Майкъл Добс
Къща от карти (7)

Глава седма

Май генерал Клаузевиц преди много време беше казал, че войната е продължение на политиката с други средства? Бъркал е, разбира се, безумно е бъркал. Политика? Война? Както скъпата ми съпруга Мортима постоянно ми напомня — няма разлика.

Неделя, 13 юни

Служебната кола на Ъркарт зави от Уайтхол по Даунинг стрийт, където беше посрещната от сухия поздрав на полицай и от стотина проблясващи светкавици на фотоапарати. Беше неделя, малко преди четири следобед. Беше оставил Мортима в дома им в Пимлико^[1] с осем госта, повече от обичайното за неделя, но на този ден беше годишнината от смъртта на баща му и той по навик го запълваше с неща, които да го разсейват. Много мъже и няколко жени от пресата се бяха скупчили зад бариерата в далечния край на улицата с най-известната входна врата в света, която стоеше широко отворена, когато колата се приближи — като политическа черна дупка, често си мислеше Ъркарт, в която новите министър-председатели потъваха и рядко, ако се появяваха отново, ако изобщо се появяваха, без да са обградени от защитна кохорта от държавни служители, и то само след като живецът им беше изпит.

Ъркарт нарочно беше седнал от лявата страна на задната седалка на колата, за да може камерите безпрепятствено да го снимат как излиза пред сградата с номер 10. Изпъна се в цял ръст и бе посрещнат от хор от изкрещени въпроси, които му дадоха повод да се приближи към мелето от репортери и да размени с тях няколко думи. Забеляза Мани Гудчайлд, легендарна фигура от информационната агенция „Прес Асошиейшън“, с неизменната му окъсана шапка „Трилби“, който беше удобно позициониран между камерите на Ай Ти Ен и Би Би Си.

— Беше ли сложил пари на резултатите, а, Мани? — попита Ъркарт.

— Г-н Ъркарт, знаете, че редакторът ми би се намръщил, ако заложа негови пари за моя изгода.

— И все пак — Ъркарт повдигна вежда.

Устните на стария журналист се сгърчиха като две независими една от друга гъсеници.

— Нека го кажа така: госпожа Гудчайлд вече направи резервация за почивка в Майорка и благодарение на г-н Колингридж аз ще мога да отида с нея.

Ъркарт въздъхна театрално.

— „Безполезен е вятър, който не носи прохлада“^[2].

— Като говорим за вятър, г-н Ъркарт — останалите журналисти се скупчиха около Мани, опитвайки се да следят разговора — за да съветвате премиера за пренареждането на кабинета ли сте тук? Няма ли да се наложи сериозно прочистване след такъв разочароващ резултат? И означава ли това нова работа за вас?

— Тук съм, за да обсъдим няколко неща, но предполагам, че пренареждането може да се спомене — отвърна лукаво Ъркарт. — Само че ние спечелихме, ако си забравил. Недей с лошо, Мани.

— Говори се, че очаквате нов важен пост.

Ъркарт се усмихна.

— Не мога да коментирам слухове, Мани, а и така или иначе знаеш, че това е решение на премиера. Аз съм тук просто да му дам морална подкрепа.

— Значи ще съветвате премиера заедно с лорд Уилямс, така ли?

Усмивката на Ъркарт едва се закрепи.

— Лорд Уилямс? Той пристигна ли вече?

— Преди повече от час. Чудехме се кога ще се появи и още някой.

Наложи се Ъркарт да използва целия си натрупан опит през годините в политиката, за да не покаже изненадата си.

— Тогава трябва да влизам — обяви той. — Не мога да ги карам да чакат.

Кимна учтиво към тълпата, обърна се на пети и закрачи през улицата, захвърляйки плана си да помаха на камерите от прага на №10, за всеки случай, да не изглежда самонадеян.

От другата страна на покрития с черно-бели плочки вестибюл коридор, застлан с килим, водеше към стаята на Кабинета. Младият политически секретар на министър-председателя го очакваше в края на коридора. Когато се приближи, Ъркарт усети, че младият мъж е притеснен.

— Премиерът ви очаква, Камшик.

— Да, нали затова съм тук.

Секретарят се сепна.

— Той е в кабинета си горе. Ще го уведомя, че сте пристигнали.

Изпълнил служебните си задължения и без да изчака още саркастични намеци, той се запъти по стълбите.

