Майкъл Добс
Къща от карти (3)

Глава трета

Христос ни учи да прощаваме на враговете си, а кой съм аз, че да споря с Всевишния? Но в безкрайната си мъдрост той не споменава нищо за прощаване на приятелите, още по-малко на семействата ни. С радост приемам съветите му по темата. Във всеки случай, като се стигне дотам, винаги ми е по-лесно да прощавам на себе си.

Чак когато автобус №88 разтресе с преминаването си прозорците на апартамента, Чарлз Колингридж се събуди. Малкият едностаен апартамент над офисите на една туристическа агенция в Клафам, Югоизточен Лондон, не бе това, което повечето хора биха очаквали от брата на министър-председателя, но изпадналият си позволява само най-необходимото. След като изхарчи парите си в кръчмата, той се беше прибрал да се посъвземе. Сега лежеше свит във фотьойла, все още облечен в измачкания си костюм, въпреки че вратовръзката вече съвсем липсваше.

Погледна стария си ръчен часовник и изпсува. Беше спал часове, но все още се чувстваше изтощен. Щеше да изпусне партито, ако не побърза, но първо имаше нужда от едно питие, за да се вдигне. Наля си голямо количество водка, вече дори „Смирнов“ не можеше да си позволи — само местната марка в супермаркета. Поне беше такава, че не оставяше дъх и не миришеше много, ако се полееш с нея.

Взе чашата си в банята и се отпусна във ваната, давайки време на горещата вода да извърши чудесата си за тези уморени крайници. Напоследък често имаше чувството, че те принадлежат на едно напълно чуждо тяло. Сигурно остарява, каза си той.

Застана пред огледалото, опитвайки се да пооправи щетите от последния запой. Видя лицето на баща си, укоряващо, както винаги, призоваващо го към цели, които вечно бяха малко извън възможностите му, сякаш го питаше защо той никога не успя да постигне нещо като по-малкия брат Хенри. И двамата бяха имали еднакви привилегии, учиха в едно и също училище, но някак си Хал винаги му водеше и постепенно го бе засенчил с кариерата си и с брака си. Чарлз не таеше огорчение от това, беше щедра душа, твърде щедра и твърде податлива. Но Хал винаги беше там, за да помогне, когато той се нуждаеше, да даде съвет и рамо, на което да поплаче, след като Мери го напусна. Да, особено след като Мери го напусна. Но не беше ли навряла дори и тя успеха на Хал в лицето му? „Ти не си достоен за него. За нищо не си достоен!“ А Хал имаше все по-малко време да мисли за чужди проблеми, откакто отиде на Даунинг стрийт.

Като момчета бяха споделяли всичко; като младежи пак споделяха много, дори от време на време и някое гадже. И една кола, един от ранните мини купъри, преди Чарли да го забие в канавката, като после със заекване се опитваше да убеди младия полицай, че заради шока и удара, а не заради алкохола, едва си стои на краката. Но в последно време в живота на Хал имаше съвсем малко място за по-малкия му брат и Чарли се чувстваше… Как се чувстваше дълбоко в себе си, когато си позволяваше да бъде честен? Ядосан, бесен като за по бутилка на вечер — не на Хал, разбира се, а на живота. Не му беше провървяло, а не разбираше защо.

Той плъзна самобръсначката по старите ранички на подпухналото си лице и усети, че постепенно започва да се съвзема отново. Среса оредяващата коса над темето, сложи нова риза и нова чиста вратовръзка. Скоро щеше да е готов за празненствата в изборната нощ, за които семейните връзки все още му гарантираха достъп. Избърса обувките си с влажна кърпа, което им върна малко блясъка, и беше почти готов. Още един поглед към ръчния часовник. О, всичко е наред все пак. Имаше време и за още едно питие.

