Лусинда Едмъндс
Бавен танц (50)

50.

Монкс Ризбъроу беше китно селце в Бъкингамското графство, само на седем мили от Стоук Мандевил. Вилата беше уединена, построена сред нива, голяма около два декара. Изгледът към околностите беше прекрасен. На долния етаж имаше уютна дневна с огромна камина и таван с много греди, кабинет, в който сега се намираше пианото, баня с душ и тоалетна, както и спалня, където щеше да спи Мади. Горе имаше още две стаи и баня.

— Е, как ти се струва, любима? — Себастиан беше сложил кошницата на Шехеразада върху коленете на Мади, докато буташе количката й към входната врата.

— Много е хубаво — равнодушно отвърна тя.

— Много хубаво? Боже мой, аз местя рая и земята, за да намеря за теб и проклетата ти котка удобно местенце в провинцията, близо до болницата, а ти казваш само едно „Много е хубаво“ — Себастиан се усмихна на Мади, докато отваряше вратата. Беше си обещал, че колкото и затворена и негативно настроена да продължава да бъде, той няма да избухва. — Ето ни, пристигнахме — той вкара количката й в дневната. — Би ли искала да видиш стаята си?

Мади сви рамене.

— Нямам нищо против.

Себастиан си помисли, че ако тя го каже още веднъж, ще я удуши. Но използвайки неподозираните си резерви от търпение, той рече:

— Е, добре, все пак ще ти я покажа.

Тя огледа хубавата, по женски подредена стая и не каза нищо.

— Все пак е малко по-добре, отколкото в отвратителната болнична стая. Оставям те тук, докато взема куфарите и провизиите от колата. Купил съм много консерви, за да не би да ни затрупат преспи и да останем откъснати от света.

— Себастиан, не ставай смешен. Сега е юни.

— Да, но мотото на всеки добър скаут е да бъде готов за всичко. Връщам се след минутка — и излезе, като й намигна.

— Би ли искала най-сетне да излезеш? — прошепна Мади на пухкавото личице, което я гледаше от кошницата върху коленете й. Котката пристъпи предпазливо върху скута й. Мади остави кошницата на пода, прегърна я и продължи:

— Съжалявам, че отново трябваше да те оставя, мила, но вече се върнах — котката замърка в ръцете й и очите на Мади се напълниха със сълзи, но щом чу стъпките на Себастиан, тя побърза да ги изтрие.

 

 

Себастиан беше предупреден от лекаря да не очаква бързо подобрение в душевното състояние на Мади. Беше казал, че ще й е нужно време да свикне с шока да гледа към бъдещето, знаейки, че няма да може да танцува отново.

— Това е като смъртта на близък роднина — беше казал лекарят. — Мади толкова е свикнала да има само един фокус в живота си, че сега, когато й е отнет така рязко, нервната й система не може да понесе шока. Тя все още си мисли, че животът няма какво да й предложи. Но ще настъпи подобрение.

След десет дни Себастиан започна да се пита дали не се беше нагърбил с непосилна задача. Сякаш жизненото момиче, което познаваше, беше заменено с някаква непозната, чиято прилика със старата Мади беше само физическа.

След като й помогнеше да стане от леглото сутрин, той я водеше в банята да се измие и облече. После тя оставаше там, където я оставеше, втренчена в пространството, докато дойде време за физиотерапията й. Себастиан се напрягаше да измисля начини да я ангажира — купуваше й книги, вземаше видеокасети, предлагаше разходки или обяд в някоя провинциална кръчма, но тя само свиваше рамене и казваше, че няма нищо против.

Лекарят му беше казал, че Мади трябва да бъде подтиквана да упражнява краката си в инвалидната количка. Всеки път, когато й предлагаше да опита, тя свиваше устни и казваше, че е твърде уморена. И макар да беше напълно способна да си направи нещо за пиене или някаква закуска в специално пригодената кухня, не правеше усилие да върши нищо за себе си. Себастиан знаеше, че ако не я караше да се храни, тя едва ли щеше да го прави.

Един следобед, когато влезе в болницата да я вземе от водните процедури, нейната рехабилитаторка го дръпна встрани. Каза, че тялото на Мади е вече напълно подготвено за подобрение, но самата Мади сякаш не иска това да стане. Себастиан отвърна, че ще се опита да поговори с нея, но като я пренесе в колата и тя седна и се умълча, настроението му съвсем помръкна.

Имаше и друг проблем. Беше си мислил, че вилата ще бъде идеално място за работата му, но откри, че дните му се запълваха с нещата, които вършеше за Мади. Когато наистина седнеше пред пианото, докато тя беше на процедури, мислите му бяха толкова заети с нея, че само стоеше и гледаше клавишите.