Дванайсет минути минаха в кършене на пръсти и гледане на часовника, преди той да се появи отново, оставяйки Ъркарт да се взира разсеяно в портретите на предишни министър-председатели, които осейваха известното стълбище. Не можеше да се отърве от усещането колко незначителни хора бяха голяма част от последните, заемащи поста. Невдъхновяващи, неподходящи. За разлика от тях, хора като Лойд Джордж и Чърчил са били великолепни родени лидери, само че дали биха могли да се издигнат до върха в наши дни? Единият е бил женкар и е продавал благороднически титли; другият е прекалявал с пиене, дългове и горещ нрав; и двамата са били гиганти, но нито един не би се справил със съвременните медии. Вместо това светът беше оставен на пигмеите, малки мъже с още по-малки амбиции, избрани не защото са изключителни, а защото са приемливи, мъже, които следват правилата, вместо да създават свои собствени, мъже като… Ами мъже като Хенри Колингридж.

Завръщането на секретаря прекъсна мислите му.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, Камшик. Той е готов да ви приеме.

Стаята, която Колингридж използваше за кабинет, беше на първия етаж, с гледка през градината на Даунинг стрийт към Сейнт Джеймсез Парк. Скромна стая като почти всичко останало в това скупчване на пространства, което съставляваше втория най-важен адрес в държавата. За влизащия Ъркарт беше очевидно, че въпреки явното старание да се почисти голямото бюро изминалият час е бил прекаран в разглеждане и писане на документи. Празна бутилка бордо надничаше от кошчето за боклук, чинии с трохи и повехнали листа маруля се крепяха на перваза. Председателят на партията седеше отдясно на премиера, множество листове бяха разхвърляни по зеленото кожено покритие на бюрото. До тях имаше камара папки с биографии на депутати.

Ъркарт си придърпа стол без облегалки и седна пред двамата, чувствайки се по-скоро като ученик в директорския кабинет. Силуетите на Колингридж и Уилямс се очертаваха на фона на прозореца. Ъркарт замижа от светлината, едва закрепвайки своята папка с бележки на коляното си.

— Франсис, ти беше така любезен да споделиш с мен своите идеи относно разместванията — започна премиерът без церемонии, директно на въпроса. — Много съм ти благодарен; знаеш колко стимулиращи са такива предложения за моите собствени мисли.

Ъркарт кимна в знак на тиха признателност.

— Очевидно си вложил много труд в тях. Но преди да навлезем в детайлите, нека първо поговорим за общата картина. Ти предлагаш, как да се изразя, доста радикални размествания.

Колингридж хвърли поглед към листа пред себе си през очилата с диоптър, които рядко носеше пред хора. Пръстът му мина по списъка на листа.

— Шест нови членове на Кабинета, доста сериозна размяна на длъжности между останалите.

Той въздъхна, облегна се в стола си, сякаш искаше да се дистанцира от всичко това.

— Кажи ми защо. Защо с толкова тежка ръка? Какво мислиш, че ще постигнем?

Възприятията на Ъркарт бяха изострени. Това не му харесваше. Беше се надявал да участва в разговора от самото му начало, но другите двама вече бяха доста по-напред от него, а той не знаеше в каква посока. Не беше имал възможност да надуши настроението на министър-председателя, да разбере мислите му; сега се намираше в нездравословна позиция. Зачуди се дали не му готвят капан.

Премигна срещу светлината, която се лееше зад главата на премиера, но не можа да прочете нищо в изражението му. Искаше му се да не беше предал предложенията си писмено, сега нямаше възможност за гъвкавост, нямаше вратичка, но беше твърде късно за съжаления. Уилямс се взираше в него като ястреб. Заговори бавно, за да не предизвиква безпокойство, като търсеше думите, с които да замаже следите си.

— Разбира се, това са само предложения, г-н министър-председател, по-скоро насоки какво може да предприемете вие. Мислех си, като цяло, че е по-добре да се сбърка, действайки, така де, да се предприемат повече, а не по-малко промени, да се покаже просто, че вие държите нещата под контрол. Че очаквате много нови идеи и нов начин на мислене от министрите. Също така възможност да бъдат пенсионирани няколко от по-старите ни колеги; неприятно, но нужно, ако ще се влива нова кръв.

По дяволите, помисли си изведнъж, колко неадекватно нещо каза, като се има предвид, че това праисторическо копеле Уилямс седи отдясно на премиера. Но вече беше казано, нямаше вариант за отбой.

— На власт сме по-дълго от която и да било партия след войната, което ни изправя пред ново предизвикателство — продължи той — скуката. Трябва да се уверим, че имаме свеж имидж за екипа на правителството. Трябва да се пазим от застой.

В стаята се възцари тишина. После министър-председателят бавно започна да почуква с молива си по бюрото.

— Много интересно, Франсис, и съм съгласен с теб… до голяма степен.

Ох, това колебание, тази малка пауза, какво ли означава? Ъркарт усети ръцете си сключени, ноктите забити в плътта.