На север от реката едно такси беше заклещено в трафика в покрайнините на Сохо. Там винаги имаше тапа, а изборната нощ, изглежда, беше привлякла и тълпи от празнуващи на улицата. На задната седалка на таксито Роджър О’Нийл нетърпеливо изпука кокалчетата на пръстите си, наблюдавайки безпомощно как велосипеди и пешеходци минаваха невъзпрепятствано. Раздразнението му растеше, нямаше много време. Беше получил ясни инструкции. „Идвай бързо, Родж“, бяха му казали. „Не можем да чакаме цяла нощ, мамка му, дори и теб. И после ни няма до вторник.“

О’Нийл нито очакваше, нито получаваше специално отношение; никога не беше си придавал важност. Беше директор на „Връзки с обществеността“ на партията, но се молеше тези хора да не го разпознаят. Имаше моменти, когато си мислеше, че сигурно са го познали по снимката му във вестниците, но когато не го гонеше параноята, му беше ясно, че едва ли някой от тях чете вестници, камо ли да гласува. Какво значи политиката за тези хора? И самият Хитлер да вземе властта, няма да ги е грижа. Докато можеха да се изкарват толкова пари, без да се плащат данъци, какво значение имаше кой е на власт?

Таксито най-сетне успя да пресече авеню „Шафтсбъри“ и излезе на Уордър стрийт, но само за да го посрещне нова стена от непомръдващи коли. Мамка му, щеше да ги изпусне. Той отвори широко вратата.

— Ще продължа пеша — извика на шофьора.

— Съжалявам, приятел. Не съм виновен. Губя маса пари в такива задръствания — отговори таксиджията с надежда, че пътникът няма да забрави да му остави бакшиш.

О’Нийл изскочи на паважа, бутна една банкнота в ръката на шофьора и се размина на косъм с един мотоциклетист, докато си проправяше път през тълпата покрай безкрайната редица стриптийз клубове и китайски ресторанти в тясната, Дикенсова алея, затрупана с боклук. Промуши се покрай пластмасови контейнери и картонени кутии и се затича. Не беше във форма и го заболя, но не беше далеч от мястото. Когато стигна Дийн стрийт, зави наляво и след стотина метра се шмугна в тесния отвор на една от тези сгради в Сохо, които повечето хора подминават, улисани да търсят забавление и да се пазят от трафика. Отвъд главната улица сградата, която някога е била конюшня, се разгръщаше в малък вътрешен двор, заобиколен от всички страни с работилници и гаражи, сякаш издълбани в старите викториански складове. Дворът беше пуст, а сенките дълбоки. Стъпките му отекнаха по калдъръма, когато забърза към една малка зелена врата в далечния и най-мрачен ъгъл на двора. Той спря и се огледа набързо, преди да влезе. Не почука.

След по-малко от три минути излезе. Без да се оглежда, забърза обратно към тълпите на Дийн стрийт. За каквото и да беше дошъл, очевидно не ставаше дума за секс.

Зад тухлената фасада на Щаба на партията на Смит Скуеър, срещу варовиковите кули на „Сейнт Джон“, атмосферата беше странно приглушена. През последните седмици това беше място на непрестанно движение, но в самия изборен ден повечето бойни единици бяха изчезнали, тръгнали за избирателните райони — тези далечни предни постове на политическия свят, където се опитваха да привлекат за каузата и последните колебаещи се. По това време повечето от тези, които бяха останали си поръчваха ранна вечеря в близките ресторанти или клубове, стараейки се да излъчват спокойствие, но многократно впускащи се в тревожни дискусии относно последните слухове за избирателната активност, предварителните проучвания и критичните места в парламента. Малцина от тях имаха апетит и скоро започнаха да се връщат, проправяйки си път през все по-нарастващите тълпи от зяпачи отвъд полицейските кордони и покрай трупащите се на купчини овъглени нощни пеперуди.

През последния месец тези служби се бяха пренаселили, прегрели и затрупали невероятно, но утре всичко щеше да бъде различно. Изборите са време на промени и на човешки жертви. До уикенда, независимо какви са резултатите, много от тях щяха да са без работа, но почти всеки от тях щеше да се върне за още, засмукал зърното на властта. Засега се задоволяваха с едно безкрайно чакане.

