Лусинда Едмъндс
Бавен танц (73)

73.

Себастиан не беше виждал майка си вече повече от четири години — от времето, когато беше учил през лятото в Италия — и беше шокиран от вида на бледата изсъхнала фигура в болничното легло. Макар винаги да беше негодувал, че майка му го беше оставила по пансиони и на грижите на леля му, не можеше да не изпита съчувствие заради очевидните й страдания.

Той седна тихо на леглото й, докато тя спеше. Въпреки болестта майка му все още беше привлекателна жена. Пред очите му затанцуваха спомени от детството: баща му до него пред пианото, майка му, която се смееше, като ги гледаше; голяма градина с ябълково дърво, горещ летен ден…

— Себастиан.

Гласът на майка му прекъсна бляна му.

— Да, мамо?

Той се приведе, за да може да го види, без да обръща глава. Тя протегна ръка към неговата.

— Сигурно съм много болна, щом си тук — усмихна се тя.

Себастиан беше доволен, че не беше изгубила чувството си за хумор.

— Страшна си, мамо. Как се чувстваш?

Тя въздъхна.

— О, ти знаеш. Май напоследък се налага да пропускам вечерите в нощния клуб. Наистина изпитвам лека умора.

Тъй като никога не се беше чувствал спокойно в присъствието на майка си, Себастиан не знаеше какво да каже при тези обстоятелства. Помисли си колко странно беше, че нейните съседи и приятели я познаваха по-добре от него, но все пак, понеже той й беше роднина, трябваше сам да се справя с тази ситуация.

— Разбираш, че умирам, нали?

— Мамо, моля те, говорих с лекарите и…

— По дяволите лекарите! Познавам тялото си. То се бори с това нещо повече от пет години и…

— Пет години! — изненада се Себастиан. — Защо не си ми казала? Нямах никаква представа.

— Бях в ремисия през последните две и добре си поживях. За разлика от тогава, сега вече нямам нищо против да умра.

Себастиан бе изненадан колко спокойно говореше майка му за своята тленност.

— Аз помолих Франческо да те извика — продължи тя.

— Радвам се, че си го направила.

— Не за да седиш тук да рониш сълзи и да ме оплакваш или за да си вземем прошка на смъртното ми легло. Мисля, че това би било лицемерно при създалите се обстоятелства. Знам, че съм пренебрегвала майчинските си задължения и едва ли мога да променя нещо сега. Повдигни ме, ако обичаш, за да мога да те виждам.

Себастиан й помогна да седне. Тя потупа леглото до себе си.

— Ела и седни тук.

Той я послуша. Тя го погледна изучаващо. Лицето й омекна.

— Май си се справил и без мен? Знаеш ли, странно е как понякога се обръща животът. Когато разбрах, че ще те имам, бях толкова развълнувана. Исках да ти посветя живота си, да ти дам любовта, която никога не получих от своите родители. За жалост животът имаше други планове за теб. Знаеш ли, ти си копие на баща си на тази възраст. Той беше много красив мъж, твърде красив, за да е на добро… — гласът й секна.

— Бяхте щастливи заедно, нали? Преди да умре, искам да кажа?

— Изключително. Поне аз бях и си мислех същото и за него. Виж, Себастиан, аз… — той видя, че лицето й се изопна. — Казах, че ще бъде лицемерно от моя страна да изнасям речи и да моля за прошка, но онова, което наистина искам да кажа, е… имаше причини да не бъда майката, която трябваше да бъда след смъртта на баща ти.

— Какви причини?

Тя се прозя.

— О, не искам да се впускам в това сега. Твърде съм уморена, а то е твърде болезнено. Има някои неща в къщата в Тоскана, горе, в мансардата. Те бяха на баща ти.

— Какви неща?

— Куфарче, пълно с ноти, някои книги, боклуци, които никога не изхвърлих. Опасявам се, че не е кой знае какво наследство.

— Знаеш ли, аз не мога да си го спомня добре.

Себастиан забеляза искрица вълнение в очите на майка си.

— Аз мога — тихо каза тя. — За съжаление никой не е изцяло това, което изглежда.

Тя преглътна шумно и смени темата.

— Чувам, че Кристофър Винсънт най-после е успял.

— Да. Бях на премиерата на балета му.

— Аз си купих компактдиска. Той винаги се е отнасял добре с теб, нали?

— Да. Помниш ли Мади, дъщеря му?

— Разбира се.

— Ще се женим на Нова година.

— Боже мой! — засмя се тя.

— Какво е смешното, мамо?

— Извинявай, Себастиан. Изобщо не смятам, че е смешно, просто е иронично, това е всичко. Ще предадеш ли нещо на Кристофър от мен?

— Разбира се.

— Би ли му казал, че съм, му благодарна за грижите, които е полагал за теб, и че го разбирам? Че дългът вече е платен?

Себастиан бе заинтригуван.

— Естествено, но…

Майка му стисна силно ръката му.

— Аз наистина те обичам, Себастиан. Винаги съм те обичала. Искам да знаеш това. А сега ме остави да почивам. Можем да поговорим отново по-късно.