— Теди и аз точно този проблем обсъждахме досега — продължи министър-председателят. — Да привлечем ново поколение таланти, да дадем нов тласък, да сложим нови хора на различни места. Затова намирам много от предложенията ти за промени в долните нива под Кабинета за много убедителни.

Само че тези промени не бяха от значение и тримата знаеха това. А тонът на министър-председателя се промени, стана по-мрачен.

— Проблемът е, че твърде много промени по върховете могат да попречат на работата. На повечето министри от Кабинета им отнема година да се ориентират в ново министерство, а точно сега една година е много време, ако искаме да покажем позитивни знаци на прогрес. Според Теди, вместо да помогнат да осъществим новата си програма, твоите промени в Кабинета по-скоро биха я забавили.

Каква нова програма? Цялото същество на Ъркарт крещеше. Манифестът имаше толкова гръбнак, колкото торба водорасли.

— Но, моите уважения, г-н министър-председател, не смятате ли, че като ни оряза мнозинството, електоратът ни подсказва, че има желание за някаква степен на промени?

— Интересна логика. Но както ти самият каза, никое друго правителство в съвремието ни не е било на власт толкова дълго, колкото ние. Без да звуча самодоволно, Франсис, не мисля, че щяхме да имаме възможност да пренапишем историята, ако избирателите ни смятаха, че ни е свършило горивото. Като цяло, мисля, че вотът ми показва, че са доволни от това, което предлагаме.

Беше време да смени тактиката.

— Много е вероятно да сте прав, г-н министър-председател.

— Има още един въпрос, адски важен в създалите се обстоятелства — продължи Колингридж. — Трябва да внимаваме да не създадем впечатление, че се паникьосваме. Това би изпратило тотално грешен сигнал. Спомни си, че Макмилан съсипа правителството си, като уволни една трета от Кабинета. Те го приеха като знак за слабост. След година изгуби поста. Не ми се ще да повтарям изпълненията му.

Той удари с молива по бюрото за финал, после го остави настрана.

— Аз самият търся по-контролиран подход.

Колингридж плъзна лист хартия по бюрото към Камшика.

На него имаше списък с позиции в Кабинета, общо двайсет и две, с имена срещу всяка от тях.

— Както виждаш, Франсис, аз предлагам да няма никакви промени в Кабинета. Надявам се да бъде разчетено като знак за силна позиция. Имаме работа да вършим и мисля, че трябва да покажем, че искаме веднага да се захванем.

Ъркарт бързо върна листа на бюрото, страхувайки се, че треперенето на ръката му може да издаде вътрешните му чувства.

— Щом така искате, г-н министър-председател.

— Така е — съвсем малка пауза — и разбира се, приемам, че имам пълната ти подкрепа?

— Разбира се, г-н министър-председател.

Ъркарт едва позна гласа си, звучеше все едно идва от друга част на стаята. Сякаш не бяха негови думи. Но нямаше избор: или подкрепа, или самоубийство чрез моментална оставка. Но не можеше и да остави нещата така.

— Трябва да кажа, че… аз самият търсех промяна. Малко нов опит… ново предизвикателство.

Запъна се, изведнъж устата му пресъхна.

— Може би си спомняте, г-н министър-председател, че обсъждахме възможността…

— Франсис — министър-председателят го прекъсна, но не грубо — ако преместя теб, трябва да преместя и други. Цялото домино се събаря. А и имам нужда от теб там, където сп. Ти си отличен Камшик. Заровил си се право в сърцето и душата на парламентарната група. Познаваш ги толкова добре. Трябва да си признаем, че с такова малко мнозинство със сигурност ни очакват един-два трудни периода през следващите няколко години. Имам нужда от човек, който е достатъчно силен, за да се справи с тях. Имам нужда от теб, Франсис. Ти си толкова добър зад кулисите. Нека оставим други да вършат работата на сцената.

Ъркарт свали поглед, не искаше те да видят смута от предателството, който го прониза. Колингридж прие това като знак за съгласие.

— Искрено съм ти благодарен за разбирането и подкрепата, Франсис.

Ъркарт усети вратата на килията да се трясва зад него. Благодари и на двамата и се сбогува. Уилямс не беше промълвил и дума.

Излезе през задния вход, през мазето на №10. Мина покрай руините на стария тенис корт на Тюдорите, където беше играл Хенри Осми, после покрай офиса на Кабинета, от който се излизаше на Уайтхол, покрай улицата с главния вход откъм Даунинг стрийт, далеч от погледите на чакащата преса. Не можеше да се изправи пред тях сега. Беше при министър-председателя не повече от половин час и не беше сигурен дали лицето му няма да издаде лъжите, които щеше да се наложи да им каже. Поиска един от охранителите на Кабинета да се обади да докарат колата му отзад. Не му се занимаваше с любезности.