кристофър знаеше, че току-що се е оплел в мрежата на измамата.