Биг Бен удари десет часа. Всичко приключи. Избирателните секции бяха затворени и вече никакво обжалване, обяснение, атака, инсинуация, клевета или не дай си боже издънка не можеше да повлияе на резултата. Когато последният звън на старата часовникова кула отзвуча в нощния въздух, няколко от партийните работници се ръкуваха един с друг, като безмълвно си даваха кураж и показваха уважение към добре свършената работа. Точно колко добре беше свършена, щяха да разберат съвсем скоро. Както толкова много пъти предишните вечери, като в религиозен ритуал те насочиха вниманието си към екраните с новините и познатият глас на сър Алистър Бърнет. Той се появи като Мойсей от последните дни, с успокояващ тембър, румени бузи и точно толкова фоново осветление върху вълнистата му посребрена коса, че да създаде ефект на ореол.

— Добър вечер — започна той с глас като лек планински поток — предизборната кампания приключи. Само преди секунди хиляди избирателни секции в страната затвориха вратите си и сега чакаме присъдата на народа. Първият резултат се очаква само след четиридесет и пет минути. След малко ще се включим на живо с интервюта с министър-председателя Хенри Колингридж в неговия избирателен район Уоруикшир, както и с лидера на опозицията в Южен Уелс. Но първо, ексклузивно проучване за Ай Ти Ен на „Харис рисърч интернешънъл“, проведено пред сто петдесет и три от избирателните секции в цялата страна по време на днешното гласуване. То дава следната прогноза…

Най-старият водещ на новините в страната отвори голям кафяв плик с формат А4 с такова страхопочитание, сякаш вътре се криеше собствената му смъртна присъда. Извади голяма карта и я погледна. Не прекалено бързо, нито прекалено бавно, вдигна поглед към камерите, държейки своето паство от тридесет милиона в дланта си, като погъделичка още малко любопитството им. Беше си заслужил този миг. След двайсет и осем години и девет изборни кампании като телевизионен водещ, той вече беше обявил, че тази ще му бъде последната.

— Ексклузивната прогноза на Ай Ти Ен от проведеното проучване, подчертавам, това е само прогноза, а не резултат, е…

Той погледна още веднъж картата, сякаш да провери да не е сбъркал.

— Айде, давай бе, стар мръсник — чу се подвикване някъде в сградата на Смит Скуеър.

От друго място се чу как някой разхлабва тапата на шампанското с преждевременна празничност, но като цяло всички чакаха в пълна тишина. Историята се пишеше в момента и те бяха част от всичко това. Сър Алистър се загледа в тях, накара ги да почакат още един миг.

— … че правителството ще бъде преизбрано с мнозинство от тридесет и четири.

Сякаш цялата сграда потрепери, когато рев на триумф, смесен с облекчение, изригна отвътре. Тридесет и четири! Мамка му. Това си беше победа, а когато играта е на живот и смърт, само победата има значение, а не как е изиграна играта или колко близки са резултатите. После ще има достатъчно време за трезви размишления, време историята да даде своята финална присъда, но по дяволите, историята — за момента беше достатъчно, че са оцелели. Имаше сълзи на радост, на изтощение и на отпускане, което за мнозина от тях беше почти толкова хубаво, колкото оргазъм, а според някои от старите кримки дори значително по-хубаво.

Екранът се раздели за кратко на кадри с партийните лидери, които реагираха на прогнозата. Виждаше се как Колингридж кима в знак на съгласие, усмивката му твърде тънка, за да е израз на задоволство, докато неговият опонент, широко ухилен и клатещ глава, не остави съмнение у зрителите, че опозицията все още отказва да се признае за победена. „Почакайте и ще видите“, казваха беззвучно и триумфално устните му. После те се раздвижиха отново, изричайки нещо, което по-късно тези, които умеят да четат по устните, щяха да разчетат като две думи на уелски. Две много неприлични думи.

— Глупости!

Престън крещеше, косата му падаше в очите, разкривайки тайните на лъскавия скалп отдолу.

— Какво, по дяволите, направиха тези?

Той погледна към руините на първото издание и започна яростно да драска в бележника. Пробва с: „Мнозинството на правителството орязано!“. Хвърли го в кошчето.

— „Твърде рано да се каже“ — предложи Мати, като се опитваше да прикрие лекото си задоволство.

— „Колингридж успява да се вмъкне“ — опита редакторът още веднъж.

Всички опити се озоваваха в кошчето за боклук. Той се огледа отчаяно за някаква помощ и вдъхновение.

— Нека изчакаме — посъветва го Мати. — Остават само трийсет минути до първия резултат.