Единственото същество, към което Мади проявяваше някакви емоции, беше проклетата котка. Себастиан започваше да се дразни само при вида й. Не можеше да не се чувства обиден от начина, по който Мади го беше изолирала от себе си. Искаше му се тя да избухне, да крещи и да плаче, но да не гледа повече безжизнената й физиономия и празен поглед.

Бореше се със себе си, защото знаеше, че ако няма признаци на подобрение в близко бъдеще, трябваше да се признае за победен и да предложи на Кристофър да потърси професионална помощ за Мади. Вероятно беше твърде наивен, за да смята, че тя се нуждае именно от неговата любов. Мади не реагираше по никакъв начин на усилията му, сякаш й беше напълно непознат.

 

 

Една сутрин по време на третата им седмица във вилата Себастиан беше в кухнята и приготвяше закуска, докато Мади се оправяше в банята. Шехеразада се търкаше в краката на Себастиан, за да получи втора купичка храна.

— Не, котко! Вече ти дадох цяла купа „Уискас“. Не може да си още гладна!

Той постави чаша мляко пред мястото на Мади и се обърна да вземе маслото и препечения хляб. Като слагаше чинията с хляба на масата, завари Шехеразада да души млякото на Мади.

— Слизай! Махай се оттук! Веднага!

Себастиан понечи да свали със замах котката, но едновременно с това бутна и чашата с млякото. Той подритна леко Шехеразада отзад и се зае с разлятото на пода мляко.

— Как смееш!

Гласът, който чу, беше само сърдит шепот. Себастиан вдигна глава и видя Мади в количката си на вратата на стаята.

— Здравей, закуската е почти готова. Шези току-що бут…

— Попитах, как смееш! — лицето на Мади беше пребледняло от гняв.

— Как смея какво?

— Ако само някога посмееш да докоснеш отново котката ми, ще…

Тя удари кокалчетата на ръцете си в облегалките на инвалидната количка.

— Мади, за бога, аз едва я докоснах. Беше си навряла носа в млякото ти и…

— Просто я остави на мира отсега нататък. Тя е моя. Как смееш, как…

— Мади, може и да не си забелязала и кой знае как е станало това, но аз съм този, който се грижи за проклетата ти котка през последните два месеца! Уредих да наемем това място, защото си мислех, че може да ти е от полза, и оттогава правя всичко, на което съм способен, за да те развеселя и мотивирам. Боже мой! Не искам и не очаквам благодарност за нищо. Правя го, защото те обичам. Но в продължение на три седмици, откакто сме тук, ти не ми каза спонтанно и две думи, освен да ме нахокаш, че съм изгонил проклетата ти котка от кухненската маса. Струва ми се, че не си справедлива. Зная, че ти е много тежко, но, боже мой, правя всичко, което е по силите ми!

Той разсеяно прокара ръка през косата си и продължи:

— Очевидно не ме искаш тук и нищо, което правя, не е достатъчно добро за теб. Предлагам да извикаш Кристофър и да го помолиш да дойде и да те вземе. Може да те върне в Лондон. Очевидно не си щастлива тук с мен.

Себастиан погледна бледото лице, което му отвърна със същото безизразно изражение, и въздъхна.

— Отказвам се. Победен съм. Закуската е готова. Ако имаш нужда от нещо — аз съм в кабинета. Извини ме.

Той мина покрай инвалидната количка, отиде в кабинета и затвори вратата. Седна пред пианото, вдигна капака и удари с ръце върху клавишите. Стаята се разтресе от ужасния неблагозвучен шум.

 

 

Бяха минали два часа, а Себастиан все още не беше изсвирил нито една нота. Въпреки първоначалния си гняв сега се чувстваше ужасно виновен, че се беше развикал на Мади. Седеше отнесен и гледаше разсеяно през прозореца спокойната околност. Бог знае какво въздействие можеше да има неговото избухване. Налагаше се да преглътне гордостта си и да отиде да се увери, че тя е добре.

Очевидно се беше провалил. Реши да се обади на Кристофър следобеда и да го помоли да вземе Мади към края на седмицата.

След още половин час не можа да издържи повече на тишината, стана от табуретката пред пианото и се отправи към вратата. В този момент тя се отвори и Мади вкара количката си в стаята. Все още бледа, тя изглеждаше по-спокойна.

— Добре ли си? Тъкмо идвах да проверя.

Тя кимна.

— Виж, съжалявам, че ти се развиках. Не бях прав и…

— Не, Себастиан, моля те, не се извинявай. Вината беше моя. Държах се ужасно и наистина съжалявам.

Тя не смееше да го погледне, а той се наведе и взе ръцете й в своите.