Тя затвори очи. Себастиан знаеше, че времето му е изтекло. Пусна ръката й и като стана бавно от леглото, тръгна към вратата.

— Сбогом, мамо — прошепна той и излезе от стаята.

По-късно същата вечер майка му изпадна в кома и почина след пет мъчително дълги дни.

 

 

Себастиан и разстроеният Франческо отлетяха с тялото на Магда към вилата им в Тоскана. Майка му беше пожелала да я погребат в гробището на местната църква.

Когато всички се разотидоха след погребението, Себастиан седна с Франческо на терасата на вилата в уханната лятна вечер. Във въздуха се носеше ароматът на цъфнали портокалови дръвчета и от време на време се чуваха птичи песни.

— Утре трябва да се връщам в Лондон — каза Себастиан и отпи от виното си.

— Разбира се — вдигна рамене Франческо.

— Какво ще правиш?

— Ще продам тази къща. Майка ти я обичаше много и имаме толкова много спомени, че няма да мога да издържа тук.

— Сигурно.

— Беше само на четирийсет и пет. Имаше още толкова неизживени години — въздъхна Франческо.

— Да, но годините с теб са били много щастливи.

— Надявам се. Майка ти беше забележителна жена. Мисля, че е жалко, че не я познаваше така добре като мен.

— Е, това беше нейно решение. След смъртта на баща ми, вместо да станем по-близки, тя сякаш пожела да ме отстрани от живота си.

— Да, и аз не я разбирах. По различни поводи съм предлагал да дойдеш при нея, но… Знам, че Магда много те обичаше.

— Франческо, майка каза, че има някакви неща на баща ми, които ще ми дадеш.

— Разбира се. Те са на тавана. Защо не ги погледнеш сам?

Себастиан се прозя. Напрежението през последната седмица в съчетание с топлината и виното го правеха сънлив.

— Добре. Ако нямаш нищо против, мисля да се оттегля, преди да заспя тук на стола.

— Искам да ти благодаря, че дойде, Себастиан. Благодаря ти за компанията. Надявам се, че и занапред ще поддържаме връзка.

— С удоволствие, Франческо. Лека нощ.

— Лека нощ.

На следващата сутрин, след като се освежи в големия плувен басейн, Себастиан се обади в бюрото на въздушните линии, за да резервира билет за Лондон. Оказа се, че може да си тръгне едва рано на следващия ден.

Като закуси, той се качи горе и дръпна голямата капандура, която водеше към тавана на къщата. Разгъна стълбичката и се качи по нея. Намери ключа за осветлението и заразглежда пещерата на Аладин, която се разкри пред него. Стари мебели, рисунки, детски играчки, детско легло… не знаеше откъде да започне.

Рови в продължение на десетина минути, преди да, попадане на една кутия, пълна със снимки от сватбата на родителите си. Усмихна се, като видя младия Кристофър да изпълнява задълженията на кум, заедно с Антония, застанала отстрани до него.

„Каква красавица“ — прошепна той, загледан в нежните, направо идеални черти на Антония.

Прегледа останалите снимки и си помисли, че трябва да ги вземе и покаже на Мади, после продължи да търси, без да знае всъщност точно какво. Попадна на голяма купчина пожълтели нотни листове с подвити краища. Докато ги подреждаше, се питаше дали си струва да носи стара музика чак до Лондон.

В дъното на купчината Себастиан попадна на голям картонен плик, натъпкан с ръкописи. Той ги измъкна навън и видя, че първата страница беше изписана с ноти, без съмнение от ръката на баща му. Някакво листче хартия падна на пода. Той го вдигна и прочете.

Скъпи Том,

Съжалявам, че се разминахме, затова оставих това на хазайката ти. Изсвирих „Лятната симфония“ няколко пъти. Мисля, че е най-доброто, което си правил досега. С удоволствие ще направя оркестрациите. Копирай я и ми я донеси, когато можеш.

С най-добри пожелания — Крис

Себастиан сложи бележката настрани и прелисти композицията на баща си. Помисли си, че е цяла симфония за час и половина, и нетърпеливо реши да я изсвири. Погледна отново първата страница. Изсвири с уста първите осем такта и по гърба му преминаха тръпки.

Изсвири ги отново.

Сигурно имаше някаква грешка?

Като грабна ръкописа, той почти падна по стълбите в желанието си да стигне по-бързо до пианото в дневната. Сърцето му биеше до пръсване, докато отваряше капака и слагаше първата страница на статива. Пръстите му трепереха така силно, че едва намираше клавишите.

Изсвири първата страница два пъти, после още веднъж. Трябваше да бъде сигурен.

Себастиан си спомни, че майка му каза, че е купила компактдиска. Стана и отиде до идеално подредените дискове, намери онзи, който търсеше, и го постави в уредбата.

Заслуша се, затаил дъх.

Нямаше абсолютно никакво съмнение.

— Господи — отпусна се той на дивана и хвана главата си в ръце.