Лусинда Едмъндс
Бавен танц (43)

43.

Мади беше обгърната като в тъмен пашкул от мрак, нарушаван единствено от потъването и изплуването от някакъв странен сън. Този сън сякаш продължаваше вечно, затова накрая тя реши, че трябва да се измъкне от него. Бавно отвори натежалите си клепачи. Чувстваше се ужасно, ужасно уморена.

Кристофър видя, че очите й се отварят, и сграбчи ръката й.

— Мади, здравей, миличка.

Не разбираше защо баща й седеше до леглото й.

— Какво правиш тук? — попита го тя и се опита да седне, но откри, че краката не я слушат.

— Не се опитвай да се движиш, скъпа. От лекарствата си доста замаяна.

Кристофър забеляза как паниката се изписа на лицето й.

— Какви лекарства? Къде съм? Сънувах онзи ужасен сън, че танцувам Одета по време на сцената с езерото и… — Мади погледна измъченото лице на баща си, после вдигна ръка и се почеса по носа. Някаква пластмасова тръбичка влизаше в китката й. Главата й леко се проясни и очите й се напълниха със сълзи. — О, божичко — прошепна тя. — Това се случи наистина, нали? В болница ли съм?

Кристофър кимна.

— Откога съм тук.

— От два дни.

— Тогава… — Мади се опита да мисли ясно, — тогава съм пропуснала премиерата. О, татко, пропуснала съм премиерата.

Кристофър взе книжни носни салфетки от нощното шкафче до леглото и изтри сълзите на дъщеря си.

— Ще има много други, ти не се притеснявай за това.

— Тя ли… искам да кажа, Никол ли танцува Одета/Одилия?

Кристофър кимна.

— Да.

Мади прехапа устни.

— Кога мога да се махна оттук?

— Е, хайде да караме едно по едно. За начало, ти вече се събуди. Падна доста зле.

— Да, помня. Въпреки всичко, мразя болниците — потръпна Мади.

— Моля те, скъпа, стой мирно.

Той гледаше как на лицето на дъщеря му се изписа смущение, после страх. Тя отново се опита да помръдне.

— Татко — каза тя с тъничко изплашено гласче, — не усещам краката си.