— Не, не си, мила. Всичко е толкова ужасно за теб…

— Това не е извинение. Откакто стана инцидентът, ти се държиш великолепно, а аз съм толкова погълната от своето нещастие, че се изненадвам как си ме понасял толкова дълго. Във всеки случай знам, че пренебрегваш работата си, а аз съм едно огромно бреме върху раменете ти. Ще се обадя на татко и ще му кажа да ме върне в Лондон. Сигурна съм, че мога да продължа физиотерапията си и там. Ти беше фантастичен, Себастиан, и няма да е справедливо да правиш повече това.

— О, мила, ти не си бреме. Просто си скубех косите, защото изглеждаше така отчуждена, а аз не можех да ти помогна. Мади, моля те, не се връщай в Лондон. Обичам те. Искам да бъда с теб.

— Много си мил, Себастиан, но аз не съм човекът, който бях, и се съмнявам, че някога отново ще бъда. Едва ли искаш да се обвързваш с инвалид, който зависи от теб за всяко нещо.

— Мади, моля те, погледни ме.

Тя сви юмруци и поклати глава.

— Моля те — настоя той и вдигна брадичката й, за да погледне в очите й. — Скъпа, обичам те, независимо дали си в инвалидна количка или не. Но тя няма да ти е нужна дълго. Единственото, което има значение, е да зная дали още ме обичаш.

— Но аз нямам какво да ти предложа, Себастиан. Аз съм инвалид без бъдеще. Можеш да си намериш нещо по-добро — задавено отвърна Мади.

— Може да не си забелязала, но аз те харесвах доста преди да ми мине през ум, че ще станеш преуспяваща балерина. Обичам те заради самата теб.

Тя се втренчи в него, после проплака сподавено.

— О, боже, Себастиан, как мога да живея, ако не танцувам?

Той я прегърна. Искаше му се да има отговор на въпросите й. Постепенно риданията й утихнаха и само от време на време се чуваше някое хълцане. Себастиан я вдигна и я отнесе в дневната. Тя не го пусна дори и след като я настани на дивана.

— Прегърни ме, Себастиан. Моля те, прегърни ме.

— Тук съм, скъпа. Няма да ходя никъде — успокои я той.

— Събуждам се всяка сутрин и си мисля, че не си струва да ставам. Очакват ме единствено болката и огорчението, че не мога да направя нищо за себе си. Чувствам се като зелка.

— Уверявам те, че изобщо не изглеждаш така, любима — нежно я погали Себастиан по косата. — Лекарите казаха, че инвалидната количка е само временна. Сигурен съм, че ако положиш поне мъничко усилия, ще можеш да стоиш права съвсем скоро.

— Какъв е смисълът? Това само ще ми напомня за онова, което повече не мога да правя.

— Значи възнамеряваш да прекараш остатъка от живота си, седнала в инвалидна количка, от която нямаш нужда, без дори да се опиташ да се отървеш от нея?

Мади вдигна глава и го погледна напрегнато.

— Балетът беше моят живот. Сега, когато го няма, ми се струва, че животът ми е свършил.

— Мила, разбирам те, но чела ли си някога „Поляна“?

— Мисля, че да. За момичето, което не можело вече да ходи ли?

— Да. То играло „щастливата“ игра. Всеки ден се събуждало и си изтъквало причини да се радва, че още е живо. Накрая положението й се подобрило.

— Какви причини мога да имам аз?

— Ами първата е, че си жива. Ако положиш усилия, скоро ще се изправиш на крака и ще започнеш да ходиш, макар и с бастуни. Няма причини да не водиш нормален живот в близко бъдеще. И… зная, че не е много, но имаш и мен — тихо каза Себастиан.

Мади разтърка очи и изсумтя. После се вгледа в изражението му.

— Май мисля само за себе си, нали?

— Е, това е напълно разбираемо, но наистина се поотпусна малко.

— Прав си. Наистина трябва да положа усилия. Само ако можех да намеря причина да го направя. Засега мисля само за празнотата на моето бъдеще. Но обещавам да опитам. Има много хора в по-тежко от моето състояние.

Себастиан я целуна по носа.

— Ще те сложа обратно в количката и можеш да идеш в банята да се пооправиш. После, за начало, можеш да дойдеш в кухнята и да ми помогнеш да приготвим обяд.

— Обичам те, Себастиан. Съжалявам, че се държах толкова ужасно с теб.

— Мисля, че мога да ти простя. — Той я вдигна от дивана и я пренесе в инвалидната количка. — Хайде да започнем да мислим позитивно, какво ще кажеш?

Тя се усмихна.

— Хайде.

Себастиан отиде в кухнята и извади домати и сирене от хладилника. Знаеше, че това е много важна стъпка напред. Но дълбоко в себе си разбираше, че това беше само началото на нейното тежко изкачване по стръмния път на възстановяването.

Мади беше изгубила своето бъдеще и своята цел в живота. Себастиан напрягаше ум, за да измисли начин да й ги върне.